Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (96)

95.

Най-накрая седнах с Уаян и й казах за парите, които бях събрала за нейната къща. Обясних й за желанието си за рождения ден, показах й списъка с имената на всичките ми приятели и й казах окончателната сума, която се събра: осемнайсет хиляди американски долара. Отначало тя се шокира до такава степен, че лицето й изглеждаше като скръбна маска. Странно наистина как понякога силната емоция може да ни накара да реагираме на разтърсващи новини по точно обратния на нормалната логика начин. Това е абсолютната стойност на човешката емоция — радостните събития понякога могат да се регистрират по скалата на Рихтер като чиста травма, а ужасната мъка понякога ни кара да избухнем в смях. Новината, която току-що бях съобщила на Уаян, й дойде прекалено много, почти я възприе като причиняваща скръб, затова седях до нея няколко часа, повтарях й историята, показвах й цифрите отново и отново, докато реалността не започна да попива в съзнанието й.

Първият й истински членоразделен отговор (имам предвид още преди да избухне в сълзи, защото разбра, че може да има градина) беше настойчивото:

— Моля те, Лиз, трябва да обясниш на всички, които са помогнали да се съберат пари, че това не е къщата на Уаян. Това е къщата на всички, които помогнаха на Уаян. Ако някой от тези хора дойде на Бали, никога не трябва да отсяда в хотел, чу ли? Казваш им да идват и да отсядат в моята къща, чу ли? Обещаваш ли да им кажеш? Ще я наречем Общата къща… Къщата на всички… После разбра за градината и се разплака. Макар и бавно, хрумнаха й и по-радостни мисли. Сякаш беше дамска чанта, която изтръскваха и емоциите се разпиляваха навсякъде. Ако има дом, ще може да си направи малка библиотека за медицинските книги! И аптека за традиционните си лекарства! И нормален ресторант с истински столове и маси (защото трябвало да продаде всичките си стари, хубави маси и столове, за да плати на адвоката по развода). Ако има дом, най-после ще я включат в пътеводителя „Лоунли Планет“ — все искат да споменат услугите й, но не могат, защото все няма постоянен адрес, който да напечатат. Ако има дом, някой ден Тути ще може да празнува рождения си ден!

После пак стана въздържана и сериозна.

— Как да ти благодаря, Лиз? Бих ти дала всичко. Ако имах съпруг, който обичам, и ти имаше нужда от мъж, щях да ти дам съпруга си.

— Задръж си съпруга, Уаян. Само гледай Тути да отиде в университет.

— Какво щях да правя, ако ти никога не беше дошла тук?

Но аз винаги идвах тук. Помислих си за едно от любимите си суфитски стихотворения, в което се казва, че Бог много отдавна е очертал кръг в пясъка точно около мястото, на което стоиш сега. Никога не е било да не съм идвала тук. Това никога нямаше да не се случи.

— Къде ще построиш новата си къща, Уаян? — попитах я.

Оказа се, че също като малко момче, което още преди години е хвърлило око на конкретна бейзболна ръкавица във витрината на магазина, или като романтично момиче, което рисува сватбената си рокля, откакто е станало на тринайсет години, Уаян вече знае точно кое парче земя би искала да купи. Беше в центъра на едно близко село, свързано с градския водопровод и електричество, наблизо имаше добро училище за Тути, намираше се на подходящо, централно място, където нейните пациенти и клиенти можеха да идват пеша. Каза, че братята можели да помогнат при строежа на къщата. Всичко беше измислила, само цвета за голямата спалня не беше избрала.

Затова двете отидохме да се срещнем с един приятен французин, който работеше като финансов съветник и брокер на недвижими имоти и който много любезно ни предложи най-добрия начин да прехвърлим парите. Предложи за мое улеснение просто да преведа парите от своята банкова сметка в тази на Уаян и да я оставя да купи каквато иска земя или къща, за да не се разправям с недвижима собственост в Индонезия. Стига да не й превеждам повече от 10 000 долара наведнъж, данъчните и ЦРУ нямало да ме заподозрат в пране на пари от дрога. После отидохме в малката банка на Уаян и говорихме с управителя как да направим телеграфен превод. В стегнато заключение управителят на банката каза: „И така, Уаян. Само няколко дни след като този телеграфен превод пристигне, би трябвало да имаш около сто и осемдесет милиона рупии в своята банкова сметка.“

Двете с Уаян се спогледахме и избухнахме в абсурден, бурен смях. Такава огромна сума! Опитвахме се да се владеем, все пак се намирахме в някакъв луксозен банков офис, но не можехме да спрем да се смеем. На излизане се препъвахме като пияни и се държахме една за друга, за да не паднем.

— Никога не съм виждала чудо да се случи толкова бързо! — каза тя. — През цялото това време молех Бог, ако може да помогне на Уаян. А Бог е молел Лиз, ако може и тя да помогне на Уаян.

— А Лиз молеше приятелите си, ако може и те да помогнат на Уаян! — добавих аз.

Върнахме се в магазина и видяхме, че Тути току-що се е прибрала от училище. Уаян падна на колене, сграбчи детето си и каза:

— Къща! Къща! Имаме къща!

Тути изигра невероятен фалшив припадък и се свлече на земята като анимационен герой.

Докато всички се смеехме, забелязах, че двете сирачета наблюдават тази сцена от дъното на кухнята. Усетих, че ме гледат с изражение, в което се четеше… страх. Докато Уаян и Тути радостно галопираха около мен, се запитах какво ли си мислят сирачетата. От какво се страхуваха толкова много? Може би да не ги изоставят? Или пък сега вече бях страшилище за тях, защото бях извадила толкова много пари от нищото? (Такава немислима сума, че може би приличаше на черна магия?) Или може би ако си имал толкова несигурен живот като тези деца, всяка промяна ти вдъхва ужас?

Когато празненството позатихна, попитах Уаян за по-сигурно:

— Ами Голямата Кетут и Малката Кетут? И за тях ли новините са добри?

Уаян погледна към момичетата в кухнята и сигурно е видяла същото безпокойство, което бях видяла и аз, защото се понесе към тях, притисна ги в прегръдката си и прошепна някакви успокоителни думи в косите им. Те, изглежда, се отпуснаха. Тогава телефонът звънна и Уаян се опита да се откопчи от сирачетата, за да се обади, но тънките ръчички на двете Кетут се бяха вкопчили в неофициалната им майка. Двете момичета заровиха глави в корема и под мишниците й и даже след много дълго време отказваха — с ожесточеност, която никога не бях виждала у тях преди — да я пуснат.

Затова аз вдигнах телефона вместо нея.

— Балийско традиционно лечение — казах. — Затваряме от днес за голяма разпродажба поради преместване!