Шерил Удс
Чудото на любовта (12)

Дванадесета глава

Да позволи на Джени да си отиде, да приеме, че не може да облекчи страховете, които я измъчваха, се оказа най-трудното нещо в живота му. Франк искаше да я държи в обятията си, да й дава кураж и да я обича. Но дълбоко в себе си разбираше, че така няма да предотврати раздялата, а само ще я направи по-мъчителна. Той много добре знаеше колко непоколебима и твърда може да бъде Джени. И макар да осъзнаваше, че е постъпил правилно, не му ставаше по-леко.

Досадата и скуката в комбинация със самотата го подлудяваха. В края на седмицата беше готов да се скара с всеки, осмелил се да приближи до него.

Опита се да работи отново, но едно погрешно плъзване на ножа развали птицата. Той се ядоса и я захвърли в коша. На другия ден я извади и започна отново.

В неделя Франк направи опит да се измъкне от семейната вечеря. Имаше чувството, че животът му е свършил миналата седмица и не можеше да понесе въпросите и подмятанията за връзка, която вече не съществуваше. Още щом произнесе измислените си причини, разбра, че е сбъркал. До четири часа, вместо при майка му, цялата фамилия се събра при него. Първи пристигнаха Тим и Джеърд.

— Изглеждаш ми добре — заяви Джеърд след кратко оглеждане.

— Аз съм си добре.

— На мама си казал, че си болен.

— Струва ми се, че се разболявам. Сигурно не е нещо сериозно, но може да ви заразя. Затова веднага отивайте при нея.

— Няма да стане.

— Защо? Тя сигурно ви очаква.

— Не ми се вярва — каза Тим в мига, в който на вратата се позвъни. — Това е тя. — Той се обърна към Джеърд. — Обзалагам се, че носи пилешка супа. А ти?

— Говежди бульон и крем карамел.

Франк изръмжа.

— Чакайте, чакайте, аз не съм толкова болен!

— Тогава не е трябвало да й го казваш. Сега заради теб всички ще ядем буламачи. Знаеш ли колко мразя крем карамел?

Откъм вратата се чу обидено възклицание.

— Какво значи това, Тимоти Чеймбърс? Винаги си казвал, че обичаш крем карамел.

— О, мамо, това не беше предназначено за твоите уши!

— Така значи, и кое е за моите уши? Хайде, идете до колата да донесете храната.

— Истинска храна ли? — запита с надежда Джеърд.

— Супата и крем карамелът са истинска храна. Хайде, вървете.

Когато останаха сами, тя огледа Франк и със своя фино настроен майчински радар веднага откри истинската причина за проблема.

— Скарали сте се с Джени, нали?

— От къде на къде?

— В противен случай щеше да е тук.

— Мамо, мисля, че наистина имаш погрешна представа за отношенията между Джени и мен.

— Аз пък не мисля така. Е, за какво се скарахте?

— Не беше точно кавга.

— А какво беше?

— Моя си работа.

— Добре. Прави каквото искаш, сине, но не обръщай гръб на чувствата си само защото не всичко върви по мед и масло. Ако я обичаш, длъжен си да се бориш за нея. Не й позволявай да си отиде заради някаква си криво разбрана фалшива гордост.

Франк не мислеше, че гордостта му е повлияла върху решението на Джени. И все пак… Може би беше засегнат, че тя не го обича достатъчно, за да запазят чувството помежду си. Може би майка му бе права. Той реши на другия ден да отиде в болницата. Да говори с Джени и да настоява, докато не я убеди, че заедно могат да посрещнат по-успешно бъдещето, независимо какво ще им донесе то.

На другия ден, изпълнен с надежда, той се отправи към болницата. Отби се за малко при Пам и тръгна решително към стаята на Джени. Отвори вратата и влезе. Вътре нямаше никой. Все още стоеше безпомощно насред стаята, когато се появи Каролайн.

— За терапия ли си дошъл? Не си спомням да имаш час за днес.

— Не. Дойдох да видя Джени.

Приятелският израз на лицето й помръкна и тя каза с безразличие:

— Няма я.

— Виждам. Къде е?

— Взе си няколко дни отпуск.

Сърцето на Франк започна да прескача.

— Защо, болна ли е?

Каролайн го гледаше сериозно със сивите си очи.

