Барбара Бретън
Този път завинаги (17)

Седемнадесета глава

Никол не можеше да заспи. Неспокойно се въртеше в леглото. Дори сложи възглавницата върху главата си, за да заглуши шума и да скрие светлината, но нищо не помагаше. Пусна нощната лампа и се опита да чете последния брой на „Севънтийн“, но беше прекалено уморена, за да се съсредоточи. Захвърли с досада списанието и се загледа в пукнатините на тавана.

От кухнята долитаха гневните гласове на майка й и леля й Клеър. От два часа се караха и на Никол й идеше да изкрещи. В началото се опита да остане и да защитава позицията си. В края на краищата ставаше дума за нейния живот! Но майка й се обърна и я помоли да се качи обратно в стаята си. Тя погледна леля си с надеждата, че ще получи от нея подкрепа, но Клеър каза само: „Слушай майка си.“ По-добре да бяха я проболи с нож! По-малко щеше да боли.

Човек не може да им има вяра! Въпреки че и двете й даваха големи обещания, винаги намираха начин да се измъкнат. „За твое добро е, мила… Мисля за теб… Ще ми благодариш един ден… Когато пораснеш, ще разбереш…“

О, да, тя много добре разбираше! Ясно й беше колко егоистично и несправедливо постъпва майка й и тя страдаше заради всяко нейно действие. Заради нея вече си нямаха семейство! Защото й беше омръзнало да се мести от едно място на друго и бе зарязала баща й. Каза, че иска да се установи някъде за постоянно, да имат истински дом, да се дипломира в колежа. Нито за миг не помисли какво искаха тя и Чарли. Тя просто не се интересуваше.

Не бяха богати. Не можеха да си позволят втора кола или застраховка, или някоя от онези модерни дрехи, по които се прехласваха със Стейси и Мелиса всеки следобед в събота. Защо не я оставеше да работи, за да може сама да си ги купува? Освен това, ако леля Клеър беше права, щеше да стане топмодел и да има достатъчно пари да се вижда по-често с баща си, независимо къде се намира той. Може би дори щеше да си позволява да лети с първа класа! Щяха да й сервират безплатно скариди, щеше да разполага със собствена стая и може би някоя холивудска звезда щеше да й прави компания.

Баща й вероятно въобще не подозираше колко много й липсва! Имаше да му казва толкова неща, а когато се обадеше, й бе трудно да ги сподели. Знаеше, че той не е виновен затова, че е толкова далеч от тях. Работата му беше важна и понякога го изпращаха на места, където не можеше да отиде със семейството си. Затова сигурно се бяха оженили толкова внезапно със Сали, въпреки че сватбата им беше запланувана за Коледа. „Заминавам за малко в Близкия изток — беше й казал той и тя едва не се разплака от болка. — Искаше ми се с Чарли да сте тук за сватбата, но нямаше време, Никол.“ Това й подсказваше, че там, където отива, е опасно.

Но колкото и да противоречиш на военен, колкото и да се молиш, колкото и настоятелен да си, усилията ти са напразни, думите — като глас в пустиня. Тя знаеше всичко така, както беше напълно сигурна, че майка й много ще сгреши, ако се омъжи за това ченге. Може би, ако не беше толкова заслепена от него, щеше да разбере що за човек е, какъв жалък нещастник е. Тя беше чула разговорите между лелите и баба си по повод смъртта на партньора му. Райли бе пожертвал най-добрия си приятел, за да спаси собствения си задник, което бе най-голямото престъпление за едно ченге. Леля й Ели беше адвокат и знаеше всичко. Щяха да го накарат да свидетелства. Беше го споменала на тъпите му роднини на онова кръщене и те направо се бяха побъркали. Сякаш им беше казала, че настъпва краят на света! Нима беше виновна, че не могат да понесат истината?

Но на кого му пука какво мисли? На кого? И какво от това, че баща й се ожени за една непозната и че майка й излиза с някакъв страхливец, който подписва смъртната присъда на най-добрия си приятел? Майната им!

Тя стана и включи компютъра не се нуждаеше от помощта на родителите си. Нито пък на леля си Клеър. Сама щеше да се оправи!

— Няма да се месиш в живота на дъщеря ми и аз няма да се бъркам в твоя — заяви най-сетне Маги. Това беше рунд четиринайсет, а мачът едва ли щеше да свърши скоро.

— Правиш огромна грешка — Клеър си наля поредната чаша кафе. — Това дете е златна мина.

— Това дете ми е дъщеря и не искам да свърши като… — спря се навреме, засрамена от това, което искаше да каже.

