Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

18.

Не, по-скоро съм тук, в Рим, и съм в беда. Наемните агенти Депресия и Самота се вмъкнаха в живота ми отново, а взех последния си велбутрин само преди три дни. Имам още хапчета в най-долното чекмедже, но не ги искам. Трябва да се отърва от тях завинаги. Обаче не желая Депресия и Самота да се навъртат наоколо, така че не знам какво да правя и се гърча в паника, както се гърча винаги, когато не знам какво да правя. Затова тази вечер посягам към най-личната си тетрадка, която държа до леглото, в случай че изникне спешен проблем. Отварям я. Намирам първата празна страница. И пиша:

„Имам нужда от помощта ти.“

После чакам. След малко идва отговор с моя собствен почерк:

Тук съм. Какво мога да направя за теб?

И тук отново започва най-странният ми и най-таен разговор. Тук, в най-личната си тетрадка, разговарям със себе си. Говоря със същия глас, който се появи онази нощ на плочките в банята, когато за първи път, обляна в сълзи, се молих на Бог за помощ, когато нещо (или някой) беше казал: „Лягай си, Лиз.“ През следващите години откривах този глас отново в моменти на криза и се научих, че най-добрият начин да стигна до него, е писменият разговор. Бях изненадана и от факта, че почти винаги имам достъп до този глас, независимо колко черна е мъката ми. Дори и в най-ужасното страдание този спокоен, състрадателен, нежен и безкрайно мъдър глас (който вероятно е мой или пък не е точно мой) е на разположение за разговор върху листа по всяко време на денонощието.

Реших да не се хващам на въдицата и да се притеснявам, че щом говоря със себе си чрез писане, значи съм шизофреничка. Може би гласът, с който се свързвам, е Бог, а може би моята гуру говори чрез мен или пък това е ангелът, прикрепен към моя случай, или е моят свръхаз, или наистина е създаден от подсъзнанието ми, за да ме предпазва от собствените ми изтезания. Света Тереза нарича такива небесни вътрешни гласове „локуции“ — думи от свръхестественото, които идват в съзнанието спонтанно, преведени на собствения ти език и ти носят божествена утеха. Знам, разбира се, какво би казал Фройд за такава духовна утеха — че е ирационална и „не заслужава доверие. Опитът ни учи, че светът не е детска градина.“ Съгласна съм — светът не е детска градина. Но самият факт, че светът е изпълнен с толкова предизвикателства, е отговорът защо понякога трябва да търсиш помощ извън неговата юрисдикция, да се позоваваш на по-висша инстанция, за да намериш покой.

В началото на своя духовен експеримент невинаги имах вяра в този вътрешен глас на мъдростта. Помня, че веднъж, обзета от гняв и мъка, грабнах тайната си тетрадка и надрасках бележка на вътрешния си глас — на моето божествено вътрешно успокоение — която запълни цяла страница с огромни букви:

„ПО НИКОЙ НАЧИН НЕ ВЯРВАМ В ТЕБ!!!!!!!!!!“

След малко, все още задъхана, усетих как в мен се запалва мъничко пламъче и се оказа, че пиша следния невероятен и абсолютно невъзмутим отговор:

Тогава с кого разговаряш?

Оттогава не съм се съмнявала в неговото съществуване. Затова тази вечер отново търся същия глас. За първи път го правя, откакто дойдох в Италия. Пиша в тетрадката, че съм слаба и много уплашена. Обяснявам, че са се появили Депресия и Самота и ще е ужасно, ако не се махнат. Казвам, че повече не искам да пия лекарствата, но ме е страх, че ще се наложи. Ужасена съм, че никога няма да мога да си възвърна живота.

В отговор някъде отвътре в мен се надига вече познато присъствие и ми предлага цялата утеха, която винаги съм искала друг човек да ми даде, ако имам неприятности. Ето какво се оказва, че пиша на себе си върху листа:

Тук съм. Обичам те. Не ме е грижа дали ще стоиш будна цяла нощ и ще плачеш, ще стоя с теб. Ако пак имаш нужда от лекарството, хайде, вземи го — въпреки това пак ще те обичам. Каквото и да направиш, няма да загубиш любовта ми. Ще те пазя до смъртта и след смъртта ти пак ще те пазя. По-силна съм от Депресия, по-смела съм от Самота и нищо никога няма да ме изтощи.

Тази нощ странният вътрешен жест на приятелство — да подам ръка на себе си, когато наоколо няма кой да ми предложи утеха — ми напомня нещо, което ми се случи веднъж в Ню Йорк. Един следобед влязох забързана в някаква административна сграда и се втурнах в чакащия асансьор. Щом връхлетях вътре, неочаквано мернах отражението си в огледалото. В този миг мозъкът ми направи нещо странно — изстреля следното скоростно съобщение: „Хей! Ти я познаваш! Тя е твоя приятелка!“ И всъщност налетях на собственото си отражение с усмивка, готова бях да поздравя това момиче, чието име бях забравила, но лицето ми бе много познато. Естествено, моментално разбрах грешката си и се засмях смутена, защото също като кучетата не бях схванала как действа огледалото. По някаква причина случката ми идва наум тази вечер, докато тъгувам в Рим, и отдолу на страницата записвам следното успокоително изречение, за да ми напомня:

Никога не забравяй, че един път, съвсем колебливо, ти поздрави себе си като приятел.

Заспивам с тетрадката върху гърдите, отворена на страницата с това съвсем ново уверение. На сутринта, когато се събуждам, още подушвам бледа следа от ленивия дим на Депресия, но самият той никъде не се вижда. По някое време през нощта е станал и си е тръгнал. И приятелчето му Самота също.