— Знаеш ли, най-добре седни. Мисля, че е време да поговорим.

— По дяволите, кажи ми къде е! Какво се е случило?

Със същата непоколебимост, която беше забелязал и у Джени, тя му посочи стола и повтори:

— Седни. Искаш ли кафе?

— Добре. Ще пия каквото и да е — промърмори той, но седна.

Стори му се цяла вечност, докато Каролайн му подаде кафето и седна срещу него.

— Обичаш ли я? — запита направо тя.

— Да.

— Тя знае ли?

— Да — отвърна той леко раздразнен, но разбираше, че не го разпитва от празно любопитство. Трябваше да знае истината, за да му помогне. — Казах й го.

— Тогава всичко е ясно — поклати глава Каролайн.

— Кое е ясно? Слушай, престани да го усукваш и изплюй камъчето. Добре ли е Джени?

— Не зная.

Сякаш някой изкара въздуха от дробовете му. Преди да успее да каже нещо, Каролайн вдигна извинително ръка и продължи:

— Съжалявам. Не исках да те тревожа. Зная само, че трябва да си направи някои изследвания. Рентген, кръвни тестове, преглед на дробовете, такива неща. Това е нормално в случай като нейния. Но не значи, че не е страшно за нея и за нас, които я обичаме. Не зная можеш ли да си представиш какво значи да чакаш резултатите, за да разбереш ще живееш ли или не. Да разбереш дали си добре, или отново те дебне ужасът на операции, облъчвания, химиотерапия и други страхотии.

Неочаквано Франк направи връзката между тези ежегодни тестове и решението на Джени да го напусне.

— Преди седмица тя знаеше ли, че тестовете й предстоят?

— Мисля, че са й съобщили преди три-четири седмици.

— Тук ли е сега?

— Не, в друга болница.

— Кой е с нея?

— Не съм много сигурна. Отис си взе един ден, за да я закара. Винаги го прави, въпреки протестите й.

— Как се казва лекарят?

— Щом не ти е казала за тестовете, значи не иска да се навърташ там.

— Ти не разбираш ли? Аз трябва да бъда при нея.

Каролайн продължи да се колебае. Накрая като че ли взе някакво решение.

— Тогава иди в апартамента й. Тя ще има по-голяма нужда от теб след прегледа. Очакването е най-страшното. Ще й трябва твоята подкрепа — бръкна в чантата си и извади ключ. — Слава богу, имам го още откакто ме помоли да й поливам цветята през ваканцията, когато пътува до родителите си. Нали знаеш адреса?

— Да. Благодаря ти, Каролайн. Много съм ти задължен.

— Не, не си. Ако можеш да направиш Джени щастлива само това е от значение. Никой друг не заслужава повече от нея.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— И се напъни. Защото ще ме убие като разбере, че съм ти дала ключа.

Франк не спря в цветарницата, макар че първо се сети за нея. Идеята да напълни апартамента с цветя бе колкото естествена, толкова и зловеща. Напомняше малко за погребение. Вместо букети купи балони. Няколко дузини във всички възможни цветове. Ще ги надуе и ще полетят в стаята на Джени като цветна дъга. Поръча вечеря от най-добрия ресторант в Сан Франциско и вино от най-добрата изба. А след като пресметна, че резултатите ще бъдат известни едва след няколко дни, той се обади в една туристическа агенция и купи два билета за Хаваите. Тази неочаквана и скъпа ваканция щеше да погълне спестяванията му, но какъв по-добър начин за използването им. Беше необходима и малко екстравагантност в сивия и еднообразен живот!

И така Франк седна и се въоръжи с търпение. Знаеше, че това очакване е нищо в сравнение със страха, който изпитва Джени пред неизвестността. Беше около пет часа, когато чу превъртането на ключа. Вратата се отвори, балоните заплуваха из стаята, а Джени застина стъписана на прага. По лицето й личеше умора.

— Добре дошла — тихо каза Франк. Беше объркан от сенките под очите й, от безпомощно отпуснатите рамене.

— Ти ли направи всичко това?

Застанал зад нея Отис одобрително кимна.

— Ами, аз май нямам повече работа тук. Най-добре да си вървя — каза той и усмивка разкри всичките му зъби. Джени дори не се обърна. — Кажи й, че съм казал довиждане, ако изобщо забележи, че ме няма.