— Като мен — довърши сестра й и се изсмя. — Хайде! Кажи го! Тази вечер си казахме доста неща.

Маги беше объркана от справедливия си гняв и от неудобното положение, в което се намираше.

— Твоят живот не бе лесен. Искам да предпазя Никол от това.

— Добре го каза. Честно и в същото време не твърде жестоко.

— Не ми харесва сарказмът ти.

— Не е сарказъм. Ти каза какво мислиш и аз се радвам, че беше толкова искрена. Животът ми е шибан и искаш да спестиш това на дъщеря си. Кой би те винил?

— Казах, че е бил труден. Има разлика.

Клеър се засмя отново:

— Шибан, труден! Каква е разликата? От къде на къде ще позволиш на щерка си да последва леля си!

Маги въздъхна и си напълни чаша кафе.

— Не започвай пак. Писна ми.

— Та нали затова си говорим цял ден! Аз потъвам, а Никол изгрява. Мога да й помогна. Мога да й бъда полезна. Ще има кой да я защитава. Аз нямах никого! Няма да преживее нещата, които изпитах аз, ще й спестя моите проблеми.

— Разбирам, но решението ми е твърдо. Няма да позволя на петнайсетгодишната си дъщеря да стане модел. — „Или пък да я оставяна твоите грижи, Клеър, въпреки че много те обичам“ — добави наум.

— Правиш грешка.

— Не мисля.

— Ти правиш много грешки, Маги, но ти е трудно да си признаеш. Трябва да поработиш малко над себе си.

Тя грубо я прекъсна:

— Не сме се събрали, за да обсъждаме многобройните ми недостатъци, а за да се разберем, че с тайните фотосеанси на Никол е свършено.

Клеър я гледаше вбесена.

— Винаги избираш по-лекия път, нали, Маги? Заряза Чарлс и несигурността, за да допълзиш в Ню Джърси и да живееш като в каменната ера. Това е хубав начин на живот; но за мама. Сега разбирам защо желанията на дъщеря ти не ти допадат.

— Държиш се като истинска мръсница, Клеър, Мисля, че е време да си тръгваш.

— Просто ти казвам истината, Маги. Нали държиш на нея. Защо ти е толкова трудно да я приемеш? Никол не е като теб. Тя има други желания. Обича да пътува и Чарлс й липсва. Тя иска повече от едно парче земя и някаква си ипотека.

Маги стана.

— Ще ми държиш такъв тон, когато създадеш свое семейство. И не се опитвай да използваш дъщеря ми!

— Добре! Значи аз съм лошата. Може и така да е, но поне не се чукам с разни нещастници!

Маги не се сдържа и удари сестра си. Ръката я заболя. Звукът отекна в кухнята. Страната на Клеър се зачерви.

— Страхотно — рече тя. — Ник има от кого да се учи. Може би ние с теб все пак си приличаме повече, отколкото си мислех.

— Съжалявам. — Маги се опита да прегърне сестра си. — Извинявай.

Клеър се отдръпна.

— Помниш ли онзи прекрасен мъж, за който майка ни се омъжи след смъртта на татко? — имаше толкова злоба в думите й, че Маги се сгърчи от болка. — Ето ти прекрасен пример за баща! Е, твоят господин прекрасен не пада по-долу!

— Това не е твоя работа!

— Но май ще стане на всички, след като започне съдебният процес.

Маги не разбираше за какво става дума. Конър не беше споменавал за партньора си от онази нощ, в която бе намерила снимката на Боби и семейството му. Бе забравила за процеса. Смъртта на Боби бе нещастен случай, жестока трагедия и тя нямаше намерение да наранява Конър с любопитството си. Ако искаше да говори, той щеше да го направи. Миналата седмица й беше споменал, че съдебният процес започва малко след Деня на благодарността и се очаква да приключи през първата седмица на декември. Не изглеждаше угрижен и Маги забрави за всичко.

— И какво искаш да кажеш?

— Би трябвало да е ясно — сестра й се изненада.

— Но не е.

— Значи Ели не ти е казала?

— Какво да ми е казала?

— Делото почти е решено, но защитата ще се опита да натопи твоето гадже — Клеър се колебаеше дали да ликува, или да се срамува. — Казват, че е можел да спаси Боби Дикарло, но се е паникьосал, не се е намесил и е наблюдавал как го убиват.

— Та това е нелепо! Не е възможно! Аз го познавам.

— Или само така си мислиш! Май хормоните са ти размътили главата, Маги! Не знаеш най-важното за този мъж. Въобще нищо не знаеш за него.

