Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

70.

Вярвам, че всички световни религии в сърцевината си споделят желание да намерят метафора за пренасянето. Когато искаш да постигнеш единство с Бог, всъщност се опитваш да се отдръпнеш от светското и да потънеш в безкрайното (от селището в гората, бих казала, ако се придържам към мотива за антевасин). Нужна ти е някаква величава идея, за да те отведе до там. Тази метафора трябва да е внушителна — наистина внушителна, завладяваща и могъща, защото се налага да те пренесе на огромно разстояние. Това трябва да е възможно най-голямата лодка.

Религиозните ритуали често се развиват от мистични експерименти. Някой смел разузнавач тръгва да търси нов път към божественото, получава върховно преживяване и се връща вкъщи като пророк. Носи в общността приказки за небето и карти как се стига до там. После други повтарят думите, делата, молитвите или действията на този пророк, с цел да преминат и те. Понякога с успех — понякога повтарянето на познатата комбинация от срички и религиозни практики поколение след поколение може да отведе много хора до другата страна. Друг път обаче не се получава. Дори най-оригиналните нови идеи накрая неизбежно ще се затвърдят като догма или няма да вършат работа на всеки.

Местните индийци разказват поучителна притча за един велик светец, който винаги бил заобиколен в ашрама си от верни последователи. Часове наред всеки ден светецът и привържениците му медитирали върху Бог. Единственият проблем бил, че светецът имал малко коте, досадно същество, което постоянно ходело из храма, мяукало, мъркало и смущавало всички по време на медитация. Затова светецът с цялата си практичност заповядал да връзват котката навън за един кол по няколко часа на ден, само по време на медитация, за да не притеснява никого. Това се превърнало в обичай — завързвали котката за кола, а после медитирали върху Бог, но с течение на годините обичаят се затвърдил като религиозен ритуал. Никой не можел да медитира, ако котката не била вързана за кола. А после един ден тя умряла. Последователите на светеца изпаднали в паника. Настанала голяма религиозна криза — как да медитират сега, като няма котка, завързана за кола? Как ще достигнат Бог? В техните умове котката се била превърнала в средството.

Много внимавай, предупреждава тази притча, да не станеш прекалено подвластен на повтарянето на религиозни ритуали заради самите тях. Особено в този раздвоен свят, в който талибаните и християнската коалиция продължават да водят своята международна война за правата върху думата Бог и върху истинските ритуали за достигане на този Бог. Може би е полезно да се помни, че не връзването на котката за кола ще отведе някой до трансцендентното, а единствено постоянният стремеж на отделния търсещ да преживее безкрайното състрадание на божественото. Гъвкавостта е също толкова важна за небесното, колкото и дисциплината.

В този смисъл твоята работа, ако си избрал да я приемеш, е да търсиш метафорите, ритуалите и учителите, които да ти помогнат да доближаваш божественото все повече. Йога текстовете казват, че Бог отвръща на свещените молитви и опити на човешките същества, по какъвто и начин хората да изберат да го почитат — стига тези молитви да са искрени. Според Упанишадите: „Хората следват различни пътища, прави или извити, според своя нрав, зависи кой от тях смятат за най-добрия или за най-подходящия — и всички стигат до Теб, както реките се вливат в океана.“

Разбира се, другата цел на религията е да опита да даде смислено тълкуване на хаотичния ни живот и да обясни необяснимите неща, които виждаме да се разиграват по земята всеки ден: невинните страдат, грешниците се наказват — как да разбираме всичко това? Западната традиция твърди: „Всичко ще си дойде на мястото след смъртта, в рая и в ада.“ (Цялата справедливост да се раздаде като милостиня, разбира се, от онзи, който Джеймс Джойс нарича „богът палач“ — авторитетна фигура, която стриктно съди, наказва злото и възнаграждава доброто.) Тук на изток обаче Упанишадите пренебрегват всеки опит за осмисляне на световния хаос. Те дори не са сигурни дали светът е хаотичен, но предполагат, че на нас вероятно само така ни се струва заради ограничения ни поглед върху нещата. Тези текстове не обещават справедливост или възмездие за никого, макар да твърдят, че всяко действие си има последствия — затова си избери подходящо поведение. Обаче може и да не видиш тези последствия съвсем скоро. Йога винаги гледа на нещата в перспектива. По-нататък Упанишадите споменават, че така нареченият хаос може да има действителна божествена функция, дори още да не я разпознавате лично: „Боговете обичат загадъчното и не харесват очевидното.“ В такъв случай най-доброто, което можем да направим в отговор на своя непонятен и опасен свят, е да се опитваме да пазим вътрешно равновесие — независимо какви безумия се случват навън.

