Барбара Бретън
Този път завинаги (4)

Четвърта глава

Маги събу обувките в коридора и докато вървеше към банята, смъкна пуловера, панталона и бельото. После махна огърлицата и часовника и ги постави върху снежнобялата покривка на масичката от розов мрамор. Стъпи под душа и пусна водата. Опита се да забрави колко глупаво и безотговорно се беше държала.

— Ама че съм идиотка! — рече си. — Страхливка! Идиотка!

Наричаше се каква ли не. Най-накрая приключи с къпането и размаха сешоара така, сякаш беше 44-калиброво оръжие. Сетне облече новата си копринена пижама, седна на леглото и се разплака. Това не бяха сълзи на тъга. Беше ядосана на себе си за всичко, което беше пропуснала.

Защо беше избягала? Не беше наивно момиченце, което не познава живота, а зряла трийсет и пет годишна жена, разведена. Беше излизала и с много по-скучни мъже.

Той беше прав. Между тях наистина имаше нещо. В момента, в който й каза тези думи, тя осъзна, че понякога хората не са подвластни на чувствата. А тя беше избягала от тях.

Харесваше й как той говори, мисли, как се държи. Но беше прекалено прям, това беше единственият му недостатък, и очакваше от нея да отвърне със същото.

Беше чувала какво ли не за неприятностите, които може да си навлече една самотна жена. Дори самата тя често беше предупреждавала сестрите си за тях. „Слушай сърцето си! Намери мъжа на мечтите си и не се страхувай да кажеш «не»! На първата среща иди със собствената си кола и носи достатъчно пари, за да си платиш сметката. Помни, че не му дължиш нищо.“

Сестрите й трябваше да я предупредят, че сърцето може да й играе опасни номера. Кой би могъл да предположи, че сърцето ти ще ти изневери? След трийсет и пет години спокоен живот точно тази вечер ли се беше сетило да се обажда?

Искаше й се да го целуне, да се притисне до гърдите му и да вдъхне аромата му, да остане така година-две. Не бе необходимо да разговарят. Нямаше нужда той да изслушва проблемите й и да се опитва да ги реши. Единственото, което искаше Маги, бе той да я целуне.

Облегна се на възглавниците. Беше глупачка! Шампанското й беше завъртяло главата. Още няколко глътки и щеше да му признае желанията си, щеше да му каже, че докато опитваше крем карамела, си мислеше за устните му, за сладостта им, която можеше да се сравни с шоколад, и за горчивия вкус на вино. Добре, че си бе тръгнала.

Хубавото беше, че той не знаеше фамилията й. Така че нямаше да може да разбере в коя стая е. Освен ако брат му не му помогнеше…

Телефонът иззвъня и тя почти подскочи от уплаха.

— Какво правиш в стаята си? — стори й се, че Клеър е възмутена.

— Вдигам телефона — рече Маги. Би трябвало да се зарадва, че сестра й се обажда, но всъщност очакваше да чуе друг глас. Не се разбираше със сестрите си, въпреки че през последните години отношенията им се бяха подобрили.

— Би трябвало да си в казиното и да се забавляваш!

— Забавлявам се — почувства се неловко, че сестра й й държи сметка и я покровителства. — Изкъпах се и ще гледам Летерман — Маги взе дистанционното на един от трите телевизора и след миг лицето на водещия се появи в кадър. — Защо се обаждаш, щом мислиш, че не съм в стаята?

— Обадих се да ти оставя съобщение — рече сърдито сестра й. — Исках да ти честитя още веднъж рождения ден преди полунощ, но ако ти досаждам…

— Разбира се, че не ми досаждаш — рече Маги. Защо всичко беше толкова сложно! — Просто гледам телевизия. — „И си мисля за един мъж, с когото се запознах на вечеря — добави мислено тя. — Ще ти хареса. Висок, силен и красив. И оценява чувството ми за хумор, и то не защото си мисли, че така ще ме свали по-лесно. Танцувахме, после той купи шампанско и ми каза, че очите ми са като зюмбюли, а аз взех, че избягах.“

— Значи си прекарваш добре — констатира сестра й.

