Барбара Бретън
Този път завинаги (20)

Двадесета глава

Никол погледна към коприненото бельо, поставено на стола.

— Искате да облека това? — попита тя.

Фотографът, който се казваше Гай, се засмя.

— Ти се изчерви, скъпа. Колко трогателно! Току-виж си върнала вярата ми в човечеството!

— Никой не ми каза, че ще трябва да позирам по бельо.

— О, колко лошо! — той докосна брадичката й. Тя едва не се разтрепери като лист. Сигурно беше по-стар и от баща й. — Ех, скъпа, та това е обикновено бельо! Нима не си виждала каталога на „Виктория Сикрет“? Всяко момиче, което прекрачва прага на моето студио, мечтае да стане новата Стефани Сиймор.

Тя отново погледна към бикините и сутиена. Това беше бельо. Можеше да е много скъпо, да е уникат, но си оставаше бельо.

— Майка ми ще ме убие — промълви Никол.

— Ти си на осемнайсет — рече Гай и я изгледа. — Нали?

Тя кимна. Ако му беше казала, че е на петнайсет, веднага щеше да я отпрати.

— Разбира се — тя нервно се засмя — Но това не означава, че майка ми одобрява какво правя.

— Гълъбче, ако бях на твое място; щях да се интересувам само от камерата. А сега, да видим това изящно тяло, покрито с дантела, пък после ще продължим с разговора!

Каза й, че ще излезе да изпуши една цигара и че искрено се надява, като се върне да я завари готова. Никол не искаше да го разочарова. Гай се държеше с нея като с принцеса. Непрекъснато възхваляваше красотата й, караше я да застава в различни пози пред белия чаршаф, спускащ се от тавана. Междувременно й обясняваше за светлинните ефекти, за ъглите, разкриваше й други професионални тайни.

— Лявата ти страна, принцесо. Това е силната ти страна. Ако някой те пита, да знаеш.

По стените висяха снимки на фотомодели. Някои от тях дори бяха известни. Гай бе работил с топмодели и следователно имаше усет и право да й каже, че тя трябва да прибави няколко снимки по бельо към професионалния си албум. Никол за малко да се изкикоти. Какъв професионален албум! Та тя разполагаше само със снимките, които един приятел на леля й Клеър бе направил.

— Аматьор! — Гай ги хвърли, все едно играеше на покер и му се бяха паднали лоши карти. — Затова пък ти приличаш на богиня! Каква прелест!

Тя съблече блузата си и я закачи зад вратата. После свали дънките, белите памучни бикини и дантеления сутиен. На стената имаше огледало. Никол се видя, докато се протягаше за оскъдната дантела. Тялото й беше толкова бяло! Приличаше на хартия за принтиране. Освен това имаше червени следи по кръста, където дънките й стягаха. Тя започна да ги разтрива с надеждата, че ще изчезнат, но само влоши нещата. Може би трябваше да им сложи малко пудра? Пресегна се за чантата си, но се сети, че я беше оставила в шкафчето в коридора. Никога не беше виждала Стефани Сиймор със същите червени следи, както и другите топмодели. Сигурно това бе работа на фотографите. Вероятно най-добрите професионалисти използваха някакви трикове, за да прикрият всякакви белези и петна.

Струваше й се, че тялото й е прекалено дълго и мършаво. Е, имаше големи гърди, но какво от това? Никол бе единствената жена в семейството с голям бюст и понякога този факт я караше да се чувства неудобно.

— Никога няма да имаш нужда от пластична операция — рече й леля Клеър последния път, когато ходиха заедно на плаж. — Щастливка!

„Може би беше така“ — мислеше си тя, докато връзваше панделките на дантеления сутиен. Никога не беше виждала подобен. С панделки! Бикините се връзваха по същия начин. Имаше панделки от двете страни на хълбоците й. Бельото не беше толкова изрязано, но това не я караше да се чувства по-добре.