— Знам всичко необходимо — той беше мил, любящ, умен, забавен и се отнасяше с нея като с принцеса.

— Ти си на трийсет и пет и си живяла само две години без мъж. На път си да объркаш всичко. Отвори очи, Маги! Този човек не е за теб.

— Отиваш прекалено далеч! Това не те засяга — рязко изрече Маги.

— Казваш, че мислиш за децата, и аз ти вярвам. Знам, че си най-добрата майка, която познавам, но ако наистина се интересуваш от тях, защо, по дяволите, не им намериш по-добър баща?

— Разговорът приключи!

— Уплаши ли се? Та аз едва започнах, Маги. Но както винаги, щом трябва да се изправиш пред истината, ти се измъкваш.

Маги трепереше от гняв:

— Върви си, Клеър!

Тя си събра нещата и се приготви да тръгва.

— Помисли си! Може да е страхотен в леглото, но дали ще е толкова добър баща? Майка ни направи подобна грешка и виж какво се случи!

— Не можеш да виниш майка за проблемите си, Клеър! Ти сама си си виновна за повечето от тях.

— Откъде знаеш? Нали избяга още при първата възможност и ни остави сами да се оправяме!

— Казваш го така, сякаш съм избягала като теб, когато навърши четиринайсет! Просто се омъжих, Клеър. Помниш ли? Булчинска рокля, църква; цветя, възвърна ли паметта си? Създадох семейство.

— И ни остави. Чарлс беше красавец. Щеше да обикаля света и ти го последва.

— Влюбих се.

— И искаше да избягаш.

— Да! — Маги изкрещя. — Исках да се махна от вас! Исках да създам свое семейство, да имам къща, съпруг, две деца и куче. Да живея нормално. Нима това е престъпление?

— Аз също исках да се махна, но моят път беше друг. Не позволявай Ник да изпадне в подобно положение!

 

 

Както обикновено на следващата сутрин Чарли отново беше в добро настроение. Ник изглеждаше така, сякаш се готвеше да убие майка си. В кухнята цареше напрежение.

— Съветвам те да се размърдаш — каза Маги на дъщеря си, — защото нямам намерение да те карам до училище, ако случайно пропуснеш автобуса.

Не последваха обичайното роптание и остроумните й забележки. Вместо това Никол тихо си довърши закуската, изпи портокаловия сок, грабна учебниците и изхвърча през задната врата, без да се сбогува. След няколко минути я последва и Чарли. Маги остана сама с Тигър, Дейта и мебелите.

Имаше един час, преди да тръгне на работа. Къщата беше подредена. Чиниите от закуската бяха поставени в миялната. Може би щеше да е добре, ако се порови в Интернет, за да разбере нещо повече за смъртта на Боби Дикарло. Не й се струваше уместно да ходи в библиотеката и да чете статиите по случая, тъй като там всички я познаваха и знаеха, че излиза с Конър. Поне с Интернет не рискуваше.

Предишният ден беше толкова уморителен, истинско бедствие, и тя още не можеше да се съвземе. Чувстваше, че губи играта. Не че някой от семейство Райли я беше обидил, но се усещаше пренебрежението им. И най-лошото беше, че и нейното семейство се държеше по същия начин. Винаги, когато се срещнеха с Конър, го караха да се чувства като подлец. Семейство Райли се опитваше да го игнорира, а нейното — да го унищожи. Е, как би се чувствала, ако е на негово място?

Тя включи компютъра и отпи от кафето, докато чакаше да зареди. Нищо чудно, че хората крият любовта си! Знаеше, че щом се намеси семейството, романтиката изчезва. Бяха обречени.

„Обречени? Я, стига! Въобще не са обречени!“ — ядоса се тя. Това бе ефектът от сблъсъка със семействата им — разочарование. Е, постреснаха се малко, страстите им се поохладиха, изтрезняха от опиянението, което ги бе обхванало, но какво да се прави. В крайна сметка си припомниха, че любовната им връзка засяга още хора.

Програмата се зареди и тя кликна върху иконата за свързване с Интернет. Вярваше, че нищо не е случайно. Може би избързаха, като разкриха връзката си. Но всичко се развиваше с такава скорост, любовта им разцъфна за миг. Суровата действителност и скучното ежедневие бяха единствените спирачки. Е, какво пък толкова, може би бе за добро малко да забавят нещата. Въпреки че вече не бе сигурна в нищо.

