Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

13.

Да си призная, аз не съм най-добрият пътешественик на света.

Сигурна съм, защото съм пътувала много и познавам хора, които са невероятни в това отношение. Те са родени да пътуват. Срещала съм пътешественици, които физически са толкова издръжливи, че могат да си сипят вода от канавка в Калкута, да пият от кутия за обувки и пак не се разболяват. Хора, които научават езици по слух там, където други като мен могат да пипнат само някоя зараза. Те знаят как да се разберат с враждебен граничар или да придумат неотзивчив бюрократ във визовия отдел. Хора, които са точно толкова високи и имат такъв цвят на кожата, че изглеждат горе-долу нормално, където и да отидат — в Турция може да са турци, в Мексико изведнъж се оказват мексиканци, в Испания може да ги объркат с баски, в Северна Африка понякога минават за араби…

Аз нямам тези качества. Първо, не се сливам с тълпата. Висока и руса, с розова кожа, аз съм много по-лош хамелеон от фламингото. Където и да отида, с изключение на Дюселдорф, крещящо изпъквам. Когато бях в Китай, жените по улицата идваха до мен и ме сочеха на децата си, сякаш бях избягало от зоологическата градина животно. А децата им, които никога не бяха срещали подобен призрачен човек с розово лице и жълта коса, често избухваха в плач, като ме видеха. Много мразех това в Китай.

Не ме бива (по-точно ме мързи) да проуча мястото, преди да замина, предпочитам просто да отида и да видя какво ще стане. Ако пътуваш по този начин, обикновено „става“ така, че накрая дълго време стоиш объркан по средата някоя гара или пръскаш прекалено много пари за хотели, защото не знаеш къде е по-евтино. Колебливата ми ориентация за посока и слабите ми познания по география свидетелстват, че съм изследвала шест континента през живота си с най-бегла представа къде се намирам в даден момент. Освен че имам объркан вътрешен компас, липсва ми и хладнокръвие, на което да разчитам, докато пътувам. Така и не се научих да лепвам на лицето си празното изражение на компетентна невидимост, толкова полезно при пътуване на опасни, чужди места. Нали се сещате, онова супер отпуснато, напълно авторитетно изражение, с което изглеждаш като местен, където и да е, навсякъде, дори да попаднеш посред размирици в Джакарта. Но не. Когато не знам какво правя, изглеждам като човек, който не знае какво прави. Когато съм развълнувана или нервна, изглеждам развълнувана и нервна. А когато се изгубя, както често се случва, изглеждам изгубена. Лицето ми е прозрачен предавател на всяка моя мисъл. Както веднъж отбеляза Дейвид: „Лицето ти не става за игра на покер. Все едно е… нещо като миниголф.“

А, и неволите, които са причинили пътешествията на храносмилането ми! Никак не ми се иска да отварям тази (простете за израза) консерва с червеи, достатъчно е да кажа само, че съм преживяла всички крайности на стомашната криза. В Ливан една нощ така жестоко се разболях, че вече си представях как съм прихванала близкоизточна версия на вируса Ебола. В Унгария пострадах от съвсем различен вид чревна инфекция, която завинаги промени отношението ми към термина „Източен блок“. Но имах и други физически промени. Гърбът ми излезе от строя първия ден на пътуването из Африка; единствена от своята група във Венецуела излязох от джунглата с инфектирани ухапвания от паяк; и ви питам — моля ви, кажете! — кой получава слънчево изгаряне в Стокхолм?

Независимо от всичко, пътуването е голямата истинска любов на моя живот! Винаги съм смятала (още откакто на шестнайсет години първо отидох до Русия със спестените от работа като бавачка пари), че да пътуваш си струва всички жертви. В любовта си към пътешествията съм лоялна и постоянна, макар да не съм такава в останалите прояви на любов. Чувствам се така, както се чувства щастливата млада майка с нейното невъзможно, пищящо от колики, неуморно новородено — просто не ме е грижа какво ми коства. Защото го обожавам. Защото си е мое. Защото е също като мен. Може да повърне върху мен, ако иска — просто не ме е грижа.

Все пак за фламинго не съм напълно безпомощна по широкия свят. Имам свой собствен комплект от средства за оцеляване. Търпелива съм. Умея да пътувам с малко багаж. Ям всичко без страх. Обаче най-големият ми талант на пътешественик е, че мога да се сприятеля с всеки. Мога да се сприятеля и с мъртвите. Веднъж се сприятелих с военен престъпник в Сърбия и той ме покани да отида на почивка в планината със семейството му. Не че с гордост включвам сръбски масов убиец сред най-близките и обичните си хора (трябваше да се сближа с него, за да напиша една статия и за да не ме направи на решето), само изтъквам, че мога да го правя. Ако наоколо няма никой, с когото да разговарям, вероятно ще успея да се сприятеля с двуметрова стена. Ето защо не ме е страх да пътувам до най-отдалечени места, не и ако там има човешки същества, с които ще се запозная. Преди да тръгна за Италия, хората ме питаха: „Имаш ли приятели в Рим?“, а аз само клатех глава и си мислех: „Но ще си намеря.“

В повечето случаи, когато пътуваш, се сприятеляваш с някого случайно, например докато седиш до него във влака, в някой ресторант или в затворническа килия. Но това са случайни срещи, а човек никога не трябва да разчита изцяло на случайността. За целите на системния подход още я има славната стара система на „препоръчителните писма“ (днес по-вероятно под формата на имейл), които официално те представят на познатия на някой познат. Това е страхотен начин да се запознаваш с хора, ако си достатъчно нагъл да вдигнеш телефона и да се самопоканиш на вечеря. Затова, преди да тръгна за Италия, питах всичките си познати в Америка дали те нямат някакви приятели в Рим и с радост ще съобщя, че ме изпратиха в чужбина с огромен списък от местни хора.

Сред всички номинирани в моя списък от потенциални нови приятели най-любопитно ми бе да се натъкна на човек на име… готови ли сте… Лука Спагети. Той е близък на моето приятелче Патрик Макдевит, когото познавам от колежа. И честно, това му е името, кълна се в Бог, не си измислям. Толкова е налудничаво. Имам предвид, помислете само! Представете си да прекарате живота си с името Патрик Макдевит!

Както и да е, смятам да се свържа с Лука Спагети колкото може по-скоро.