Барбара Бретън
Този път завинаги (3)

Трета глава

Маги го видя как дръпна стола си назад и стана. Очакваше, че блондинката ще го последва, но тя въобще не му обърна внимание. Маги го наблюдаваше как прекосява дансинга, отива до пианиста и му прошепва нещо. Досети се за намеренията му и когато пианистът погледна към нея, въобще не беше изненадана.

Беше гледала хиляди подобни сцени в любовните филми. Сцени, в които очарователният герой се приближава към пианиста, изведнъж стаята се изпълва с любимата музика, взима героинята в обятията си и те танцуват до щастливия край. Маги и сестрите й бяха израснали с тези филми. Колко нощи седяха пред телевизора и гледаха как силните и красиви мъже водят красавици към дансинга, един прекрасен живот, който продължава до края на филма!

Той се приближи бързо и уверено като мъж, който не си губи времето, а прави всичко, за да постигне целите си. Тя се зачуди как ли ще реагира, когато му откаже. Не й се танцуваше, нито си падаше по флиртовете. Ако той си мислеше, че ще може да зарадва с някакъв танц едно самотно момиче, което има рожден ден, жестоко се лъжеше.

Столът й се плъзна по скъпия килим, докато се изправяше. Взе чантичката си и усети леко замайване, като че ли беше пила. Той й препречи пътя.

— Цяла нощ си мечтая за един танц с вас. Сега вече имам идеалното извинение — вашия рожден ден.

— Благодаря — отвърна тя, — но ще ви откажа — разбра, че го е обидила, затова добави: — Вижте, не е нищо лично. Просто не ви познавам, а и не танцувам добре.

Усмивката му беше по-изкусителна и от походката му. За мъж с груби черти като неговите имаше невероятно нежна усмивка. Това беше опасна комбинация, но тя обикновено устояваше. Не обичаше усложненията.

— Аз също не ви познавам — продължи той — и сигурно съм по-лош танцьор и от вас.

Маги се засмя. Това я изненада. Него също. Това й хареса. Той не беше наполовина толкова уверен, колкото му се искаше.

— Не знам дали да ви вярвам — Маги, чуй се само! Направо флиртуваш с този мъж! — още малко и щеше да се превърне в някоя от онези кокетки.

Той й подаде ръка.

— Има само един начин да разберете.

— Ще съжалявате! — държеше се като лекомислена и безгрижна тийнейджърка.

— Ще рискувам.

Тя остави чантата си на масата и пое ръката му.

— Аз също.

Сигурно беше много смешна и глуповата, а и съвсем не й приличаше, но той нямаше начин да разбере, че тя е практичната Маги О’Брайън, майка на две деца и кралица на автомивките. Тя беше последната жена, която би флиртувала с мъж в един от най-луксозните хотели на Атлантик Сити. По-вероятно беше да я срещнете в супермаркета „Шопрайт“ да се оплаква на управителя за увехналите марули.

Но той не знаеше всичко това. Всъщност не знаеше нищо за нея — име, професия, семейно положение, любима музика, какви мъже харесва. Дали въобще харесва мъжете, бебетата или пък шоколада. Тази вечер можеше да бъде каквато си пожелае. Никой не я познаваше. Маги бе с нова прическа, нови дрехи, нов характер. Беше като Пепеляшка, но вместо с карета от тиква беше пристигнала с лимузина и магията щеше да трае малко повече от една нощ.

Тя се отпусна спокойно в обятията му, като че ли това беше съвсем естествено. Въздъхна и когато той я попита има ли й нещо, тя се прокашля. Успокои се с мисълта, че се чувства по този начин, защото отдавна не е била в мъжки обятия, но знаеше, че има и още нещо. Не можеше да е изминало толкова време, че да не усети разликата. Това чувство не може да се сбърка. Неговото ухание и начинът, по който я придържаше, направо я подлудяваха. И двамата бяха лоши танцьори.

— Прав сте — рече тя, когато Конър обърка стъпката. — Никак не ви бива като танцьор.

— Е, и вие не сте кой знае какво.

— Какъв ласкател! — иронично изрече тя.

— Нищо подобно! Казах точно каквото мисля.

— Но то е похвално в сравнение с умението ми да танцувам. Когато бях в училище, заради мене щяха да закрият танцовата трупа.

— А моят старец казваше, че ще е комплимент, ако някой ми каже, че съм тромав.

— Е, това вече е жестоко! Няма такова нещо. Просто не ви върви с танците.

— Винаги ли сте толкова пряма — рече той и се престори на обиден.

— Това е една от основните ми грешки — отвърна тя. — Иначе съм идеална.