— Прекрасно! — отвърна, макар да не беше сигурна, че е така. — Как са децата?

— Току-що говорих с майката на Джеръми. Чарли е заспал. Ник си играе с козметиката ми.

— Не й позволявай да се гримира като миналия път.

— Но тогава беше много красива.

— Изглеждаше поне с четири години по-голяма! За всичко си има време.

— Така си мислиш! Тя е вече почти жена.

— Глупости! — промърмори недоволно Маги.

— Какво?

— Нищо. Казах, че ресторантът беше страхотен. С Ели направо сте се престарали.

— Никога няма да можем да ти се отблагодарим. Дължим ти много, Маг. Невероятна си!

„Сигурно — тя се замисли, след като затвори телефона. — Невероятна.“ Защо тогава беше сама? Ако беше наполовина толкова невероятна, защо тогава не пиеше шампанско с Конър долу в бара? Конър, който искрено се смееше на шегите й и не се ядосваше, че го настъпва, когато танцуват.

 

 

В началото спортуваше, за да се освободи от напрежението, натрупано през деня. Беше по-добре, отколкото да пие. Седмици наред минаваха, без да се случи нищо особено и хоп — някой хубав ден ти се наложи да влезеш в нечий дом с три мъртви бебета, майка, потънала в кръв, и синче наркоман, което си играе с оръжие в ръка, без въобще да осъзнава какво е направило. Тогава започваш да се питаш какво ще стане, ако вземеш да го гръмнеш. Щом дежурството ти приключи, отново се опитваш да се превърнеш в нормален човек и всеки път става все по-трудно. Всяка изминала година ти отнема все повече време, докато в един момент напълно забравяш какво означава да си нормален.

Затова всяка сутрин тичаше. Някога държеше на добрата си физическа форма, но сега вече това не го интересуваше. Правеше го, защото го караше да се чувства добре. Свежият сутрешен въздух, слънчевите лъчи, докосващи върховете на дърветата, песента на птиците — поне за няколко минути можеше да повярва, че светът не се е променил.

После отиваше на работа и всичко започваше отначало.

Последната година беше доста тежка за него. Не можеше да забрави погледа на Боби, когато му каза, че вината не е негова, и издъхна с името на Дениз на уста. Но Конър знаеше чия е вината.

Събуди се в седем и му беше необходимо време, за да осъзнае къде се намира. Хотелската стая беше твърде тясна. Освен това винаги спеше на отворени прозорци. Тук не се отваряха, дори нямаше тераса. Така бяха решили проблема с разорените комарджии, които избираха да се самоубият. В днешно време, ако искаха да го направят, първо трябваше да се преборят с подсиленото стъкло.

Ръмеше. Чайките се разхождаха по пясъка. Той се облече набързо и излезе. Все още се чувстваше отпаднал, но знаеше, че ще се оправи, щом стъпи на алеята и вдиша хладния октомврийски въздух. Едва в асансьора отново се сети за Маги. Какъв подвиг, че не мислеше през цялото време за нея!

Стори му се, че тя има ясна представа за живота, което личеше дори от чувството й за хумор. След шестнайсет години служба Конър отлично можеше да чете мислите на хората. Според него това беше много важно. Ако виждаш всичко ясно, то имаш шанс да направиш живота си по-добър. Жалко, че не успя да я задържи.

Защо винаги объркваше всичко? Вършеше нещата или със закъснение, или прибързано, намираше подходящата жена, но времето беше неподходящо и обратното. Това се случваше всеки път.

Излезе от асансьора, прекоси фоайето и се насочи към автоматичните врати. Дъждът го освежи. Идеалното време да потича. Всяка година му отнемаше все повече време, за да загрее, но така беше в живота.

Под чадъра до вратата имаше няколко ранни посетители, които пиеха сутрешното си кафе. Тромпетистът още не беше пристигнал, но скоро щеше да се появи. Винаги беше там, на алеята между площада и статуята на Цезар. Така си изкарваше хляба. Беше добър човек и Конър му оставяше по някой долар. Човек никога не знае какво го очаква. Надяваше се, че животът ще е снизходителен към него.