Поне леля й Клеър да беше тук! Да я успокои и да я увери, че всичко ще бъде наред. Дори и Миси щеше да й бъде от полза в този момент. Не че се страхуваше от Гай. Просто никога преди не се беше събличала пред мъж, който не е от семейството. Колкото и да не беше за вярване, така беше по-добре и вместо да съжалява, се радваше, че е в безопасност. Но вече беше късно. Миси сигурно вече се бе излегнала на леглото си и говореше по телефона със Стейси. Несъмнено й разказваше за невероятните приключения в Манхатън. Дано не го изтърси и пред майка си!

— Скъпа моя! — провикна се Гай от другата страна на вратата. — Времето е пари! Хайде, дете, по-живо!

„Дете, по-живо!“ Баба й използваше подобни изрази. Този сигурно беше на нейната възраст. Това донякъде я успокои.

— Момент! — отвърна тя. — Почти съм готова.

Погледна се за последен път в огледалото. Гърдите й изглеждаха огромни в миниатюрния сутиен с панделки. Бикините бяха толкова малки, че почти всичко се виждаше или поне така й се струваше. Сякаш беше на двайсет. За пръв път в живота си помисли, че може би това не е чак толкова хубаво.

 

 

— Каза истината — изрече Глен, докато стояха на стълбището в съда — отговори на въпросите й. Какво повече се иска от теб!

— Глупости! — възрази Конър. — Можех да ги улесня. Можех да им дам каквото искат. Нямаше да изгубя кой знае какво — кой би могъл да каже, че е излъгал? Не си спомняше нищо, но ако беше поукрасил историята, Уокър вече щеше да е в затвора, да си получи заслужената присъда без право на обжалване. А сега какво, още повече объркване и смут, нищо не изглеждаше сигурно.

— Знам какво имаш предвид, но забрави за това. Ти направи каквото трябва.

— А когато Боби умря? Тогава дали направих каквото трябва?

— Забрави за това, приятелю. Животът ти продължава, независимо дали се укоряваш или не. Съветвам те да престанеш да се нараняваш — той прегърна Конър през рамо и го поведе по стълбите. — Хайде да хапнем. Мамка му! По-добре да пийнем по нещо.

— Да го отложим за друг път, Глен. Какво ще кажеш? Не ставам за компания в момента.

— Ти решаваш — съгласи се той. — Ще ти се обадя утре да се уточним за часа.

Конър се прибра у дома, като внимаваше да не удари някого. Не искаше да мисли за Боби и Дениз, за децата, за шибаното си бъдеще, ако напусне работата си. Колегите му го отбягваха. Как щеше да се върне в службата, която приличаше на един затворен кръг, в който не можеше да влезе? Никога нямаше да бъде същото както преди.

Паркира джипа на алеята и влезе вкъщи. Маги му бе оставила бележка върху бюрото. Тъмнозелено мастило върху бяла хартия. На нея бе написано с ясени четлив ученически почерк:

„Вече ми липсваш.

Маги“

Само четири думи, а го караха да се чувства толкова добре. Той вдигна телефона и натисна бутона за автоматично набиране.

— Маги, ти ли си? — попитаха отсреща.

Майка й. Невероятната баскетболистка.

— Конър Райли е на телефона, госпожо Халоран. Искам да говоря с Маги.

— Надявах се, че е с вас — разочаровано изрече тя. — Опитвах се да намеря номера ви, но така и не успях. Дори не знам в кой град живеете.

— Какво се е случило?

За миг се поколеба. Трябваше да мисли разумно, а не да се остави на омразата, която изпитваше към него:

— Всъщност не знам. Точно заради това се опитвам да открия дъщеря си.

— Потърсихте ли я в енорията?

— Първо там. Мобилният й телефон не отговаря.

— А при колежката й? Може да учат заедно.

— Колежката й ли? Не знаех, че учи с колегите си.

— Да. Казва се Джанин. Работят върху един доклад за кризисното управление.

— Нима?

Е, беше улучил право в десетката. Едно на нула за него.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — сега беше моментът!

Бе изпълнена с лоши предчувствия.

— Ако се обади, бихте ли й предали непременно да позвъни вкъщи — каза Рита и затвори.