Искаше й се да вярва, че всичко това ще свърши добре. Няколко пъти той се опита да говори по-сериозно за връзката им, но тя нищо не каза. Беше си спомнила думите на майка си: „Никой не може да обича децата ти, както ти ги обичаш!“ Ако го допуснеше прекалено близо, нещата щяха да се променят. Не беше готова за това. А може би никога нямаше да бъде.

Тя потърси в сайта на Боби Дикарло, на Ню Джърси, на отдел „Убийства“ и на името на Конър Райли, но не откри нищо. Историята беше местна и уви, местните вестници не се славеха с бързото предоставяне на информация за световната мрежа.

— Това е глупаво — изрече тя след двайсет минути безрезултатно търсене. Просто няколко трагични съвпадения, които бяха довели до смъртта на един мъж. Имаше някои злонамерени въпроси относно това как Конър е успял да се отърве без драскотина, но според нея това беше един доста гаден начин да се прави сензация. Не се съмняваше, че той е положил всички усилия, за да спаси партньора си. Нима не се беше появил онази сутрин в Атлантик Сити, за да я отърве от натрапника? Тогава му беше напълно непозната и все пак беше рискувал. Това й говореше що за човек е.

И все пак имаше нещо. Наближаваше сесията и тя прекара доста време над учебниците си и с Джанин, докато Конър се занимаваше с адвоката си. Той го подготвяше за евентуалните обвинения, пред които щеше да се изправи в съда. Майка й се беше преместила за няколко дни у тях, за да й помага с децата. Маги бе по свободна и имаше извинение и възможност да излизай да се прибира, когато пожелае. Заедно с колегите си от университета наеха стая в мотел и цяла нощ обсъждаха принципите на модерния маркетинг. Когато си тръгнаха, тя се изкъпа и облече синята копринена рокля, която Конър й беше купил от Кейп Мей. Заспа с нея върху леглото.

Два дни по-късно среднощното учене се повтори.

На другия ден работи до късно в енорията, после отиде в университета, направи около три-четири мъчителни теста. Не му се виждаше краят, не бе предполагала, че ще й е толкова трудно. Към края на деня вече бе капнала от умора. С последни сили паркира комбито си пред къщата на Конър. Бе около десет часът и любовните закачки бяха последното нещо, за което си помисли в този момент. Съмняваше се, че ще е способна да говори дори. Конър я посрещна миг след като изключи двигателя.

— О, подранила си — пошегува се той и я целуна.

— Нима? Толкова съм уморена, че дори не знам колко е часът.

— Радвам се да те видя.

— Пица — рече тя, като усети миризмата. — Купил си пица, нали?

— Даже две. И бутилка „Асти Чинцано“. Какво ще кажеш?

Тя въздъхна.

— Ако не бях толкова скапана, щях да ти се отблагодаря по най-сладкия начин.

— Първо ще поспиш и после ще ми благодариш.

Тя заспа, преди да довърши първото си парче пица.

 

 

Събуди се и бавно се протегна. Откъсна се от блажената топлина на съня и попадна на още по-хубаво място.

— Хей поспаланке, добре ли се чувстваш? — Конър я целуна.

Усмихна се. Мелодичният глас стопли тялото й.

— Да — тя се протегна сънливо в обятията му. — Извинявай. Предполагам, че не точно това имаше предвид, когато ме покани у вас.

— Исках да те видя, независимо какво ще правиш.

Тя се сви до него на дивана и се загледа в пукащите дърва в камината. Той й наля шампанско. Тя се наслаждаваше на вкуса му. Но, разбира се, нищо не можеше да се сравни с изкусителните и невероятно възбуждащи целувки на Конър.

— Прекрасно е! Иска ми се да останем завинаги така.

— Като за начало не е зле.

— За начало? Без семейства, без любопитни погледи и нежелани съвети, без очаквания, без обвързване!

Замълчаха. Той я погали по косата. Маги галеше гърдите му с върха на показалеца си и вдъхваше аромата на прекрасната му кожа. Чувстваше се толкова добре. Ней трябваше нищо друго. Човек можеше да изживее живота си, без да разбере какво е пропуснал! Беше щастлива, че е срещнала Конър. Толкова години го търси, а най-накрая той сам я намери!

— Нямам нищо против обвързването. Според някои хора дори ме бива по тази част.

Тя искаше да заглуши думите му с целувки, но все някога трябваше да му каже.

— Не съм готова още — колко жестоки бяха думите й, мразеше се за това, но нямаше избор. — Харесва ми така — да сме само двамата и никой да не ни се меси. Без предразсъдъци и обещания. Не ни ли стига това, което имаме сега?

— Не. Не и на теб, а на мен — още по-малко.

