Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (27)

26.

Точно преди да тръгна от Ню Йорк за Италия, изпратих предварително кашон с книги до себе си. Кашонът трябваше да пристигне в римския ми апартамент след четири до шест дни, но според мен италианските пощи грешно са изтълкували инструкцията като „четиридесет и шест дни“, защото минаха вече два месеца, а от колета няма и следа. Италианските ми приятели ме посъветваха да забравя за кашона. Твърдят, че може да пристигне, а може и да не пристигне, но тези неща не са в наша власт.

— Дали някой не го е откраднал? — питам Лука Спагети. — Дали в пощата не са го загубили?

Той закрива очи.

— Не задавай такива въпроси — отвръща. — Така само ще се притесниш.

Мистерията с моя изчезнал кашон една вечер предизвиква дълга дискусия между мен, американската ми приятелка Мария и съпруга й Джулио. Мария смята, че в едно цивилизовано общество човек трябва да може да разчита на коректна доставка на пратките си от страна на пощите, но Джулио е на друго мнение. Той твърди, че пощите не принадлежат на хората, а на съдбата и затова никой не може да гарантира сигурна доставка на пратките. Раздразнена, Мария отбелязва, че това е още едно доказателство за разделението между католици и протестанти. Според нея това разделение най-добре се вижда от факта, че италианците — включително и собственият й мъж — никога не успяват да планират бъдещето, дори една седмица напред. Ако поканиш протестантка от Средния запад на вечеря в определен ден следващата седмица, тази протестантка, уверена, че е господар на собствената си съдба, ще каже: „В четвъртък вечерта ми е удобно.“ Но ако помолиш католик от Калабрия да се ангажира със същото нещо, той само ще свие рамене, ще вдигне очи към Господ и ще попита: „Как може някой да знае дали ще е свободен за вечеря следващия четвъртък, след като всичко е в Божиите ръце и никой от нас не е сигурен в съдбата си?“

Все пак посещавам пощата няколко пъти и се опитвам да проследя колета си, но без успех. Пощенската служителка римлянка изобщо не е доволна, че прекъсвам телефонния разговор с приятеля й. А моят италиански — който вече е по-добър, честна дума — в подобни напрегнати моменти ми изневерява. Докато се опитвам да говоря логично за своя изчезнал колет с книги, жената ме поглежда, сякаш надувам мехурчета от плюнка.

— Може би ще пристигне следващата седмица? — питам я на италиански.

Тя свива рамене.

— Magari.

Още едно парченце разговорен италиански, който не може да се преведе. Означава нещо между „да се надяваме“ и „мечтай си, тъпако“.

Е, може би така е най-добре. Преди всичко вече дори не мога да си спомня кои книги сложих в колета. Със сигурност са били материали, които съм смятала да проуча, ако искам да разбера Италия. Напълних кашона с всякакви прилежни изследователски разработки за Рим, които, погледнати оттук, не ми изглеждат важни. Дори мисля, че сложих вътре пълното издание на „Залез и упадък на Римската империя“ на Гибън. Може и да съм по-щастлива без него в крайна сметка. След като животът е толкова кратък, наистина ли искам да прекарам една деветнайсета от оставащото ми време на земята в четене на Едуард Гибън?