На Конър му бе необходима минута, за да се съвземе от неочаквания разговор с майката на Маги.

— За какво, по дяволите, става дума!

Рита беше улегнала жена. Едва ли щеше да се притеснява за глупости. Нещо не беше наред. Имаше две възможности. Едната бе да си седи вкъщи и да се чуди какво става, а другата — да отскочи до къщата на Маги и да провери.

 

 

Маги тръгна от енорията малко след пет и попадна в задръстване. С колегите си се бяха споразумели да вечерят в „Кадилак Динър“, където щяха здравата да се потят над учебния материал. Това бе мястото, което с Конър доста често посещаваха. Като забеляза колко е натоварено шосе 18, разбра, че ще закъснее. Реши да се обади на Джанин и се пресегна за мобилния си телефон.

Нямаше сигнал. Батерията беше паднала. Искаше да се обади до вкъщи, а не можеше. Щеше да го направи от ресторанта. Чувстваше се странно. Трябваше да се обади и да види дали всичко е наред. Имаше проблеми с Никол, не беше изяснила отношенията си с Конър, не знаеше какво да прави.

За момент й се прииска да обърне колата и да се прибере. Последните няколко часа не се чувстваше добре. Нищо не вървеше както трябва.

 

 

— Отпусни се, гълъбче. Забавлявай се — Гай я снимаше с камерата.

Въобще не се забавлявам — помисли си Никол и се опита да се усмихне. Това беше най-отвратителният ден в живота й. Вече беше сменила три чифта бельо, кое от кое по-изрязано. Чувстваше се ужасно.

— Разтвори краченца. Така… Невероятно, това е любовта… — рече той и я погали по крака. — Трябва да изглеждаш сексапилна и недостижима. Това се търси най-много. Трябва да съчетаваш и двете качества скъпа.

Още малко и щеше да се разплаче. Не си беше представяла нещата така. Всичко тук я изненада. Мечтаеше си за студио, изпълнено с фризьори, асистенти и всякакви работници. А то какво излезе — беше сама с този мръсник и неговата камера и беше отчаяна. Отгоре на всичко вече беше пет. Този фарс траеше цяла вечност. Започна да се притеснява.

— Има ли още много? Закъснявам — рече Никол, а той спря да нагласява раменете й.

— Ще те изчака, скъпа. Който и да е, ще чака. Първо работата, после удоволствията — ръката му се плъзна по крака й. — Колко девствено! Искаме погледът да се плъзне по цялата дължина на великолепните ти крака нагоре към райската врата.

За Бога! Нима всички мъже бяха такива мръсници! Боже, този тип говореше като в онези гнусни филми по кабелната, заради които майка й щеше да я убие, ако знаеше, че ги гледа. Не можеше да се каже, че е уплашена, но ако фотографът продължаваше в същия дух, щеше да бъде. Отвратително.

Той я накара да се обърне по корем и да си поиграе малко пред камерата, но тя не можеше да се отърве от мисълта, че бикините й са се смъкнали, и не преставаше да ги проверява. Най-накрая Гай се ядоса:

— Стига, скъпа! Хайде, иди да сложиш последния чифт и с това приключваме. Ти само се измъчваш.

Тръпки я полазиха. Чувстваше се толкова странно, когато се разкарваше пред него по бельо. В студиото бе такъв студ, че зърната на гърдите й настръхнаха. Щеше да се чувства толкова облекчена и щастлива веднъж да свършат тези проклети снимки. Професионалният албум щеше да е готов и тя не би искала да се снима по бельо до края на живота си.

Последният чифт беше в съблекалнята — прозрачни бикини и сутиен в розово. Щом ги видя, цялата настръхна. Та с него щеше да е почти гола! Този тип щеше да види цялото й тяло. Ами останалите, които гледат снимките?

Защо просто не си тръгне? Никой не я задължаваше да остане тук.

