Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

12.

Някои неща в големите градове на западния свят са винаги едни и същи. Африканци продават имитации на маркови чанти и очила, а гватемалски музиканти пеят „Как искам да съм врабче, а не охлюв“ на своите бамбукови свирки. Но други неща ги има само в Рим. Като продавача на сандвичи, който така мило ме нарича „красавица“ всеки път, когато говорим. „Топло или студено панино, красавице?“ Или двойките, които се натискат навсякъде, сякаш са на състезание, оплитат се един в друг по пейките, галят се по косата и по чатала, гушкат се и се мляскат до безкрай…

И разбира се, фонтаните. Плиний Стари е писал: „Ако човек помисли за изобилния приток на водни запаси към Рим — за баните, резервоарите, каналите, къщите, градините, вилите, — даде си сметка колко отдалеч пътува водата и си представи надвисналите възвишения, назъбените върхове, просторните долини — той ще признае, че на света никога не е имало подобно чудо.“

Няколко века по-късно вече имам няколко кандидати за любим фонтан в Рим. Единият е във Вила Боргезе. В средата на този фонтан има весело бронзово семейство. Таткото е фавн, а майката е обикновена простосмъртна жена.

Имат бебе, което сладко си похапва грозде. Майката и таткото са в странни пози — с лице един към друг, хванати за китките и двамата наведени назад. Трудно е да се каже дали се дърпат в някаква кавга, или весело се люлеят, но излъчват много енергия. При всички положения, малкият седи, кацнал върху китките им, точно между двамата, равнодушен към веселбата или скандала, и си дъвче гроздето. Малките му копитца висят под него, докато яде. (Метнал се е на баща си.)

Вече е началото на септември 2003 година. Времето е топло и лениво. Все още, вече е четвъртият ми ден в Рим, не съм отишла в църква или в музей, нито пък съм разгърнала някой справочник. Но не преставам да се разхождам безцелно и накрая намерих едно местенце, за което дружелюбен шофьор на автобус ми каза, че продават най-хубавия gelato[1] в Рим. Мястото се нарича „Ил джелато ди Сан Криспино“. Не съм сигурна, но мисля, че може да се преведе като „сладоледът на хрупкавия светец“. Опитах съчетание с мед и лешник. По-късно същия ден се върнах за грейпфрут и пъпеш. След вечеря още веднъж изминах пеша целия път обратно дотам, само за да опитам чашка с канела и с джинджифил.

Опитвам се да чета по една статия от вестник всеки ден, независимо колко време ми отнема. Търся почти всяка трета дума в речника. Днешната новина беше очарователна. Трудно ми е да си представя по-драматично заглавие от „Obesita! I Bambini Italiani Sono i Piu Grassi d’Europa!“ Боже мой! Прекалено пълни! Статията според мен твърди, че италианските бебета са най-дебелите в Европа! Продължавам да чета и научавам, че италианските бебета са значително по-дебели от немските и несравнимо по-дебели от френските. (За щастие, не се споменаваше какво е теглото им спрямо американските бебета.) По-големите италианчета също са опасно пълни в наши дни, се казваше в статията. (Макаронената промишленост се отбраняваше.) Тази тревожна статистика за наднорменото тегло на италианските деца била разкрита предния ден от „международен екип със специална задача“. Отне ми почти час да дешифрирам цялата статия. През това време ядях пица и слушах как едно италианче свири на акордеон от другата страна на улицата. Детето не ми се стори много дебело, но сигурно защото беше циганче. Не знам дали съм разбрала правилно последния ред от статията, но, изглежда, правителството е споменало, че единственият начин да се справи с тази криза в Италия е да въведе данък върху наднорменото тегло…? Може ли да е вярно? Дали няма да погнат и мен, ако няколко месеца ям като сега?

Важно е да чета всеки ден вестника, за да знам как е папата. Тук, в Рим, здравето на папата се отбелязва всекидневно във вестника, почти като прогнозата за времето или телевизионната програма. Днес папата е уморен. Вчера беше по-малко уморен от днес. Утре очакваме папата да не е толкова уморен, колкото беше днес.