Мати му беше разказвал за хората от улицата. За старците, които с часове седяха на пейките, загледани в океана. За бездомниците, които спяха под неоновите реклами. За комарджиите, които проиграваха и последния си долар.

Той се насочи към парапета и я видя да седи на една от пейките. Беше с гуменки, джинси и яркочервен пуловер, но изглеждаше елегантна, също както и предишната вечер. Късата й кестенява коса се къдреше от вятъра. Не го забеляза. Така беше по-добре. Защо да се преструват, че се радват да се видят? Той реши да не й се обажда, но в същия момент видя, че към нея се приближава младеж.

Не беше на повече от седемнайсет. Инстинктът му подсказа, че ще й създава неприятности.

Той се наведе и й каза нещо. Тя поклати глава и се обърна на другата страна, но онзи продължи да нахалства. Маги се отдръпна. Той застана срещу нея и я заплаши. Конър не чака и миг повече, тъй като подозираше какво ще последва.

 

 

Тя не разбираше какво й говори. Сигурно беше пиян или надрусан. Погледът му блуждаеше и не можеше да се разбере на какъв език говори. Искаше пари. Това поне бе разбрала, но нямаше намерение да му дава. Той се опита да я заплаши и тя се постара да му покаже, че не се страхува. Надяваше се да е достатъчно дрогиран, че да не забележи треперещите й ръце и малкото мускулче, което играеше под дясното й око винаги когато беше нервна.

Беше готова да стане и да се прибере в хотела, когато хлапакът й препречи пътя. Той се наведе към нея и тя можеше да усети силната миризма на бира и лошия му дъх. Направо й се догади.

— Защо не се разкараш?

Щом чу този глас, тя се успокои. Същият онзи глас, който й беше казал, че очите й приличат на зюмбюли.

Вниманието на младежа се насочи към Конър и той каза нещо със заплашителен тон, който накара коленете й да затреперят. Не се прави на герой, такива деца обикновено са доста опасни — помисли си тя. Ако Конър не се отдръпнеше, нещо сериозно щеше да се случи, но той не отстъпи. Тя го погледна и беше учудена да открие един съвсем непознат мъж, който нямаше нищо общо с романтика, който поръчваше шампанско и я ласкаеше. Чертите на лицето му бяха станали по-груби, погледът му — смъртоносен. Ако не го познаваше, ако не беше танцувала с него, щеше да се уплаши.

Момчето промърмори нещо. За разлика от нея Конър го разбра веднага.

— Ако го повториш, ще си имаш работа с охраната. Разбрали?

Онзи бръкна в джоба на черното си яке и преди Маги да осъзнае какво става, Конър го притискаше до парапета, а в ръката си държеше малък пистолет. Приличаше на играчка. Смъртоносна играчка.

— Кажи на охраната да извика полиция — рече той на Маги. Не беше загубил и капка самообладание. Човек би помислил, че всеки ден си има работа с такива. — Кажи им, че сме хванали въоръжен.

Момчето изглеждаше ядосано и смутено, но също така и опасно.

— А ти? Ще се справиш ли, докато ме няма? — попита го тя.

— Мисля, че да — имаше нещо необичайно в гласа му, но щеше да мисли за това, след като извика помощ.

 

 

Маги настоя да закусят заедно. Какво по-безопасно и неромантично от една закуска? Косата й беше мокра, нямаше грим и се беше облякла съвсем нехайно. Дори Цезар и Клеопатра щяха да се затруднят, ако трябваше да се прелъстяват в подобна ситуация. Но докато закусваха и пиеха портокалов сок, осъзна колко се лъжеше.

Сестрите й бяха изкусни флиртаджийки. Маги мислеше, че поне в това се отличава от тях, но явно беше сгрешила. Всичко се обръщаше на триста и шейсет градуса.

— Е, опасността премина. Смятам, че ми дължиш някакво обяснение. Или си ченге, или си луд фен на „Нюйоркска полиция“. Кое от двете?