Не можеше да си тръгне. Снимките бяха към края. Ако се откажеше сега, може би нямаше да има друг шанс. Леля й Клеър й бе разказала как една манекенка може да се сдобие светкавично с лоша репутация, ако е опърничава и трудно се работи с нея. Това щеше да е черна точка за модела и кариерата му бе обречена на провал. Тя бе преживяла подобни неща, имаше достатъчно опит, беше умна. И Никол можеше да се справи.

Майка и татко ще ме убият, ако разберат — помисли си тя.

Голяма работа! И без това майка й бе способна да я убие, ако разбереше, че е избягала от училище. Е, така и така нямаше дай се размине. Ще довърши снимките, те и без това бяха към своя край. А й какво биха могли да й кажат баща й и новата му съпруга, като живееха на другия край на света?

Смъкна бикините и разкопча сутиена. Сложи другото бельо и замръзна, дочула гласовете от студиото. Пристъпи безшумно до вратата и допря ухо, за да чуе по-добре разговора.

— … Нова е. Малко е срамежлива да показва тялото си… тяло ли казах? Божественото й тяло… какви бомби — няма да повярваш. С радост ще го направи — говореше Гай. — Има нужда от професионални снимки, ти — от някоя и друга бройка, а аз — от пари — Никол чу отвратителния му смях. — Всеки ще е доволен, братле.

Никол се уплаши. Краката й се подкосиха и започна да трепери. Как искаше да е навсякъде другаде, само не и в тази дупка тук. Не можеше да се овладее, цялата трепереше, не можеше да разсъждава, ала трябваше да направи нещо, й то бързо. Майка й винаги и беше казвала да се води от инстинктите си. Щом имаше предчувствие, че нещо ще стане, значи наистина щеше да стане.

„Никол, какво дете си само! Плашиш се от някакви си тъпи снимки. Ако искаш да станеш манекенка, трябва да опиташ всичко!“ — вдъхваше си смелост момичето.

— Не — прошепна тя и грабна дрехите си от закачалката на вратата. Може би желанието да стане модел не бе толкова силно, колкото си мислеше, след като единственото, което искаше в момента, бе да изчезне оттук колкото се може по-скоро. Бързо се облече и се огледа за чантата си. О, Боже! Чантата й бе в студиото. Какво от това? Нямаше намерение да влиза отново там.

„Какво казваше мама? Материалните неща и парите нямат никаква стойност. Не можеш да си купиш друг живот.“ В джоба си имаше само два долара. Щеше да се обади на леля Клеър да я вземе. Майка й нямаше нищо да разбере. В случай, че леля й беше в къщата им, щеше да намери някакво извинение. Никол забеляза една врата в края на коридора, която водеше до тоалетната. Първо трябваше да се измъкне оттук, пък после щеше да мисли за останалото.

 

 

Щом Конър стигна дома на Маги, веднага разбра, че нещо става. Каква лудница! Адвокатката Ели крещеше нещо по мобилния си телефон, докато събралите се съседи говореха един през друг около кухненската маса. Рита обикаляше нервно и подскочи, когато го видя:

— Никол не е отишла на училище заедно с приятелката си заради някакво интервю в Манхатън. Миси е била с нея, но си е тръгнала.

— Искаш да кажеш, че Никол е сама в Манхатън?

— И това не е всичко!

Дано никога не се наложеше да разпитват Рита като свидетел. Щеше да отнеме една седмица на съда, за да разкаже какво се е случило.

— Знаеш ли къде е?

— Не — тя едва се сдържаше да не се разплаче. — В някакъв квартал. Форт… Форт Лий. Имала среща с някакъв фотограф. Ели разговаря в момента с Миси, за да измъкне нещо повече.

— Някой чувал ли е Никол?

— Не се е обаждала. Миси казва, че се разделили на автобусната спирка в Манхатън.

— Няма причина за притеснение — опита се да я успокои Конър. — Сигурно пътува към къщи, има задръстване и няма как да се обади. Не се притеснявайте, не е в опасност.

— Не те бива да лъжеш — Рита издуха носа си с измачканата кърпичка.

— Знам. Затова не го правя често. Ще се обадя на няколко места, да видя какво мога да направя.

— Недей да използваш този телефон! Никол може да се обади.

