Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (24)

23.

Вчера следобед отидох на мач с Лука Спагети и с неговите приятели. Щяхме да гледаме „Лацио“. В Рим има два футболни отбора — „Лацио“ и „Рома“. Съперничеството между отборите и техните запалянковци е огромно и може да раздели иначе щастливи семейства и мирни квартали на зони като в гражданска война. Важно е рано в живота си да избереш дали си от „Лацио“ или от „Рома“, защото това ще определи в голяма степен с кого ще се шляеш всеки неделен следобед до края на дните си.

Лука има компания от около десет близки приятели и всички се обичат като братя. Като изключим, че половината са фенове на „Лацио“, а другата половина — на „Рома“. Не могат да направят нищо по въпроса — всички са родени в семейства с вече затвърдени предпочитания. Дядото на Лука (мисля, че се е казвал Ноно Спагети) му подарил първата небесносиня фланелка на „Лацио“ още щом Лука проходил. Затова Лука ще бъде фен на „Лацио“, докато е жив.

— Можем да сменяме жените си — каза той, — можем да сменяме работата си, националността и даже религията си, но никога своя отбор.

Между другото, думата за „запалянко“ на италиански е tifoso. Идва от думата за тиф. С други думи — човек, който има силна треска.

Първият футболен мач с Лука Спагети за мен беше безпаметно угощение с италианския език. На стадиона научих всякакви нови и интересни думи, каквито не ти казват в курса. Зад мен седеше един старец, който нижеше великолепни цветисти псувни към играчите на терена. Не разбирам чак толкова от футбол, но и не загубих никакво време да задавам на Лука безсмислени въпроси какво се случва в играта. Питах само: „Лука, какво каза ей сега човекът зад мен? Какво означава cafone?“ А Лука, без да откъсва очи от терена, отговаряше: „Задник. Означава задник.“

Аз си записвах. После затварях очи и продължавах да слушам тирадата на стареца, която звучеше горе-долу така:

Dai, dai, dai, Albertini, dai… va bene, va bene, ragazzo mio, perfetto, bravo, bravo… Dai! Dai! Via! Via! Nella porta! Eccola, eccola, eccola, mio bravo ragazzo, caro mio, eccola, eccola, ecco-AAAHHHHHHHHH!!! VAFFANCULOU! FIGLIO DI MIGNOTTA!! STRONZO! CAFONE! TRADITORE! Madonna… Ah, Dio mio, perche, perche, perche, questo е stupido, е una vergogna, la vergogna… Che casino, che bordello… NON HAI UN CUORE, ALBERTINI! FAI FINTA! Guarda, поп е successo niente… Dai, dai, ah… Molto migliore, Albertini, molto migliore, si si si, eccola, bello, bravo, anima mia, ah, ottimo, eccola adesso… nella porta, nella porta, nell-VAFFANCULO!!!!!!!

Което ще се опитам да преведа така:

Давай, давай, давай, Албертини, хайде… Добре, добре, момчето ми, перфектно, блестящо, блестящо… Хайде! Хайде! Давай! Давай! Във вратата! Ето я, ето я, ето я, блестящото ми момче, любимият ми, ето я, ето я, ето — А-АХХХ! ВЪРВИ НА МАЙНАТА СИ! КУЧИ СИН! ТЪПАНАР! ЗАДНИК! ПРЕДАТЕЛ!… Майко Божия… О, Боже мой, защо, защо, защо, това е глупаво, това е позор, срамота… Какъв бардак… (Бележка на автора: За съжаление, няма добър начин да се преведат на английски прелестните италиански изрази „che casino“ и „che bordello“, които буквално означават „какво казино“ и „какъв бордей“, но като цяло се има предвид „каква ужасна бъркотия“.)… НЯМАШ СЪРЦЕ, АЛБЕРТИНИ!!! ТИ СИ МОШЕНИК! Виж, нищо не стана… Хайде, хайде, о, да… Много по-добре, Албертини, много по-добре, да, да, да, ето я, хубаво, блестящо, о, отлично, ето я сега… във вратата, във вратата, във вра… МАААЙНАТААА ТИИИ!!!

О, да седя точно пред този човек беше такъв изключителен и щастлив миг от живота ми! Обожавах всяка дума, която излизаше от устата му. Исках да наведа глава назад в старческия му скут и да го оставя да сипе изразителните си проклятия в ушите ми вечно. И не беше само той! Целият стадион кипеше от подобни монолози. Толкова пламенно! Когато на терена съдията допуснеше сериозна грешка, целият стадион ставаше на крака, всеки човек размахваше възмутено ръце и псуваше, сякаш всичките двайсет хиляди души участваха в караница на пътя. Играчите на „Лацио“ разиграваха същия театър като своите привърженици търкаляха се по тревата, гърчещи се от болка като в сцените с убийства от „Юлий Цезар“, играеха изцяло на задна линия, а две секунди по-късно се юрваха, за да поведат атака към вратата.

„Лацио“ обаче загуби.

За да се развеселят след мача, Лука Спагети попита приятелите си: „Ще излезем ли?“

Предположих, че това означава: „Ще отидем ли в някой бар?“ Това биха направили спортните запалянковци в Америка, ако техният отбор току-що е паднал. Ще отидат в някой бар, ще се утешават и ще се напият. И не само американците ще постъпят по този начин, но и англичаните, австралийците, германците… всички, нали така? Лука и приятелите му обаче не отидоха на бар, за да се развеселят. Отидоха в една пекарна. Малка безобидна пекарна, скрита в някакво мазе на невзрачен квартал на Рим. В тази неделна вечер там беше претъпкано. Винаги е така след мачове. Феновете на „Лацио“ по традиция се отбиват тук на път от стадиона за вкъщи, стоят с часове на улицата, облегнати на моторите си, обсъждат играта като истински мъжкари и ядат еклери.

Обичам Италия.