Той се засмя и я притисна към себе си. Усещаше топлината на тялото му. Беше толкова хубаво. Искаше й се да останат, така поне година-две. Само при мисълта за това тя се изчерви. Това не беше просто привличане. И други мъже я бяха привличали през последните две години — зъболекари, санитари, учители, адвокати, професори и дори мъжът, спечелил състезанието по борба. Чувствата бяха толкова силни и разтърсващи, че тя се чувстваше така, сякаш беше на ръбата бездна и се молеше на Бог да скочи.

Рисковете не я привличаха. Знаеше какво върши и как да го направи. Никога не й се налагаше да се остави на течението и да не планира нещата. Никога не й се беше случвала подобна драма. Обичаше сигурността и порядъка. Животът й, кухнята й, всичко беше толкова подредено, тя можеше да каже какво ще се случи всяка една минута от деня.

Е, вече не беше толкова сигурна в това.

— Приятелката ви ви маха — каза му тя.

— Не ми е приятелка.

— Чия приятелка е тогава? — Маги, чуй се само! Откога започна да държиш сметка на непознати? — когато беше омъжена, винаги се съобразяваше с мъжа си. Беше забравила, че съществува друго, освен неговото мнение. След развода това се промени. Трябваше да се научи да живее самостоятелно и сама да взима решения. Както и да казва каквото мисли.

— Ничия — отвърна той. — Влюбена е в брат ми.

Маги погледна към красивата двойка.

— Значи това е брат ви?

— Да. Това е Мати.

— А той не е ли влюбен в нея?

— Все още не е сигурен. В момента се интересува само от кариерата си — той й разказа, че брат му работи в хотела и мисли само за това как да се изкачи в йерархичната стълба колкото е възможно по-бързо. — Лиза, е сервитьорка в казиното.

— И не е добре да го виждат с нея — обобщи Маги.

— Схващате по-бързо от мен.

— Тя е много красива.

— Още е дете.

— Красиво дете.

— Предпочитам жените.

— Едно говорите, а друго вършите.

— Говорите така, сякаш имате опит в тези неща.

— Не личен, но съм информирана. Като всеки ревностен почитател на Опра.

Той се засмя. Най-накрая някой да се смее на нейните шеги! Беше прекалено хубаво, за да е истина.

— Е, какво празнуваме? Годишнина?

— Защо питате?

— Между трийсет — трийсет и пет бях като вас.

— Навършвам трийсет и пет — рече тя и го погледна. — Сега трябва да кажете, че не изглеждам на повече от трийсет.

— Така е, не изглеждате. Просто си помислих, че ако го кажа, няма да ми повярвате.

— Едва ли, щом това ме кара да се чувствам добре.

— Трийсет и пет години не са много.

За нейна изненада тя показа, че се съгласява с него.

— Вие на колко сте?

— Следващият септември навършвам четирийсет.

— Моментът е подходящ да кажа, че не изглеждате на повече от трийсет и пет.

Той отново се засмя и тя се почувства страхотно. Дори сестрите й не биха могли да намерят по-подходящ мъж за нея. Той беше най-хубавата й фантазия след грима, дрехите, лимузината и я чакай малко…

А, не! Тя пропусна една стъпка, но, слава Богу, той не забеляза грешката й. Не може да имат пръст в тази работа! Не биха могли да й подарят за рождения ден този очарователен мъж, който се смееше на шегите й. Само да са посмели. Няма да им проговори до края на живота си! Можеха да й се бъркат що се отнася до грима, косата, дрехите й, начина, по който се храни, но да се намесват и в личния й живот, сякаш е някаква жалка глупачка.

Тя реши да кара направо:

— Клеър и Елинор ли ви накараха да дойдете?

— Кой са те?

— Сестрите ми — сърцето й се изпълни с трепет и надежда. — Те се погрижиха за всичко останало. Предположих, че и вие може да сте част от плана.

— Нали видяхте как танцувам? Биха ли ви причинили подобно нещо близките ви?

— Не — рече тя и се засмя. — Не, разбира се. Сега като се сетя, това е наистина абсурдно.

„Прекалено хубаво е, за да е истина. Строен, красив. А на всичкото отгоре и с чувство за хумор — мислеше си Маги. — Трябва да е женен. Или е монах. И в двата случая не става. Такива мъже не се появяват току-така в нощта на трийсет и петия ти рожден ден, освен във филмите. Или пък е обратен.“

— Брат ви си тръгва. Не изглежда много щастлив.

— Ще го преживее.

— Вижте. Радвам се, че потанцувахме, но ако трябва да тръгвате…

— Да съм казал подобно нещо?

— Не, но…

— Тогава да започнем отначало — погледите им се срещнаха. — Казвам се Конър.

— А аз Маги.