— Няма проблем — нямаше и намерение да използва домашния им телефон. Рита го нервираше, но сигурно не го правеше нарочно. Бе изплашена до смърт. Въобще не го беше грижа, дали се понасят или не. Важното беше да намерят детето.

— О, и ти ли си тук — възкликна Ели, щом го видя. — Познаваш ли Форт Лий?

— Не. Но познавам шефа на полицията в Берген Каунти. Тъкмо се канех да му се обадя.

Тя погледна към тефтера си:

— Отишла е в някакво студио на име Гло… Гло-дот или Гло-боб. Миси не си спомняла с точност.

Лицето на Рита бе обляно в сълзи:

— Обади се на Клеър. Тя ги знае всичките. Няма начин да не се сети.

Клеър не беше чувала за подобно студио. „Ама че късмет!“ — помисли си Конър. Имаше нещо гнило. Щом жената, която непрекъснато работеше с фотографите, не бе чувала нищо за това студио, значи положението бе сериозно.

Конър се обади на шефа на полицията. Дон не беше вкъщи. Той му остави съобщение, каза номерата на мобилния си телефон и на домашния на Маги. После се обади на една детективка от отдел: „Нападения срещу тийнейджъри“.

И Патриша не си беше вкъщи. Остави й съобщение.

— Време е да използвам колата, щом не мога да се свържа с никого — Конър се чувстваше отвратително безполезен.

Ели го погледна безчувствено:

— Може би не се обаждаш на подходящите хора.

— Да имаш по-добра идея? — отвърна й също толкова рязко той.

— Може би някой трябва да я потърси. Все пак Форт Лий не е толкова голям квартал, предполагам знаеш това?

— Може да е навсякъде — изплака Рита и взе друга носна кърпичка. — Може да е във влака или в автобуса. Или… — тя продължи да плаче.

— О, мамо! — Ели прегърна майка си и стрелна гневен поглед към Конър. — Всичко ще се оправи.

Той грабна бележника от ръката й и надраска номера на мобилния си телефон.

— Ето. В случай, че има нещо ново, ми се обади!

— Нима тръгваш? — попита го отчаяно Рита. — Не ни оставяй сами.

— Остани тук, а аз ще отида да я търся — рече Ели на Конър.

— Прави каквото знаеш, но ме остави да си гледам работата — отвърна й той.

 

 

Маги искаше веднага да позвъни вкъщи, но Джанин я пресрещна още щом влезе в ресторанта.

— Къде, по дяволите, се бавиш? Обаждам ти се от цяла вечност. Франк току-що намери домашния ти телефон и точно се канех да…

— Извинявай. Имаше ужасно задръстване. Пропуснах ли нещо?

— Само супата и салатата — отвърна Джанин, докато се настаняваше обратно в сепарето. — Без теб не почваме с гениалния проект.

Тя реши, че няма смисъл да се обажда вкъщи. Майка й сигурно беше взела положението в свои ръце. Освен това, ако имаше нещо, Клеър и Ели щяха да помогнат. Децата ще имат куп задължения след училище, ще имат домашни. Нямаше дори да усетят, че не е там. И така, нямаше причина да се притеснява. Очакваше я една приятна вечер, в която щеше да подготви проекта заедно с колегите си.

 

Никол знаеше, че не може да остане в този район, освен ако не иска да се сблъска с Гай и приятелчето му. Тя се запъти към главната улица, където бе слязла от автобуса. Улицата гъмжеше от хора, които се прибираха от работа. Едни препускаха към паркинга, други вече караха към разкошните си къщи отвъд реката. Отчаяно търсеше уличен телефон, за да се обади на леля си Клеър да я вземе. Най-накрая намери телефон близо до бензиностанцията, която се намираше до автобусната спирка.

„Моля пуснете един долар и седемдесет и пет цента на монети.“

Никол погледна към монетите в ръката си. Това бяха последните й пари. Пусна ги неохотно и наблюдаваше надписите на телефона.

