Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (65)

64.

Това очевидно беше поредната шега на Свамиджи.

Искаше да си Мълчаливото момиче в дъното на храма? Е, сега да те видим…

Но в ашрама винаги става така. Взимаш голямо, грандиозно решение какво трябва да направиш или какъв трябва да бъдеш и възникват обстоятелства, които веднага ти разкриват колко малко знаеш за себе си. Нямам представа колко пъти го е казал Свамиджи през живота си и още колко пъти го е повторила моята гуру след смъртта му, но, изглежда, още не съм попила напълно истинския смисъл на най-настойчивото им твърдение:

„Бог живее в теб като теб.“

КАТО теб.

Ако има една-единствена свещена истина в йога, тя се съдържа в това изречение. Бог живее в теб като теб самия, точно като теб. На Бог не му е нужно да те гледа как разиграваш ролята на някаква своя същност, за да се придържаш към някаква ексцентрична представа за това как изглежда или се държи духовният човек. Изглежда, всички имаме подобно схващане — че за да се придържаме към свещеното, трябва да направим огромни, драматични промени в характера си и да се отречем от своята индивидуалност. Това е класически пример за „погрешно мислене“, както го наричат на Изток. Свамиджи казвал, че отреклите се от себе си всеки ден намират нещо ново, от което да се отрекат, но обикновено постигат депресия, а не мир. Постоянно учел, че самоналожените лишения и отричането — просто заради самото отричане — не са това, от което имаш нужда. За да познаеш Бог, трябва да отречеш само едно нещо — своето усещане, че си отделен от Бог. Иначе остани такъв, какъвто си създаден, с истинския си характер.

Е, и какъв е моят истински характер? Харесва ми да се уча в този ашрам, но мечтата ми е да намеря божественото, като мълчаливо се нося из това място с нежна, неземна усмивка. Кой е този човек? Сигурно е някой, когото съм видяла по телевизията. В действителност малко ми е тъжно да призная, че никога няма да бъда този човек. Винаги са ме очаровали призрачните, деликатни души. Винаги съм искала да бъда мълчаливо момиче. Вероятно точно защото не съм такава. Предполагам, че точно по същата причина гъстите, тъмни коси ми се струват толкова красиви — защото нямам такива, защото не мога да имам. Но на някакъв етап трябва да се примириш с това, което ти е дадено, и ако Бог е искал да съм срамежливо момиче с гъста черна коса, щеше да ме създаде такава, но не го е направил. В такъв случай би било полезно да се приема, каквато съм създадена, и да се въплътя там.

Или както е казал древният питагореец Секст: „Мъдрият човек винаги прилича на себе си.“

Това не означава, че не мога да съм благочестива. Не означава, че не мога да съм изцяло покорна и смирена пред Божията любов. Не означава, че не мога да служа на човечеството. Или че не мога да усъвършенствам себе си като човешко същество, като развивам добродетелите си и работя всекидневно, за да намаля пороците си. Например никога няма да бъда дама без кавалер, но това не означава, че не мога сериозно да преразгледам навика си да говоря много и да подобря някои аспекти — работейки в рамките на личността си. Да, обичам да говоря, но може би не трябва да ругая толкова много и вероятно не бива да се смея на всичко, както и не бива да говоря за себе си почти през цялото време. Или пък да приема нещо радикално — вероятно ще успея да не прекъсвам другите, когато говорят. Защото колкото и изобретателно да погледна навика си да прекъсвам, не мога да го възприема по друг начин, освен: „Вярвам, че казаното от мен е по-важно от онова, което казваш ти.“ Или пък по друг начин, освен: „Вярвам, че съм по-важна от теб.“ И на това трябва да се сложи край.

Ще е полезно да направя тези промени. Но дори и така да стане, дори разумно да променя навиците си за говорене, вероятно никога няма да ме знаят като Мълчаливото момиче. Независимо колко приятен е този образ и колко усилено се старая. Защото нека си кажем съвсем честно с кого си имаме работа. Когато жената от кабинета на сева в ашрама ми даде новото назначение като домакиня на ключовете, каза:

— Имаме специален прякор за тази работа, да знаете. Наричаме човека „Малката Сузи Криймчийз“^[1], защото който е на тази работа, трябва да е общителен, енергичен и усмихнат през цялото време.

Какво можех да кажа?

Просто подадох ръка да се здрависаме, казах беззвучно сбогом на всичките си стари, въображаеми заблуди и обявих:

— Госпожо, аз съм човекът, който ви трябва.