Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (92)

91.

— Какъв е този живот? Ти разбираш ли? Аз не.

Говореше Уаян.

Бях се върнала в ресторанта й и ядях нейния възхитителен, хранителен мултивитаминен обеден специалитет, като се надявах, че това ще ми помогне да облекча махмурлука и тревогата си, Армения, бразилката, също беше там и както винаги изглеждаше така, сякаш току-що се е отбила в козметичния салон на път за вкъщи след уикенд в спа център. Малката Тути седеше на пода и рисуваше къщи както обикновено.

Уаян току-що беше разбрала, че цената на магазина й ще бъде преразгледана в края на август — само след три месеца — и че наемът ще се вдигне. Вероятно щеше да й се наложи да се мести пак, защото нямаше да може да си позволи да остане тук. Като изключим факта, че имаше само около петдесет долара в банката и никаква представа къде да отиде. Заради преместването Тути пак щеше да напусне училище. Имаха нужда от дом — от истински дом. Един балиец не може да живее по този начин.

— Защо страданията никога не свършват? — попита Уаян. Не плачеше, а просто задаваше обикновен, досаден въпрос, който няма отговор. — Защо всичко трябва да се повтаря отново и отново, без край, без почивка? Работиш здраво цял ден, а на другия ден пак трябва само да работиш. Ядеш, но на следващия ден пак си гладен. Намираш любовта, след това любовта си отива. Роден си без нищо — без часовник, без риза. Работиш здраво и после умираш без нищо — без часовник, без риза. Млад си, после стар. Колкото и здраво да работиш, не можеш да избягаш от старостта.

— Не и Армения — пошегувах се аз. — Тя явно не остарява.

— Това е защото Армения е бразилка — отбеляза Уаян. Вече схващаше как е устроен светът. Всички се засмяхме, но си беше черен хумор, защото точно сега в ситуацията на Уаян няма нищо смешно. Ето фактите: самотна майка, преждевременно развито дете, изкарва пари от ден за ден, заплашва ги мизерия, буквално са бездомни. Къде да отиде? Очевидно не можеше да живее със семейството на бившия си мъж. Родителите на Уаян отглеждаха ориз навътре в провинцията и са бедни. Ако отиде да живее при тях, това ще е краят на работата й като шаман в града, защото пациентите й няма да могат да стигат до нея. Нямаше да успее да осигури достатъчно добро образование за Тути, за да постъпи някой ден в колеж за „животински доктори“.

И други фактори са изникнали. Оказа се, че двете срамежливи момичета, които забелязах да се крият отзад в кухнята първия ден, са две сирачета, които Уаян е прибрала. И двете се казват Кетут (за да объркат още повече нещата в тази книга), а ние ги наричаме Малката Кетут и Голямата Кетут. Уаян ги намерила преди няколко месеца да просят изгладнели на пазара. Изоставила ги жена, подобна на Дикенсова героиня, вероятно тяхна роднина, която е нещо като сводница на просещи деца — оставя безпризорни деца на различни пазари из Бали да просят пари, после всяка вечер прибира децата с микробус, взима им заработеното и ги откарва в някоя барака, където да спят. Когато Уаян открила Малката и Голямата Кетут, те не били хапвали нищо от дни, имали въшки и паразити, работничките. Смята, че по-малката е може би десетгодишна, а по-голямата е около тринайсетгодишна, но те не знаят нито на каква възраст са, нито пък фамилното си име. (Малката Кетут знае само, че е родена в една година с „голямото прасе“ в тяхното село, което не ни помогна да установим някаква хронология.) Уаян ги прибрала при себе си и се грижеше за тях със същата обич, с която се грижеше и за своята Тути. Тя и трите деца заедно спяха на матрак в спалнята зад магазина.

Как една самотна майка, застрашена от изгонване, е намерила място в сърцето си за още две бездомни деца — ето това надхвърля всичките ми представи за смисъла на състраданието.

Искам да им помогна.

Ето това беше. Затова бе необяснимият трепет, който усетих толкова силно след първата среща с Уаян. Исках да помогна на тази самотна майка с нейната дъщеря и с двете й сирачета. Исках да им осигуря място в по-добър живот. Просто още не знаех как ще го направя. Но онзи ден, докато аз, Уаян и Армения обядвахме и водехме обичайния си съпричастен и подскачащ от тема на тема разговор, погледнах малката Тути и забелязах, че прави нещо доста странно. Обикаляше из магазина с хубава кобалтовосиня керамична плочка, полегнала в обърнатите й нагоре длани, и напяваше монотонно. Наблюдавах я известно време, само за да разбера какво прави. Тути дълго игра с малката плочка, подхвърляше я във въздуха, шепнеше й, пееше й, а после я плъзваше по пода, сякаш е количка. Накрая седна със затворени очи върху нея в един отдалечен ъгъл и започна да си пее нещо, потънала в някакво свое мистично, невидимо пространство.

Попитах Уаян какво значи всичко това. Тя каза, че Тути е намерила плочката близо до строежа на луксозен хотел край пътя и я прибрала в джоба си. Откакто Тути намерила плочката, все повтаряла на майка си: „Може би ако имаме къща някой ден, тя ще има хубав син под като нея.“ Сега според Уаян Тути често обича да седи на това мъничко синьо квадратче с часове, като затваря очи и си представя, че е в собствената си къща.

Какво да кажа? Когато чух тази история и погледнах към детето, изпаднало в дълбока медитация върху малката синя плочка, си казах: Добре, стига толкова.

И се измъкнах от магазина, за да отида да се погрижа за това непоносимо положение веднъж завинаги.