Щом се свърза тя чу: „Тук е Клеър. Не съм си вкъщи. Знаете какво да направите.“

— Лельо Клеър. Аз съм, Никол. Във форт Лий съм. Не знам как да се прибера. Номерът на телефона е… — тя го прочете. — Обади ми се.

Тя зачака. Струваше й се, че времето тече прекалено бавно. Обикаляше наоколо, изнерви се до крайна степен. После изведнъж отникъде се появи мъж с бял биймър, слезе от колата си и започна да говори по телефона.

— Моля ви — рече тя, — чакам много важен телефонен разговор. Не можете ли да се обадите от другаде?

Той не й обърна никакво внимание. Сложи монети за пет минути, а Никол щеше да се разплаче от отчаяние.

— Радвай се, че не повиках ченгетата — рече той, щом приключи. — Толкова млада, а вече по улиците!

Идеше й да потъне в земята от срам. Днес бе най-отвратителният и нещастен ден в живота й. Нищо чудно, че я оглеждаха така. Тя приличаше на проститутка, очакваща първия си клиент.

Телефонът най-накрая иззвъня. Тя го грабна светкавично:

— Лельо! Моля те, побързай! Замръзвам, а отгоре на всичко…

— Аз съм Конър Райли, Никол.

— Ти пък откъде се появи?

— По-късно ще говорим за това. На два километра съм от Форт Лий. Кажи ми точно къде си. След няколко минути ще съм при теб.

— Не на теб оставих съобщение — вместо да изпита облекчение и да е щастлива, тя бе страшно ядосана. — Къде е леля?

— Никол, ако не искаш да дойда, ще си стоиш сама. Сега ще ми кажеш ли къде си?

Точно в този момент покрай нея мина зелен лексус, забави и мъжът отвътре се наведе да я огледа. Ухили й се през отворения прозорец и й намигна. Това й беше достатъчно.

— На бензиностанция „Гети“. На ъгъла на… — тя прочете имената на улиците наоколо. — И побързай!

— Само не прави глупости — предупреди я Конър, след като изключи мобилния си телефон. Просто трябваше да остане там и след три минути той щеше да е при нея. Маги дори нямаше да разбере какво се е случило.

Добре поне, че бе избрала по-свестен квартал, за да върши лудориите си. Форт Лий се нареждаше на едно от първите места в класациите за най-безопасни квартали в Манхатън. Ако едно дете си науми да върши глупости, това бе най-подходящото място за приключения. Е, не можеше да се сравни с Дисниленд, но все пак не беше зле.

Той позвъни у Маги. Ели вдигна телефона.

— Мисията приключена. На две пресечки съм от нея.

— Просто я качи в колата. После ще празнуваме.

— Бива си ви — промърмори той и затвори.

Конър зави към главната улица и трябваше да натисне спирачките докрай, когато някаква кола изскочи от паркинга „Джърси Транзит“, без да се огледа. Видя светещите табели на бензиностанция „Гети“. Никол беше застанала под една от уличните лампи. Изглеждаше млада и отегчена и дяволски секси в тесните си дънки и светла блузка. Нищо чудно, че онзи дъртак с черната кола я заглеждаше. Жалко, че не можеше да го арестува само за лоши намерения.

Навън беше толкова студено. Къде, по дяволите, беше якето й? И чантата? Той натисна клаксона. Никол се скова. Цялата трепереше. Не смееше да погледне нагоре. Горката сигурно е трудно да си дете с тяло на жена.

— Никол! — извика той през прозореца. — Тук съм!

Тя се обърна, разпозна го и за момент маската на безразличие изчезна. На лицето й се изписа облекчение. Бе толкова красива. Тръгна към джипа му, но когато влезе вътре, маската отново бе на лицето й.

— Защо се забави толкова? — попита го и тресна вратата. — Мина цяла вечност — цялата трепереше.

— Минали са само четири минути. Отзад има пуловер. Облечи го.

— Не, благодаря. Нямам нужда.

— Облечи го — повтори Конър с тон, с който говореше понякога и на Шон.

Тя се поколеба за момент, после се обърна и грабна пуловера. Дрехата и беше твърде широка. Това само засили впечатлението на крехко момиче, което остави у Конър.