Той се усмихна. Тя също. Сигурно изглеждаха доста странно, като трийсетгодишни хлапета, които се хилят едно на друго, докато закусват, но тя беше толкова щастлива, че изобщо не я интересуваше кой какво мисли.

— Ченге съм — рече той.

— Направо ти повярвах! — Маги посегна за чашата си с чай. — А сега сериозно. Как успя да се справиш?

— Ченге съм.

— Не може да бъде!

— Напротив, може — рече той и се усмихна широко. — Вече шестнайсет години — спомена един от централните райони на Ню Джърси.

— Шегуваш се, нали? Аз живея през два града.

— В Монтгомъри ли?

Тя се задави с чая:

— Познаваш ли района?

— Преди няколко месеца ме изпратиха да изнасям лекции за самозащита в гимназиите.

Тя си припомни онзи следобед:

— Беше чудесен!

— Да не би да си присъствала?

Маги кимна и съжали, че не си държи езика зад зъбите. Беше го чула от коридора. Чакаше дъщеря си да се преоблече след часа по физическо възпитание. Успя да чуе голяма част от лекцията, въпреки че не видя мъжа, който я изнасяше.

— Значи си учителка? — не се знаеше това въпрос ли е или констатация.

Тя срещна погледа му. Часът на истината настъпи.

— Не. Не съм. Майка съм. Дъщеря ми Никол е второкурсничка.

Щом не припадна, значи всичко бе наред. Беше свикнала, когато споменава за децата си, да я гледат отегчено.

— Моят син е второкурсник в Калифорнийския университет — рече Конър, неспособен да скрие гордостта си.

— В Калифорнийския значи! Впечатлена съм. Как успяваш със заплатата си на провинциален полицай? — „За Бога, Маги, какви ги дрънкаш! Как можа да обидиш така човека!“ — Нямах предвид точно това. Исках да кажа, че тези колежи са толкова скъпи и…

— Той получава стипендия. Футболист е — отвърна Конър, сякаш се забавляваше. — Миналата вечер брат ми каза, че Шон искал да завърши медицина. Успехът му бил добър.

Маги се облегна на стола:

— Наистина съм впечатлена, въпреки че футболът някак не се връзва с лекарската професия.

— На мен ли го казваш! Опитах се да му се обадя снощи, след като ти… — Конър замълча и побърза да промени темата. — Както и да е. Не го намерих и реших, че може би ще е по-добре да оставя този разговор за Деня на благодарността.

— Мислиш ли? — попита тя и отпи от чая си. — И аз все отлагам с надеждата, че дъщеря ми отново ще стане нормален човек, но откакто й купих първия сутиен, се промени!

— Шон живее с майка си през учебната година, прекарваме заедно само ваканциите, така че и аз не можах да разбера кога порасна. Просто един ден предишният Шон изчезна. Но аз все се надявам, че ще се върне.

— На колко години е?

— През февруари ще навърши деветнайсет.

— Никол е на петнайсет. Но ако продължава така, ще ме побърка.

— Нещата ще се оправят. Поне на мен така ми казваха.

— На мен ми казват същото, но аз не им вярвам.

Конър й разказа как се е развел, докато Шон бил още бебе. Жена му мразела Ню Джърси, не харесвала полицейската професия и през цялото време искала да се върне в Калифорния.

— Срещнахме се, докато бяхме в колежа — продължи той, докато се разхождаха по мократа улица. — Влюбихме се и се оженихме. Искахме деца и избързахме. Сигурно направихме грешка. Трябваше да поживеем малко заедно.

— Когато срещнах Чарлс, бях още в гимназията — рече Маги, докато минаваха покрай „Стийл Пиър“. — Беше приятел на по-големия брат на една моя приятелка. Дойде на едно събиране в униформа и аз веднага го харесах.

— И какво стана после?

— Не се различава много от твоята история. Години наред го следвах от база в база с надеждата, че това все някога ще свърши и ще заживеем нормално, ще имаме нормален дом и семейство, но той реши да удължи службата си.

— Затова ли го напусна?

Тя поклати глава.

