Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (7)

6.

Е, не всичко беше лошо тези няколко години…

Защото Бог никога не затръшва вратата под носа ти, без да отвори кутия с различни курабийки (или както там гласи старата поговорка), и наистина в сянката на цялата тази мъка ми се случиха няколко прекрасни неща. Първо, най-после започнах да уча италиански. Освен това си намерих гуру от Индия и накрая възрастен шаман от Индонезия ме покани да отида и да живея при него.

Ще обясня поред.

Да започна с това, че нещата взеха малко да се подобряват, когато се изнесох от дома на Дейвид в началото на 2002 година и си намерих собствено жилище за първи път в живота. Не можех да си го позволя, тъй като още плащах за онази вече опустяла голяма къща в предградията, която мъжът ми забраняваше да продам, и още се опитвах да плащам всичките такси за адвокати и психоаналитици… но за оцеляването ми беше жизненоважно да имам собствена стая с ЕДНО ЛЕГЛО. Гледах на апартамента почти като на санаториум, клиника за моето възстановяване. Боядисах стените в най-топлите цветове, които намерих, и си купувах цветя всяка седмица, сякаш се посещавах в болницата. Сестра ми ми подари грейка по случай новото жилище (за да не съм съвсем сама в леглото) и спях, притискайки я към сърцето си всяка нощ, сякаш лекувах спортна травма.

С Дейвид бяхме скъсали окончателно. А може би не. Трудно ми е сега да си спомня колко пъти късахме и се събирахме отново през тези месеци. Но се очерта модел: разделях се с Дейвид, възвръщах си силата и увереността, а после (привлечен както винаги от моята сила и увереност) страстта му към мен отново пламваше. Почтително, трезво и интелигентно решавахме „да опитаме пак“, винаги с някакъв нов, разумен план, с който да сведем до минимум явните си различия. Бяхме твърдо решени да се справим с това. Защото как може двама души, които са били толкова влюбени един в друг, да не продължат щастливо до края? Трябваше да се получи. Нали? Отново заедно и с нови надежди, ние споделяхме като в сън няколко щастливи дни. А понякога дори седмици. Но накрая Дейвид пак се отдръпваше от мен, а аз се лепвах за него (или аз се лепвах за него, а той се отдръпваше — така и не изяснихме коя е причината) и се озовавах отново напълно съсипана. А той си заминаваше.

Дейвид беше и лекарство, и отрова за мен.

Но през периодите, в които бяхме разделени, колкото и да беше трудно, се упражнявах да живея сама. И от това преживяване у мен се зараждаше вътрешна промяна. Макар животът ми все още да изглеждаше като верижна катастрофа на магистралата за Ню Джърси в почивните дни, започвах да чувствам, че се олюлявам на ръба на превръщането си в самостоятелна личност. Когато не исках да се самоубия заради развода си или заради драмата си с Дейвид, всъщност се наслаждавах на всички видове време и пространство, които се появяваха през деня, и тогава можех да си задам радикално нов въпрос: „Какво искаш да правиш ти, Лиз?“

Повечето пъти (още много разтревожена заради бягството си от брака) дори не смеех да отговоря на въпроса си, а само тайно се вълнувах от съществуването му. А когато накрая почнах да отговарям, го направих предпазливо. Можех да си позволя да изразя само мънички желания. Например:

Искам да се запиша на курс по йога.

Искам да си тръгна от купона рано, за да се прибера и да чета книга.

Искам да си купя нова кутия за моливи.

Тогава идваше неизменният странен отговор, един и същ всеки път:

Искам да се науча да говоря италиански.

От години си мечтая да говоря италиански — език, който смятам за по-красив от розите, — но така и не намерих практическото основание да го направя. Защо да не опресня френския или руския, които вече бях учила преди години? Или да науча испански, който ще ми помогне по-добре да общувам с милиони мои сънародници американци? Какво щях да правя с италианския? Едва ли щях да се преместя там. Щеше да е по-практично да се науча да свиря на акордеон.

Но защо всичко винаги трябва да има практическо приложение? От години бях толкова съвестен воин — работех, произвеждах, никога не пропусках краен срок, грижех се за близките си, за венците си, за кредитното си досие, гласувах и така нататък. В този живот само задължения ли ще има? Трябваше ли ми извинение да уча италиански в подобен мрачен и труден период, след като единствено той можеше да ми донесе някакво удоволствие в момента? Във всеки случай, да искаш да учиш език не беше чак такава възмутителна цел. Не е като да искам на трийсет и две години да стана прима на Нюйоркския балет. Да учиш език е нещо, което реално можеш да правиш. Така че се записах на курс в едно от онези места за продължаващо обучение (иначе известно като Вечерно училище за разведени дами). Приятелите ми изпопадаха от смях. Приятелят ми Пик попита: „Защо учиш италиански? За всеки случай? За да можеш, ако Италия пак нападне Етиопия и този път успее, да се перчиш, че знаеш език, който се говори в цели две държави?“

Но на мен ми харесваше. Всяка дума беше пееща птичка, магия, шоколадов бонбон. Джапах през дъжда след занятията, топвах се в горещата вана и лягах в мехурчетата да си чета на глас италианския речник — така се отвличах от напрежението заради развода и от сърдечната мъка. Думите ме караха да се смея от удоволствие. Започнах да наричам мобилния си телефон il mio telefonino („телефончето ми“). Станах една от досадниците, които винаги казват Ciao! Само че свръхдосадница, защото винаги обяснявах откъде идва думата „чао“. (Ако искате да знаете, тя е съкращение от фраза, използвана от средновековните венецианци като поздрав към близък: Sono il suo schiavo! Което значи: „Аз съм твой роб!“) Само като изговарях тези думи, се чувствах сексапилна и щастлива. Моята адвокатка по развода ми каза да не се тревожа; имала една клиентка (корейка по произход), която след ужасяващ развод официално сменила името си с италианско, просто за да се почувства отново сексапилна и щастлива.

Може би щях да се преместя в Италия в края на краищата…