За мен тук е нещо като езиков рай. Има ли по-добро място от Рим за човек, чиято мечта винаги е била да учи италиански? Сякаш някой е създал град точно по моите изисквания, където всички (дори децата, дори таксиметровите шофьори, дори актьорите в рекламите!) говорят този вълшебен език. Сякаш цялото общество се е наговорило да ме учи на италиански. Дори ще печатат вестниците си на италиански, докато съм тук, нямат нищо против! Имат книжарници, където продават книги, написани само на италиански! Открих такава книжарница вчера сутринта и усетих, че мястото е омагьосано. Всичко беше на италиански — дори Доктор Зюс[2]. Разходих се покрай рафтовете, докосвах всяка книга и се надявах някой, който ме гледа, да си помисли, че съм италианка. О, как искам да говоря свободно италиански! Това чувство ми напомни за времето, когато бях четиригодишна и още не можех да чета, но си умирах да се науча. Помня как седях в приемната на един лекарски кабинет с майка си, държах списание „Грижа за дома“ пред лицето си, прелиствах бавно страниците, взирах се в текста и се надявах възрастните в приемната да помислят, че всъщност чета. Оттогава не съм чувствала такъв глад да науча нещо. В книжарницата открих няколко творби на американски поети с оригиналния английски текст, отпечатан на едната страница, и италианския превод на отсрещната. Купих томче от Робърт Лоуел[3] и още едно от Луиз Глюк[4].

Навсякъде спонтанно се натъквам на уроци по разговорен италиански. Днес седях на една пейка в парка, когато се приближи дребничка старица с черна рокля, настани се до мен и почна авторитетно да ми обяснява нещо. Поклатих глава, онемяла и объркана. Извиних се на много хубав италиански: „Съжалявам, но не говоря италиански“, а тя ме изгледа така, сякаш ако имаше дървена лъжица, щеше да ме цапне с нея. И настоя: „Всъщност разбираш!“ (Интересно, но беше права. Това изречение всъщност го разбрах.) После поиска да научи откъде съм. Казах й, че съм от Ню Йорк, и попитах тя откъде е. Уф, от Рим, разбира се.

Като чух това, плеснах детински с ръце. Ах, Рим! Красивият Рим! Обичам Рим! Хубав град! Тя скептично слушаше примитивните ми фрази. После изгуби търпение и ме попита дали съм омъжена. Отвърнах й, че съм разведена. За първи път го казвах на някого, и то на италиански. Естествено тя попита: Perche? Ами… „защо“ е труден въпрос, независимо на кой език отговаряш. Запънах се, после най-сетне измислих едно „L’abbiamo rotto“ („Скъсахме“).

Тя кимна, изправи се, пресече улицата до автобусната спирка, качи се на автобуса си и дори не се обърна да ме погледне втори път. Ядосана ли ми беше? Странно, но я чаках на онази пейка в парка двайсет минути. Противно на разума мислех, че може да се върне и да продължим разговора си, но тя повече не се появи. Името й беше Челесте, с „ч“ като в чело.

По-късно този ден намерих една библиотека. Боже мой, колко обичам библиотеки. Тъй като сме в Рим, сградата й е стара и красива, с вътрешна градина, за която изобщо не подозирате, ако сте виждали библиотеката само отвън. Градината представлява съвършен квадрат, осеян с портокалови дръвчета и с фонтан в центъра. Веднага разбрах, че този фонтан ще се състезава да ми стане любимия в Рим, макар да не приличаше на никой друг от видените досега. Първо, не беше издялан от лъскав мрамор. Беше малък, зелен и мъхнат, фонтан като от жива материя. Приличаше на обрасла и просмукана с вода папрат. (Всъщност изглеждаше точно като избуялия листак от главата на онази молеща се фигура, която старият шаман в Индонезия ми беше нарисувал.) Водата бликаше от центъра на този разлистен шубрак, после падаше върху листата и из целия двор се носеше чуден меланхоличен ромон.

Седнах под портокалово дърво и отворих едното томче със стихотворения, което бях купила вчера. Луиз Глюк. Прочетох първото стихотворение на италиански, после на английски и слисана спрях на този стих:

Dal centro della mia vita venne una grande fontana

„От центъра на живота ми извираше голям фонтан…“

Потръпнах облекчено и оставих книгата в скута си.

Бележки

[1] Сладолед, по традиция във вафлена фунийка (ит.). — Б.пр.

[2] Тиодор Гайзъл Зюс (1904–1991) — емблематичен за Америка детски писател и карикатурист. — Б.пр.

[3] Робърт Лоуел (1917–1977) — американски поет, един от големите творци на XX век, чиито произведения изследват тъмните страни на човешката същност. — Б.пр.

[4] Луиз Елизабет Глюк (р. 1943 г.), американска поетеса. — Б.пр.