— Имаш ли приятел?

Тя поклати глава.

— А ти?

— И аз.

Радвам се — помисли си тя, докато се приближи към него, въпреки че не можеше да си обясни защо.

И двамата престанаха да се преструват, че танцуват, и леко се поклащаха в такт е музиката, докато двойките около тях шумоляха и оставяха само уханието на парфюмите си. Маги можеше да остане така вечно заради начина, по който я държеше в обятията си. Той беше по-висок и по-широкоплещест, отколкото й изглеждаше отначало. Въпреки че се смяташе за дребна и ниска, разликата между тях въобще не й направи впечатление. Той я караше да се чувства толкова крехка и уязвима, сякаш се разтапяше.

Вкъщи тя беше човекът, който изскача с бухалка пред вратата, когато Чарли се уплаши от нещо през нощта. Тя улавяше големия кафяв паяк в стаята на Никол и после го пускаше в задния двор, тъй като не можеше да убие неканения си гост. Тя беше силната амазонка и трябваше да се справя с всичко сама.

Тази вечер беше същата. Не можеше да избяга от себе си, колкото и да се мъчеше да го направи. Благодарение на тези свои качества бе оцеляла. Но Маги беше забравила за жената, която иска някой да я притиска и да флиртува с нея, особено когато този някой се справяше с тези две задачи с еднакъв успех. Никакво обвързване, никакви очаквания. Само един танц.

Пианистът реши тази песен да бъде последната за вечерта.

— Ако му дадем бакшиш, може би ще… — рече тъжно тя.

— Имам по-добра идея. Защо не слезем до „Клейуос“ да вдигнем тост за рождения ти ден?

Тя се поколеба. Дали не искаше прекалено много? Може би магията щеше да изчезне? Последните минути бяха толкова хубави. Предпочиташе да запази добрите си спомени, вместо да стане свидетел на развалящата се пред очите й магия.

 

 

Дали беше права? Ако попита Конър, сигурно ще й каже да остави сърцето й да я води. Защото инстинктът и късметът бяха причината за всички открития, битки и геройства по света.

А след като се забави с решението, дали това не бе някакво предупреждение?

Тя мислеше. Той чакаше. Маги се колебаеше. Беше време да си ходят.

— Знаеш ли, ако не искаш, няма проблем — рече той, докато я съпровождаше до масата й. — Благодаря за танца.

— Благодаря, че не ме наруга, когато те настъпих.

Има невероятно чувство за хумор — помисли си той. Отдавна не му се беше случвало да намери толкова сродна душа и съжаляваше, че трябва да се разделят.

Тя написа чека, взе си чантата и се отправиха към изхода. Нямаше никого в асансьорите.

— Ако промениш решението си, предложението все още е в сила — рече той и натисна бутона за надолу.

— Ще го запомня — отвърна тя, като натисна бутона за нагоре.

Хотелските асансьори винаги закъсняваха, но не и този път. Последният асансьор вдясно почти веднага разтвори врати.

— Чакам те в „Клейуос“ — рече той, докато Маги влизаше в асансьора.

— Добре — отвърна тя и докато вратите се затваряха, всичко започна да изчезва.

Изведнъж той постави крак между вратите и й каза:

— Не си отивай.

Тя го погледна учудено.

— Не съм луд — успокои я. — Не съм нито отчаян, нито опасен, просто осъзнавам, че между нас става нещо, и искам да разбера какво е то.

Тя не помръдна, само очите й се разшириха от учудване. Дали се страхуваше от него? Боже Господи, това беше последното, което желаеше, но не можеше да се сдържи. Не и сега. Не биваше да я изпусне.

— Не си отивай, Маги!

Начинът, по който изговори името й, я накара да потрепери.

Знаеше, че ще е най-добре да му благодари, да му пожелае лека нощи да се прибере в стаята си. Да пусне телевизора, да се обади на децата и да прекара последните минути от рождения си ден, като наблюдава будилника до леглото. Ала не това искаше. Сърцето й нашепваше друго и може би беше крайно време да го послуша.

Пое дълбоко дъх и излезе от асансьора. Той я прегърна. Тя не се отдръпна. Искаше й се да продължи да я държи така цяла вечност или поне докато повярва, че всичко това е истина, че този привлекателен мъж е с нея.

Още се държаха за ръце, когато минаха през фоайето към асансьора, покрай мраморните колони, огромните фонтани и тъжните погледи на вдовиците в техния втори дом — казиното. В бара беше тъмно и опушено както във всеки бар. Избраха си малко сепаре, достатъчно далеч от квартета, за да могат да разговарят спокойно, но и да слушат нежната музика.

Пред нея се разкриваха нови възможности. Каква прекрасна дума — възможности!