Шон, йогата ирландец от кравефермата, ми го обясни по следния начин: „Представи си, че вселената е огромен въртящ се мотор — каза той. — Искаш да стоиш до ядрото му — точно в главината на колелото, не навън, по краищата, където е бясното въртене и където можеш да се остържеш и подлудиш. Главината на спокойствието — това е сърцето ти. Там Бог живее в теб. Затова спри да търсиш отговорите по света. Само се връщай към тази сърцевина и винаги ще намираш покой.“

От гледна точка на духовното по-смислена представа не бях чувала. На мен ми върши работа. И ако някога открия нещо по-добро, уверявам ви, ще го използвам.

Много мои приятели в Ню Йорк не са религиозни хора. Повечето, бих казала. Или са изоставили духовните напътствия още като млади, или изобщо не са раснали с идеята за Бог. Естествено, някои от тях са малко притеснени от новите ми усилия да постигна святост. Шегуват се с мен, разбира се. Както приятелят ми Боби веднъж саркастично отбеляза, докато се опитваше да поправи компютъра ми: „Не искам да обидя твоята аура, но още идея си нямаш как се сваля софтуер.“ Понасям шегите. И аз мисля, че е смешно. Разбира се, че е.

Но онова, което забелязвам у някои свои приятели с напредването на годините им, е копнежът им да имат нещо, в което да вярват. Ала този копнеж се сблъсква с всякакви пречки, включително с интелекта им и със здравия разум. Въпреки целия си интелект обаче тези хора още живеят в свят, който се поклаща насам-натам от бурни, опустошителни и напълно безсмислени залитания. В живота на тези хора се появяват големи или ужасни страдания и радости, точно както при всички нас, и тези мега преживявания ни карат да копнеем за духовна връзка, в която да изразим и тъгата си, и благодарността си, или пък да потърсим разбиране. Проблемът е — кого да почитаме, на кого да се молим?

Имам скъп приятел, чието първо дете се роди точно след като обичната му майка почина. След това сливане на чудото и на загубата приятелят ми поиска да отиде на някое свещено място или да изпълни някакъв ритуал, за да отдели чувствата. Беше възпитан като католик, но стомахът му се свиваше при мисълта да се върне в църквата на тези години. („Вече не мога да се хвана — каза той, — като знам какво е.“) Разбира се, смущаваше го идеята да стане хиндуист, будист или нещо пак толкова смахнато. И какво трябваше да направи? Както ми каза: „Не можеш да береш религиите като череши.“

Дълбоко уважавам това мнение, но изобщо не съм съгласна. Мисля, че имаш пълното право да береш череши, когато искаш да раздвижиш духа си и да намериш спокойствие при Бог. Според мен си свободен да търсиш всякакви метафори, които да те преведат през разделението на света, щом имаш нужда да се пренесеш и успокоиш. Няма защо да се смущаваш. Самата история на човечеството е търсене на святост. Ако човечеството изобщо не се бе развило в търсене на божественото, много от нас още щяха да се кланят пред златни египетски статуетки на котки. Тази еволюция в религиозното мислене действително включва малко бране на череши. Взимаш всякакви произведения откъдето ти падне и продължаваш да вървиш към светлината.

Индианците хопи смятали, че всяка от световните религии държи по една духовна нишка и че тези нишки вечно се търсят една друга, за да се съберат. Когато всички нишки най-после се усучат заедно, ще оформят въже, което ще ни изтегли от този мрачен цикъл на историята и ще ни отведе в ново царство. В по-съвременен вариант Далай Лама е повторил същата идея, уверявайки своите западни последователи, че няма нужда да стават тибетски будисти, за да са негови ученици. Той ги приканва да вземат каквито идеи им харесват от тибетския будизъм и да ги включат в своите собствени религиозни практики. Дори на най-необичайните и консервативни места понякога откриваш да блещука идеята, че Бог може и да е по-голям от това, на което са ни учили нашите ограничени религиозни доктрини. През 1954 година папа Пий XI, представете си, изпратил делегати на Ватикана в Либия със следните писмени наставления: „НЕДЕЙТЕ да мислите, че сте неверници. За мюсюлманите също има избавление. Безкрайна е Божията милост.“

Ами това не звучи ли смислено? Че безкрайното трябва наистина да е… безкрайно? Че дори най-големият светец сред нас ще успее да види само пръснати парченца от вечната картина по всяко едно време? Или че ако можехме да съберем тези парченца и да ги подредим, ще започне да се появява история за Бог, която напомня и включва всички? И не е ли нашият собствен копнеж към възвишено просто част от по-всеобхватното човешко търсене на божественото? Няма ли всеки от нас правото да не престава да се стреми, докато не стигне колкото може по-близо до извора на чудото? Дори това да означава да дойдеш в Индия и да целуваш за малко дърветата на лунна светлина?

С други думи, това съм аз в ъгъла. Това съм аз в светлината на прожектора. Избирам своята религия[1].

Бележки

[1] В оригиналния текст на групата R.E.M. е „Losing my religion“ — губя своята религия. — Б.пр.