Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

15.

Особеното на моя курс по италиански е, че никой всъщност няма сериозна причина да идва тук. Общо дванайсет души на всякаква възраст от целия свят учим заедно и всички са дошли в Рим по една и съща причина — да учат италиански просто защото така искат. Никой от нас не може да посочи и една практична причина, поради която е тук. На никой шефът не му е казал: „Жизненоважно е да научиш италиански, за да развием бизнеса си отвъд океана.“ Всички, дори скованият немски инженер, споделят онова, което смятах за свой личен мотив: искаме да научим италиански, защото този език ни кара да се чувстваме чудесно. Една рускиня с тъжно лице ни казва, че взима уроци по италиански, защото „мисля, че заслужавам нещо красиво“. Немският инженер отбелязва: „Искам да знам италиански, защото обичам dolce vita“ — сладкия живот. (Обаче с неговия твърд германски акцент излиза така, че все едно обича „deutsche vita“ — немския живот, — на който, допускам, се е наситил.)

Както ще науча в следващите няколко месеца, всъщност има няколко основателни причини, поради които италианският е най-съблазнителният и красив език на света и поради които не само аз мисля така. За да разбере човек защо, първо трябва да знае, че Европа някога е била свърталище на безброй произлезли от латинския диалекти, които постепенно, с течение на векове, са се превърнали в няколко отделни езика — френски, португалски, испански, италиански. Във Франция, Португалия и Испания еволюцията е била органична: диалектът на най-важния град постепенно е признат за език на целия регион. Следователно онова, което днес наричаме френски език, всъщност е разновидност на средновековен парижки. Португалският всъщност е лисабонски. Испанският основно е мадридски. Това били капиталистически победи — най-силният град накрая определял езика на цялата страна.

В Италия е друго. Една от основните разлики е, че много дълго време страната дори не е била единна. Обединила се е много късно (през 1861 г.), а дотогава е била полуостров от враждуващи градове-държави, управлявани от високомерни местни владетели или от други европейски сили. Част от Италия принадлежала на Франция, друга частна Испания, трета — на църквата, останалото — на който успее да завладее отделна крепост или дворец. Италианският народ или бил унижаван, или се отнасял презрително към тази борба за надмощие. Повечето хора не искали да бъдат колонизирани от своите европейски съседи, но винаги се намирали равнодушни гласове, които да кажат: „Franza o Spagna, purche se magna“, което на диалект означава: „Франция или Испания, стига да мога да се храня.“

Цялото това вътрешно разединение значело, че нито Италия, нито италианският език са се обединили както трябва. Затова не е странно, че векове наред италианците пишат и говорят на местни диалекти, непроницаеми един за друг. Един учен във Флоренция трудно можел да общува с поет от Сицилия или с търговец от Венеция (освен, разбира се, на латински, който трудно може да се приеме за национален език). През шестнайсети век няколко високообразовани италианци се събрали и решили, че това е абсурдно. Всички били единодушни, че полуостровът се нуждае от италиански език, поне в писмена форма. Това събрание направило нещо безпрецедентно в историята на Европа — подбрали най-красивия от всички местни диалекти и го коронясали за италиански.

За да намерят най-красивия диалект, някога говорен в Италия, трябвало да се върнат двеста години назад във времето, до Флоренция през четиринайсети век. Решението на събора било отсега нататък за правилен италиански да се счита езикът лично на великия флорентински поет Данте Алигиери. Когато Данте издава своята „Божествена комедия“ през 1321 година и подробно описва въображаемото си пътуване през ада, чистилището и рая, той шокира литературните среди с факта, че не пише на латински. Данте чувства, че латинският е морално остарял, елитарен език и че използването му в сериозната проза е „превърнало литературата в блудница“, превръщайки универсалното повествование в нещо, което може само да бъде купено с пари чрез привилегиите на аристократичното образование. Затова Данте се обръща към улицата и избира живия флорентински език на своите съграждани (в това число бляскавите му съвременници Бокачо и Петрарка) и го използва за своя разказ.

Написва шедьовъра си на език, който нарича „dolce stil nuovo“ — „сладкия нов стил“ на простонародния език и още докато пише, Данте оформя този народен език и му оказва лично влияние така, както Шекспир един ден ще повлияе на елизабетинския английски. Да седнат група интелектуалци националисти много по-късно в историята и да решат, че италианският на Данте вече ще е официалният език на страната, е почти същото като това група оксфордски преподаватели да седнат в някой ден през деветнайсети век и да решат, че от този момент нататък всички в Англия ще говорят само езика на Шекспир. Всъщност се получава.

Следователно италианският, който говорим днес, не е нито римски, нито венециански (макар че това били силните военни и търговски градове), нито дори изцяло флорентински. В основата си той е дантевски. Нито един друг европейски език няма такъв артистичен произход. И вероятно никога друг език не е бил така съвършено предопределен да изразява човешките емоции като този флорентински италиански от четиринайсети век, така разкрасен от великия поет на западната цивилизация. Данте написва своята „Божествена комедия“ в terza rima, тройна рима — поредица от рими, в която всяка рима се повтаря три пъти на всеки пет стиха, придавайки на неговото красиво флорентинско просторечие така наречения от литературоведите „каскаден ритъм“, оцелял и днес в заваляните поетични каденци на италианските таксиметрови шофьори, месари и правителствени служители. Последният стих на „Божествена комедия“, в който Данте застава пред образа на самия Бог, е емоция, все още лесноразбираема от всеки, запознат с така наречения съвременен италиански. Данте пише, че Бог не е просто заслепяващо видение от прекрасна светлина, а най-вече l’amor che move il sole e l’altre stelle

„Любовта, която движи слънцето и другите звезди.“

Затова изобщо не е чудно, че толкова отчаяно искам да науча този език.