— Едва ли бих могла да обясня. Нещата са много сложни — тя се замисли за момент. — Уважавахме се. Бяхме добро семейство. Но това не ни беше достатъчно. Просто един ден любовта изчезна.

— Все пак сте били близки.

— Да.

— Но не е било достатъчно. Искали сте да имате всичко.

— Да. Така е. Искахме всичко. В началото мислехме, че ни стига да се уважаваме и да сме добри приятели, но се оказа, че не е така.

— Той ожени ли се повторно?

— Скоро ще го направи. Никол ми каза вчера.

— Хубав подарък за рождения ден — отбеляза Конър.

— Наистина.

— Може би си очаквала да се съберете отново?

Маги поклати глава:

— Със Сали са идеалната двойка. Тя е умна и забавна, а Чарлс изглежда много щастлив. Малко ме боли, но всеки има свой път. Той е намерил жената на живота си.

— Сродна душа.

— Да — гласът й стана по-нежен. — Сродна душа.

— Нали все това търсим.

— Не знам. Трудно ми е да си призная — рече тя и го погледна. — А ти? Жена ти омъжи ли се повторно?

— Линда се върна в Калифорния и се омъжи за първата си любов. Познаваше го от гимназията. Бяха се разделили в първи курс. Имат три дъщери и син.

— Горкият Шон!

Конър повдигна вежди:

— Защо?

— Не е лесно да живееш с втори баща. Как се чувства с новото семейство на майка си?

— Никога не е имал подобен проблем. Пит е много добър.

— Невинаги се получава така — влязоха в някакъв магазин, за да си купят нещо сладко. Вътре миришеше на дъвки. — Няма нищо по-трудно от това да събереш две семейства заедно.

— Говориш така, сякаш ти се е случвало.

— Личи си, че си детектив.

Маги благодари на продавача и си тръгна с бял хартиен плик, пълен с бонбони.

— Започваме с ваниловите — подаде му бонбон, увит в синя хартия. — Като го изядеш, ще си получиш и кокосовия, а после и шоколадовия.

Конър взе бонбона:

— Може да не отговаряш.

Искаше й се. Имаше нещо у него, което я караше да мисли, че ако са заедно, може да постигне дори невъзможното.

— Баща ми почина, когато бях на десет, и майка ми се разкъсваше между домакинството и грижите за нас. Тя нямаше образование или професия и не я обвинявам, че се омъжи за първия срещнат, който се бе влюбил в нея и бе изявил желание да се грижи за нас. За нещастие се оказа, че е мръсник. Бракът им не продължи дълго, въпреки че беше достатъчно отвратителен, за да го помним винаги.

Той я попита за сестрите й и тя се изуми с каква лекота му обяснява, че Клеър е модел, а Ели — юристка, за красотата, интелекта и постиженията им.

— Явно са доста интересни.

— Така е. Опитвам се да наваксам.

— Преди няколко години реших да взема магистърска степен, въпреки че май беше малко късно — рече той.

— Разбирам те много добре. Аз също съм най-голяма в курса. Чувствам се отвратително.

Разказа му за часовете в университета и за смешното положение, в което изпада, когато малкият й син я пита дали си е написала домашните. Той се позасмя.

След закуската се отправиха към хотела. Вървяха мълчаливо. Най-накрая бяха във фоайето.

— Благодаря ти за това, което направи тази сутрин — тя му подаде ръка. — Наистина беше много мило.

Хвана ръката й. И отново се появи онзи познат магнетизъм. Около тях се суетяха камериери и гости, охранителите ги гледаха със смесица от любопитство и злоба, но те не ги забелязваха.

— Какво смяташ да правиш сега? Аз не съм много добър в комара. Особено денем.

— Нито пък аз.

— Тогава да отскочим до Кейп Мей?

— Никога не съм била там.

— Винаги има първи път.

Къде беше изчезнала старата колеблива Маги? Та тя би извадила лист и писалка и би нахвърлила плюсовете и минусите на това предложение. Тази нямаше нищо общо с нея. И все пак й се струваше, че това е най-разумното нещо, което беше правила от години.