През последните две години беше толкова заета! Грижите я бяха налегнали — деца, следване, работа. Нямаше никакво време за удоволствия. Беше забравила за сърцето си. Откакто майка й получи удар, се отдаде на благотворителна дейност и просто забравяше за себе си.

— Бутилка шампанско и две чаши, моля — поръча Конър.

— Какво по-точно? — попита го червенокосата сервитьорка, като не сваляше погледа си от него. Сигурно беше колкото дъщеря й.

Конър се обърна към Маги. Всеки друг на негово място щеше да се изпъчи и да избере виното сам, а после да изкоментира прелестите на сервитьорката, но не и мъжът до нея.

— Някакви предложения? — попита той.

— Много рядко купувам вино — сервитьорката започна да прави гримаси, но Конър само се изсмя. — По-добре реши ти.

— Тогава „Дом“ — рече той, после описа точно какво и сервитьорката кимна.

— Значи си познавач — рече Маги. — Впечатлена съм.

Конър кръстоса крака.

— Какво да се прави — „Прайс Клъб“.

— Нима ходиш там?

— Че това е „Нейман-Маркъс“ за Южен Джърси! Ако улучиш разпродажба, можеш за осем долара да си купиш една дузина леко бяло бургундско.

Тя се засмя и си помисли: По дяволите, Маги, какво ти става? Сега е моментът да му кажеш, че си най-обикновена домакиня!

Беше й толкова неловко, сякаш за пръв път излиза с мъж. Нима бе възможно да се чувства едновременно стара и наивна? „Докосни ме. Хвани ръката ми. Целуни ме…“

Сервитьорката донесе шампанското, две чаши и кофичка с лед и после се отдалечи от масата. Той дръпна корковата тапа. Чу се лек пукот и двамата се засмяха. Маги взе бързо чашите и ги поднесе пред Конър, за да може да ги напълни. За момент си помисли, че той ще пожелае да пият от чашите с преплетени ръце.

— За изненадите — рече той и вдигна тост.

„За изненадите! За Пепеляшка и за сбъднатите вълшебства тази нощ! Честит рожден ден, Маги.“ Чукнаха чашите си и отпиха от шампанското.

— Звезди — рече тя внезапно, а Конър я погледна. — Шампанското. Когато го създали, го нарекли звезден прах.

 

 

Конър изгуби чувство за реалност при тези думи. Никога не беше срещал жена като нея. Познаваше такива, които продаваха акции на борсата, които спореха за положението в Близкия изток, за последните тенденции в криминалното разследване, но никога не беше срещал жена, която да му казва, че шампанското има вкус на звезден прах. Наведе се над нея и му се стори, че тя е цяла звездна галактика.

— Видях те още в мига, в който излезе от лимузината — изрече Конър без заобикалки. Нямаше смисъл да го крие. — И от сто километра можех да видя цвета на очите ти — истински зюмбюли.

Тонът, с който изрече тези думи, я накара да замре в очакване.

— Забелязах — рече тя. — Камериерът дойде да ми вземе багажа, когато те видях. Много ми хареса косата ти.

— После те видях на рецепцията.

— Да.

— Усмихнах ти се.

— Мислех, че се усмихваш на брат си.

— Погледна ме по същия начин както когато те поканих на танц.

— Това е моят поглед, а ла „положението е под контрол“. Върши ми много добра работа, когато не знам какво да правя.

Започваше да усеща истинската жена в нея. Искаше да я усети по-близо.

— Едва ли ти се случва често — рече той.

Тя излъчваше сила и топлина, опасна комбинация за един мъж, а той имаше нужда и от двете.

— Но днес ми се случи — прошепна тя — и продължава да се случва.

— Не се плаши — усети напрежението в него, сякаш беше бомба и всеки момент щеше да избухне. Той не беше луд и тя го знаеше много добре. — Ще се справим.

Маги го погледна, а Конър видя собственото си отражение в сините й очи.

— Не мога — рече и в очите й се появиха сълзи.

— Нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Ще ги променим.

— Не разбираш.

— Обясни ми.

Как можеше да му обясни, че това, което вижда, не е истина? Късата коса, скъпите дрехи, гримът — всичко беше фалшиво, подобно на перлите, които носеше. Беше трийсет и пет годишна жена с две деца, която работеше и учеше. Имаше бивш съпруг, който бе намерил своята нова половинка, с която да сподели живота си. Не знаеше как да флиртува и да доставя удоволствие на един мъж или как да отпива от шампанското така, сякаш е диетична кола. Не знаеше как да се преструва, просто не бе имала време да се научи.

Тя се изправи.

— Съжалявам. Наистина трябва да вървя.

Този път не се върна.