Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

60.

И Ричард от Тексас някога е бил женен. Има двама синове, които вече са големи мъже и са много близки с баща си. Понякога Ричард споменава бившата си жена в някаква шега или по друг повод и винаги говори за нея с обич. Малко му завиждам, когато го чуя, и си казвам какъв късметлия е Ричард, че още е приятел с бившата си съпруга дори след раздялата. Това е особен страничен ефект от ужасния ми развод — щом чуя за двойки, които са се разделили като приятели, почвам да ревнувам. И по-лошо, всъщност вече мисля, че е много романтично бракът да приключи цивилизовано. Нещо като: „Ау… колко приятно… сигурно наистина са се обичали…“

Затова един ден попитах Ричард по този въпрос. Казах му:

— Изглежда, чувстваш привързаност към бившата си жена. Още ли сте близки?

— Нее — отвърна небрежно той. — Тя мисли, че вече се казвам Негодник.

Фактът, че Ричард не му отдаваше значение, ме впечатли. Собственият ми бивш съпруг също мисли, че съм си сменила името, и това ме съсипва. Един от най-тежките удари в този развод беше фактът, че бившият ми мъж така и не ми прости бягството. Нямаше значение колко торби с извинения и обяснения сложих в краката му, колко вина си приписах или колко предмети и жестове на разкаяние понечих да му предложа заради това, че си тръгнах — той със сигурност никога нямаше да ме поздрави и да каже: „Хей, дълбоко ме впечатли твоята щедрост и честност. За мен беше истинско удоволствие да се развеждам с теб.“ Не. Нямаше как да се откупя. И черната дупка на този неизплатим дълг още зееше в мен. Дори в мигове на щастие и вълнение (особено в мигове на щастие и вълнение) не можех да я забравя задълго. Той все още ме мрази. И сякаш това никога нямаше да се промени, да ми бъде опростено.

Един ден разговарях за всичко това със своите приятели в ашрама. Най-новият сред тях е водопроводчик от Нова Зеландия — запознах се с него, защото чул, че съм писателка, и дойде да ми каже, че също пише. Той е поет, наскоро публикувал страхотни мемоари в Нова Зеландия със заглавие „Развитието на един водопроводчик[1] за своето собствено духовно търсене. Поетът водопроводчик от Нова Зеландия, Ричард от Тексас, ирландският фермер, Тулси — малката индийска мъжкарана, и Вивиан — по-възрастна жена с ефирна бяла коса и вълшебен шеговит поглед (която преди е била монахиня в Южна Африка) — това беше моят кръг от близки приятели тук. Бликащи от енергия личности, които изобщо не бях очаквала да срещна в индийски ашрам.

По време на един обяд всички разговаряхме за брака и водопроводчикът поет от Нова Зеландия каза:

— Според мен бракът е операция, в която пришиват двама души един към друг, а разводът е нещо като ампутация и може да мине много време, докато мястото заздравее. Колкото по-дълго си бил женен или колкото по-груба е ампутацията, толкова по-трудно се възстановяваш.

Което ще обясни усещането след развода, след ампутацията, което изпитвам вече няколко години — че още размахвам въображаемия липсващ крайник наоколо и постоянно събарям разни неща от рафтовете.

Ричард от Тексас се зачуди дали не смятам да позволя на бившия си съпруг да ми диктува как се чувствам през остатъка от живота си. Отвърнах му, че не съм много сигурна в това. Всъщност засега, изглежда, мъжът ми имаше доста решаващ глас и, честно казано, до известна степен още го чаках да ми прости, да ме освободи и да ме остави да си тръгна спокойно.

Ирландецът с кравефермата отбеляза:

— Не е много рационално да използваш времето в очакване този ден да дойде.

— Какво да ви кажа? Нося много вина. Горе-долу както други жени носят много бежово.

Бившата католическа монахиня (която в края на краищата би трябвало много добре да знае какво е вина) не щеше и да чуе:

— Вината е само начинът, по който твоето его те залъгва, че постигаш морален напредък. Не му се връзвай, мила моя.

— Това, което най-много мразя във финала на брака си — казах аз, — е, че остана неразрешен. Той си е отворена рана, която никога не заздравява.

— Щом настояваш — отвърна Ричард. — Щом така си решила да мислиш за него, няма да ти развалям празника.

— Все някой ден трябва да свърши — рекох аз. — Само да знаех как.