— Защо да предизвикваме съдбата? — изправи се, за да го погледне право в очите. — Видя какво е отношението на семействата ни. Нека да запазим връзката си такава, каквато е. Поне още малко. Трябва да им дадем време да свикнат е нас.

— Няма връщане назад, Маги. Те вече знаят. Ще свикнат.

— За теб е лесно. Синът ти живее с майка си на другия край на света. Децата ми са тук и са потърпевши, както и другите ни роднини.

— Говориш за Никол, нали?

Тя кимна. Чарли беше лесен, също както двете любящи кучета, и лесно се адаптираше към новата обстановка. За него възрастните все още живееха в друг свят, който не го интересуваше. Беше му достатъчно, че родителите му го обичат. Ако беше поне наполовина толкова лесно и при Никол.

— Как да те накарам да я обичаш, като дори на мен ми е трудно да го правя понякога?

— Мога да я уважавам и да обичам майка й. Останалото ще дойде с времето.

Ако изобщо дойде — помисли си тя, но не го каза. Никол бе прекрасно момиче, което сякаш бе решило да превърне живота на майка си в ад. Като че ли всичко се повтаряше. Маги бе изправена пред същите проблеми както майка й преди време. Защото Никол бе истинско копие на красивата й сестричка! Да, Никол й беше дъщеря, но бе наследила много от чертите на Клеър.

Маги и Конър поговориха още малко, после той стана и хвърли няколко цепеници в камината.

— Хайде да спим тук тази нощ — тя потупа големия диван. — Толкова е красиво да гледаш огъня!

Стори й се, че не я слуша.

— Конър? Какво има? — „Как така какво му има, Маги? Първо го нарани, а после му задаваш тъпи въпроси“ — укори се тя.

— Утре ще изляза по-рано сутринта.

— Тогава може би е по-добре да се прибирам?

Конър докосна ръката й:

— Трябва да дам показания в съда.

— Значи делото започва? — искаше й се в този момент да е фея, да може да махне с магическа пръчица и да го освободи от болката. — Щом всичко приключи, ще започнеш отначало.

Той сякаш не я слушаше. Това я уплаши.

— Не е толкова лесно, Маги.

— Знам това, но след като дадеш показания, ще се опиташ да забравиш тази ужасна трагедия. Всичко ще бъде наред, Конър.

Той я погледна и погледът му сякаш прониза сърцето й.

— Не знаеш цялата история, Маги.

— Ти ми разказа за Боби — напомни му тя. — Чела съм нещо във вестниците. Знам всичко необходимо.

— Паникьосах се. Това не си го прочела, нали? Видях как онзи мръсник насочи оръжие срещу приятеля ми и се паникьосах. Всичките тези години служба и тренировки изведнъж ми изчезнаха от главата. Просто стоях и гледах как го убиват.

Искаше й се да го успокои, да му каже, че греши, но не можеше. Беше забелязала как се държат с него останалите полицаи от семейството му. Сякаш го обвиняваха. И пресата не отразяваше събитието в негова полза. И сега Конър й казваше истината, а тя трябваше да седи тук и да го слуша, независимо как се чувства. Независимо от факта, че това можеше да премени много неща.

Конър й разказа как беше застинал на място — мозъкът му бе изключил. Помнел само пистолета, който блестял на слънцето, звука от изстрела и кръвта на Боби.

— Не мога да си го простя. Трябваше да направя нещо, да спра кучия син, не биваше да позволявам това да се случи. Майната му, как можах да се изложа така!

— Как би могъл да го спреш? Той е имал пистолет, насочен срещу приятеля ти. Какво си можел да направиш? Та нали, ако беше мръднал, мръсникът е щял да го…

— Убие? Е, май не съм се притеснил от това?

Какво ли не би дала да го успокои, да накара този болезнен поглед да изчезне. Осъзна, че би постъпила така и със собствените си деца, със сестрите си. Щеше да направи всичко възможно да ги успокои. Бе убедена, че и те биха направили същото за нея. Думите невинаги бяха смислени в такива случаи, но имаха за цел да успокояват.

— Как би могъл да знаеш какво ще се случи? Не си гадател, Конър? Човек не знае как ще реагира, ако животът му е застрашен.

Настъпи тишина — тежка, непреодолима, тъжна. Той беше дал всичко от себе си, но то не беше достатъчно.

— Аз съм виновен. Позволих това да се случи.

Тя знаеше, че не е честно спрямо него, но изведнъж й се стори трудно да го оправдае. Може би бе очаквала повече от човека, когото обича.