— Е, къде ти е якето?

— Там — махна към сградата Никол. — При фотографа.

— Ще ми кажеш ли какво точно става?

Тя сви рамене:

— Уплаших се, защото го чух да си приказва с един, и избягах през задната врата.

— Умно момиче! — нали беше дъщеря на Маги. — И какво друго забрави?

Никол го изгледа с широко отворени очи, сякаш го виждаше за пръв път.

— Чантата.

— Искаш си ги обратно, нали?

— Разбира се. Но нямам намерение да се връщам пак там.

— Няма нужда. Аз ще ти ги взема. Остани тук — рече той. — Веднага се връщам.

Конър се запъти към студио „Гло-Джон“.

 

 

Никол остана да чака в джипа. Конър щеше да прибере вещите й от онова гадно студио. Познаваше тази миризма — на скъп сапун. Какъв хубав аромат. Баща й миришеше така. Тя си спомняше как я целуваше за лека нощ. Дали всички бащи миришеха така. Странно. Никога досега не беше мислила за Конър като за баща. Не и досега, когато бе дошъл да я спаси.

Разбира се, знаеше, че има син, който живее в Калифорния. Беше им показал снимката му. Шон бе слаб, с черна коса и много хубава усмивка, приличаше на баща си. Нямаше да свърже Конър и баща й, ако не беше видяла колко ядосано я изгледа, когато се качи в джипа. Но едновременно с това забеляза и чувството на облекчение, изписано върху лицето му. Конър я беше погледнал точно така, както баща й я гледаше, когато се изгуби в търговския център в Сан Диего и охраната я намери на края на паркинга, обляна в сълзи. Странно, но този поглед я накара да се почувства на сигурно място, сякаш бе част от семейство.

— Глупачка — промърмори тя. Паркингът бе препълнен. Защо се самозалъгваше. Понякога разсъждаваше като идиотка. Той не беше нейното семейство. Той не й беше баща. Просто приятел на майка й. Не му пукаше за нея. Искаше да направи впечатление на майка й. „Е, ще видиш! Ако искаш майка ми да разбере какъв герой си, ще се наложи да й го кажеш лично.“ Тя нямаше намерение да го хвали.

 

 

Отне му повече време, отколкото очакваше. Значката и револверът му се погрижиха фотографът да развърже устата си.

— Следващия път искай акт за раждане — предупреди го Конър и взе якето й чантата на Никол. — Ще ти спести много неприятности.

Никол го чакаше до колата.

Той я погледна строго, както гледаше Шон, когато упорстваше.

— Мисля, че ти казах да останеш в джипа.

Тъй като бе с гръб, подскочи. Гласът му я уплаши.

— Много се забави — говореше също като Шон, когато бе на петнайсет.

Той й подаде нещата.

— О, взел си ги! — възкликна момичето. — Благодаря!

— Фотографът не е толкова щастлив. Каза, че си му свила една огърлица.

— О, не! — тя докосна врата си.

— Не се притеснявай, ще му я изпратим по пощата.

— Не. Предпочитам да му я пусна в пощенската кутия.

— Забрави, Никол! — бяха по средата на улицата. — Хайде, да се махаме от тук.

— Ще отнеме само секунда! — тя се обърна и се втурна по улицата, но стъпи в някаква дупка, спря и се преви от болка.

— Глезенът ми! — извика и се наведе да го погледне. Фаровете на приближаващата се кола я заслепиха.

Конър осъзна, че колата се движи с бясна скорост и няма да може да спре.

— Никол! — извика той. — Дръпни се!

Но тя продължи да стои там. Бе замръзнала на място с широко отворени очи и с ужас наблюдаваше как колата се приближава.

Той се спусна към нея. Чу клаксона. Спирачките. Нямаше време. Нямаше време, по дяволите, нямаше време. Трябваше да действа! Сграбчи я. Вдигна я във въздуха, докато пищеше като обезумяла, и я блъсна колкото се може по-далеч от опасността. Миг по-късно колата го блъсна и всичко потъна в мрак.