Когато обядът приключи, поетът водопроводчик пъхна в ръката ми бележка. Предлагаше да се срещнем след вечеря. Искаше да ми покаже нещо. И така, след вечеря отидох при него до пещерите за медитация и той ми каза да го последвам, защото имал подарък за мен. Преведе ме през ашрама, после отидохме до сграда, в която никога не бях влизала, отключи една врата и ме поведе по някакви задни стълби. Предположих, че познава мястото, защото се занимава с поддръжката на всички климатици, а някои от тях се намират тук, горе. В горния край на стълбището имаше врата, която се наложи да отключи с комбинация, и го направи набързо, по памет. И ето че се оказахме на великолепен покрив, покрит с керамични парченца, които блещукаха във вечерния здрач като отражения по дъното на басейн. Преведе ме през покрива до малка кула, истинско минаре, и ми показа други тесни стълби, които стигаха до заостреничкия връх на кулата. Посочи към нея и каза:

— Сега ще те оставя. Ще се качиш горе. Остани там, докато свърши.

— Какво докато свърши? — попитах аз.

Водопроводчикът само се усмихна, подаде ми фенер, „за да сляза безопасно долу, когато свърши“, и освен това ми връчи лист хартия. После си тръгна.

Изкатерих се до върха на кулата. Вече стоях на най-високото място в ашрама, а оттам се виждаше цялата речна долина. Докъдето ми стигаше погледът, се простираха планини и обработваема земя. Имах чувството, че на учениците обикновено не се разрешава да се навъртат на това място, но тук, горе, беше прекрасно. Може би оттук моята гуру гледа как залязва слънцето, когато отсяда в ашрама. А слънцето точно сега залязваше. Духаше топъл ветрец. Разгънах листа, който водопроводчикът поет ми беше дал.

Там беше напечатал:

НАСТАВЛЕНИЯ ЗА СВОБОДА

1. Метафорите на живота са Божествените наставления.

2. Току-що се изкачи отгоре на покрива. Няма нищо между теб и Безпределното. Сега се освободи.

3. Денят е към края си. Време е нещо, което е било красиво, да се превърне в друго, което е красиво. Сега се освободи.

4. Желанието ти за разрешение беше молитва. Твоето съществуване тук е отговорът на Бог. Освободи се и гледай как звездите изгряват — отвън и отвътре.

5. С цялото си сърце поискай благодат и се освободи.

6. С цялото си сърце му прости, ПРОСТИ НА СЕБЕ СИ и го освободи.

7. Нека стремежът ти бъде свобода от безполезното страдание. Освободи се.

8. Гледай как топлината на деня се превръща във вечерен хлад. Освободи се.

9. Когато кармата на връзката приключи, остава само любовта. Тя е безопасна. Освободи се.

10. Когато миналото най-после си е отишло от теб, пусни го. Тогава слез и започни останалата част от живота си. С огромна радост.

В първите няколко минути не можех да спра да се смея. Виждах над цялата долина, над купола от мангови дървета, а вятърът вееше косите ми като знаме. Гледах как слънцето залязва, а после легнах по гръб и гледах как изгряват звездите. Изпях кратка молива на санскрит и я повтарях всеки път, щом видех, че на смрачаващото се небе изплува нова звезда, сякаш аз пусках звездите, но после почнаха да никнат много бързо и не смогвах. Скоро цялото небе се превърна в бляскаво звездно шоу. Единственото нещо между мен и Бог беше… нищото.

После затворих очи и казах:

— Мили Боже, моля те, покажи ми всичко, което трябва да разбера за прошката и за умението да се отказваш.

Толкова отдавна желаех действителен разговор с бившия си съпруг, но това явно никога нямаше да стане. Копнеех за разрешение, за мирна конференция, от която щяхме да излезем с единно разбиране какво се е случило в брака ни и с взаимно опрощение за грозния ни развод. Но месеците консултации и посредничество само ни разделиха още повече и затвърдиха позициите ни, като превърнаха и двамата в хора, абсолютно неспособни да дадат свобода един на друг. Макар че и двамата със сигурност имахме нужда от това. И за друго бях сигурна — че правилата на възвишеното повеляват да не напреднеш нито сантиметър по пътя към божественото, докато не пуснеш и последната съблазнителна нишка обвинение. Както пушенето влияе на белите дробове, така обидата влияе на душата. Дори едно дръпване ти вреди. Искам да кажа, що за молитва е това: „Дай ни и днес дозата яд“? Спокойно можеш да я прекъснеш и да кажеш сбогом на Господ, ако наистина ще обвиняваш някой друг за оскъдицата в собствения ти живот. Затова онази вечер на покрива в ашрама попитах Бог — като се има предвид, че вероятно никога няма да мога да говоря пак с бившия си съпруг, има ли някакво ниво, на което можем да общуваме. Някакво ниво, на което можехме да си простим?

