Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (103)

102.

Дойде краят на юли, а с него и трийсет и петият ми рожден ден. Уаян организира в магазина си парти в моя чест, което никак не приличаше на тези, които бях празнувала преди. Беше ме облякла в традиционен балийски костюм за рожден ден — ярък пурпурен саронг, бюстие без презрамки и дълго парче златист плат, което уви около тялото ми, като оформи толкова стегната дреха, че едва можех да си поема дъх или да ям от тортата си. Докато ме мумифицираше в този изключителен костюм в нейната малка, тъмна спалня (отрупана с вещите на три други малки човешки същества, които живеят там с нея), тя попита, без съвсем да ме поглежда, а вместо това красиво подгъваше и забождаше плата около ребрата ми:

— Смяташ ли да се омъжиш за Фелипе?

— Не — отвърнах аз. — Не смятаме да се женим. Не искам повече съпрузи, Уаян. И не мисля, че Фелипе иска повече съпруги. Но ми харесва да съм с него.

— Красив на външен вид е лесно да се намери, но красив на външен вид и красив отвътре — това не е лесно. А Фелипе е такъв.

Бях съгласна.

Тя се усмихна.

— И кой доведе този добър човек при теб, Лиз? Кой се молеше всеки ден за този човек?

Целунах я.

— Благодаря ти, Уаян. Свърши добра работа.

Започна рожденият ден. Уаян и децата бяха украсили навсякъде с балони, с палмови клонки и с ръчно написани пожелания със сложни, многословни послания като: „Честит рожден ден на милата и сладка приятелка, на теб, наша любима сестра, на нашата обична лейди Елизабет, Честит рожден ден, винаги спокойствие за теб и Честит рожден ден“. Уаян има брат, чиито малки деца са талантливи танцьори в храмови ритуали, и племенниците и племенничките дойдоха и танцуваха за мен в ресторанта, като изнесоха паметно и великолепно представление, обикновено достъпно само за свещеници. Всички деца бяха нагиздени в златни дрехи, с масивни украшения за глава, гримирани като свирепата кралица на драконите, със силни, пъргави крака и с грациозни женствени ръце.

Балийските празненства като цяло се организират около принципа хората да се облекат в най-хубавите си дрехи, после да седнат и да се гледат един друг. Всъщност много приличат на партитата на нюйоркските списания. („Боже мой, любима — изплака Фелипе, когато му казах, че Уаян организира парти за рождения ми ден. — Толкова ще е скучно…“) Но не беше скучно, а просто — тихо. И различно. Имаше я цялата част с красивите дрехи, после дойде частта с танцовото изпълнение, а после — седенето наоколо и гледане един в друг, което не беше толкова лошо. Всички наистина изглеждаха прекрасно. Цялото семейство на Уаян беше дошло и през цялото време ми се усмихваха и помахваха на четири крачки разстояние от мен, а аз също им се усмихвах и махах.

Духнах свещичките на тортата заедно с Малката Кетут, най-малкото сираче, чийто рожден ден (както бях решила преди няколко седмици) отсега нататък също трябваше да е на 18 юли заедно с моя, тъй като досега тя не беше имала рожден ден или празник по този повод. След като духнахме свещите, Фелипе подари на Малката Кетут кукла Барби, която тя зашеметена разопакова, а после я гледаше, сякаш е билет за космически кораб до Юпитер — нещо, което тя никога, абсолютно никога, дори за седем милиона светлинни години не е можела да си представи, че ще получи.

Всичко в това парти беше някак смешно. Беше ексцентрична смесица от националностите и поколенията на шепата мои приятели, семейството на Уаян и някои от западните й клиенти, които преди не бях виждала. Моят приятел Юдхи ми донесе стек от шест бири като подарък, освен това дойде и един свеж, млад хипар — сценарист от Ел Ей, — на име Адам. Двамата с Фелипе се бяхме запознали с Адам в един бар предната вечер и го поканихме. Адам и Юдхи прекараха партито в разговор с едно малко момче на име Джон, чиято майка е пациентка на Уаян — немска дизайнерка на дрехи, омъжена за американец, който живее на Бали. Малкият Джон, който е седемгодишен, е нещо като американец, както казва самият той, заради баща си (макар хлапето никога да не е било в Америка). Джон, който говори немски с майка си и индонезийски с децата на Уаян, беше поразен от Адам, защото беше открил, че Адам е от Калифорния и може да сърфира.

— Кое е любимото ви животно, господине? — попита Джон, а Адам отвърна:

— Пеликанът.

— Какво е пеликан? — поинтересува се момчето, а Юдхи скочи и каза:

— Пич, ти не знаеш какво е пеликан? Пич, трябва да се прибереш и да питаш баща си. Пеликаните танцуват рок, пич.

После Джон, „нещо като американчето“, се обърна да каже нещо на индонезийски на малката Тути (вероятно да я попита какво е пеликан), докато Тути седеше в скута на Фелипе и се опитваше да прочете картичките за рождения ми ден, а Фелипе говореше на изящен френски с един пенсиониран господин от Париж, който идва при Уаян за лечение на бъбреците си. През това време Уаян беше включила радиото и Кени Роджърс пееше: „Страхливецът на окръга“, а три японски момичета се лутаха из магазина да видят може ли да получат лечебен масаж. Докато се опитвах да убедя японките да хапнат малко от тортата ми, двете сирачета — Малката и Голямата Кетут — украсяваха косата ми с огромни лъскави шноли, които бяха ми купили за подарък с всичките си спестени пари. Племенниците и племенничките на Уаян, децата танцьори в храма, децата на сеячите на ориз, седяха много тихо, неуверено гледаха в пода, облечени в злато като миниатюрни божества, и изпълваха пространството със странна, чуждоземна божественост. Навън петлите почнаха да кукуригат, макар да не беше още вечер, дори не се здрачаваше. Моето традиционно балийско облекло ме задушаваше като страстна прегръдка и имах чувството, че това определено е най-странното, но може би най-щастливото парти за рожден ден, което някога съм имала през целия си живот.