Лежах там горе, високо над света, и бях съвсем сама. Потънах в медитация и зачаках да ми се каже какво да правя. Не знам колко минути или часове са минали, преди да разбера. Осъзнах, че съм мислила за това прекалено буквално. Искала съм да говоря с бившия си съпруг? Ами, говори с него. Говори с него още сега. Искала съм да ми даде прошка? Ами, поискай я лично тогава. Още сега. Замислих се колко много хора отиват в гроба неопростени и непростили. Замислих се колко много хора имат сестри, братя или приятели, или деца, или любовници, които изчезват от живота им, без да са разменили с тях скъпоценните думи на снизхождение и оправдание. Как оцелелите след прекратени отношения изобщо понасят болката от недовършената работа? В това състояние на медитация намерих отговора — можеш да довършиш работата сам, вътре в себе си. Не само че е възможно, но е и крайно необходимо.

И после, за моя изненада, все още в медитация, направих нещо странно. Поканих бившия си съпруг да дойде при мен там, на покрива в Индия. Попитах го дали иска да се срещне с мен за това сбогуване. После зачаках, докато усетя, че пристига. И той наистина дойде. Присъствието му изведнъж стана несъмнено и осезаемо. На практика можех да го помириша.

— Здравей, миличък — казах.

Почти се разплаках, но бързо разбрах, че не е нужно. Сълзите са част от телесния живот, а мястото, на което душите ни се срещнаха онази нощ в Индия, нямаше нищо общо с тялото. Хората, които искаха да разговарят един с друг горе на покрива, дори вече не бяха хора. Даже нямаше нужда да говорят. Дори не бяха бивши съпрузи, нито твърдоглавец от Средния запад и раздразнителна янки, нито четиридесетгодишен мъж и трийсетгодишна жена, нито ограничени хора, които с години се бяха карали за секс, пари и мебелировка — нищо от това нямаше значение. За целите на тази среща, на нивото на това събиране, те бяха просто две хладни сини души, които вече разбираха всичко. Освободени от телата си, освободени от заплетената история на миналите отношения, те се обединиха над покрива (дори над мен) в безкрайна мъдрост. Все още в състояние на медитация, гледах как тези две студени сини души обикалят една около друга, сливат се, отново се разделят и зачитат съвършенството и подобието си. Знаеха всичко. Знаели са всичко много отдавна и винаги ще знаят всичко. Нямаше нужда да си прощават една на друга — те са родени с взаимната прошка.

Урокът, на който ме учеха в своя красив танц, беше: „Стой настрана от това, Лиз. Твоята роля в тези отношения приключи. Остави на нас да оправяме нещата оттук нататък. Ти продължи живота си.“

Много по-късно отворих очи и осъзнах, че е свършило. Не само бракът и разводът ми, а заедно с това и цялата грозна, отблъскваща, безсмислена печал… всичко беше свършило. Усещах, че съм свободна. Нека се изразя ясно — не че никога вече нямаше да помисля за бившия си съпруг или никога нямаше да изпитам чувства, свързани със спомена за него. Просто този ритуал на покрива най-после ми даде място, на което да подслонявам тези мисли и чувства, ако се надигнат в бъдеще — а те ще се надигнат. Но когато наистина се появят, мога просто да ги върна тук, върху този покрив на спомена и да ги оставя на грижите на тези две хладни сини души, които вече и винаги разбират всичко.

Ето затова са ритуалите. Като човешки същества изпълняваме духовни практики, за да създадем безопасно място за отдих от най-обърканите си чувства на радост и мъка, за да не се налага да влачим тези чувства със себе си през цялото време и те да ни дотягат. Всички имаме нужда от подобни места за ритуално съхранение. И наистина вярвам, че ако в своята култура или традиция нямаш конкретния ритуал, за който копнееш, имаш пълното разрешение сам да измислиш своя церемония, да поправиш своите разбити емоционални системи с цялата „направи си сам“ находчивост на щедър водопроводчик поет. Ако подходиш с нужната добросъвестност към своя домашен ритуал, Бог ще ти даде милост. И затова се нуждаем от Бог.

Затова станах и направих стойка на ръце върху покрива на моята гуру, за да отпразнувам идеята за освобождаване. Отдолу усетих прашните плочки. Усетих собствената си сила и равновесие. Усетих лекия нощен бриз върху стъпалата на босите си крака. Да застанеш спонтанно на ръце не е нещо, което излязлата от тялото хладна синя душа може да направи, но човешкото същество може. Имаме ръце — можем да стоим на тях, ако искаме. Това е наша привилегия. Това е радостта от тленното тяло. И затова Бог има нужда от нас. Защото обича да усеща нещата чрез ръцете ни.

Бележки

[1] Става дума за книгата „A Plumber’s Progress: Pilgrimage to the Heart of Tibet“ на Д. У. О’Конъл. — Б.пр.