— Довиждане — промърмори Джени улисано. Погледът й беше прикован във Франк. — И защо?

— Защото е крайно време двамата с теб да се разберем.

— За какво?

— За това как ще живеем отсега нататък. Когато аз имах нужда от теб, когато преживявах най-тежките дни в живота си, ти беше до мен. От днес аз ще бъда до теб. Това е. Просто като изгрева на слънцето, песента на птиците и приливите в океана. И изобщо не ми се противопоставяй, Джени. Този път няма да победиш.

В очите й проблесна гневно пламъче, а след него колебание и съгласие. Тя въздъхна и се отпуска на дивана. Цялото й тяло излъчваше изтощение.

— Толкова съм уморена. Не мога и не искам да се боря.

Предчувствайки победата, макар и не особено щастлив от последните й думи, Франк продължи да настоява:

— Значи ли това, че приемаш? Да бъдем заедно, ти и аз, завинаги?

— Ще видим — отвърна тихо тя, като се намести по-удобно и затвори очи.

Е, не беше съгласието, което искаше да чуе, но все пак не беше и отказ. Разтревожен от бледността й, Франк седна до нея и я прегърна. С тиха въздишка Джени се сгуши в обятията му.

— О, Джени! Никога не ме напускай!

Тя промърмори сънливо и утихна. Франк я държеше в прегръдките си и усещаше как душата му прелива от нежност, която трудно би изразил с думи, но чувстваше и болка от неизвестността на бъдещето.

Джени съвсем смътно си спомняше завръщането си у дома след медицинския преглед. Нервното напрежение винаги я изтощаваше много повече от самите тестове. Когато се прибираше, имаше чувството, че куца от умора. Спомняше си, че влезе, че почти припадна на дивана. Спомняше си балоните, спомняше си още Франк. Тук ли беше? Той като че ли й направи някакъв смахнат ултиматум. Или е било само прекрасен сън? Джени пое дълбоко въздух и бавно отвори очи. Част от съня беше истина.

Никога не бе виждала толкова много балони. Те плуваха над нея — червени, зелени, сини, жълти. Посегна и хвана един, после още един, докато събра в ръката си цял букет.

— Внимавай да не излетиш — каза Франк някъде зад тях.

Значи не е било сън. Джени беше щастлива, че той е тук. Не искаше дори да го пита как е влязъл. Всъщност можеше да се досети. Само Каролайн имаше ключ. Освен това непрекъснато й повтаряше, че греши като отблъсква Франк и се лишава от любовта му.

— Как си, моя спяща красавице?

— По-добре. Колко е часът?

— Почти осем. Гладна ли си?

— Като вълк, но вкъщи няма дори трошичка хляб.

— Така ли мислиш? — засмя се Франк. — Има телешки котлети, спагети и шоколадов кейк, който направо ще те разплаче.

Устата й се напълни със слюнка при споменаването на всички тези вкуснотии.

— Ако ти си приготвил всичко, може би трябва да преразгледам решението си.

— Какво искаш да кажеш?

— Че може и да се оженя за теб, щом умееш да приготвяш шоколадов кейк.

Франк не беше особено очарован от изявлението.

— Ние ще се оженим така или иначе, с кейк или без кейк. Вече е решено.

— Откога?

— Отпреди три часа, когато се закле, че няма да воюваш с мен.

— Не си спомням подобен разговор.

— Тогава да ти го напомня. Ти и аз. Заедно. Завинаги. Това бяха точните думи.

— Чии, моите или твоите?

— Моите, но ти се съгласи. Че как ще те заведа на сватбено пътешествие до Хаваите, ако не ми кажеш „да“?

— Какво? И за това ли се съгласих? Май не съм била на себе си.

— Този път беше само разумна, за разнообразие.

— Франк, не мога да се оженя за теб и не мога да дойда на Хаваите. Трябва да чакам тук.

— Зная, резултатите от тестовете. Няма проблеми. Могат да ни се обадят там. Чувал съм, че телефонната връзка е много добра. Вече не използвали барабани и сигнални огньове.

— Не — настоя тя. — Няма да се оженя за теб, докато не науча резултатите. Трябва да зная със сигурност.

Франк размаха билетите пред лицето й.

— За утре са! И не мога да ги върна. Заминаваме, Джени Майкълс, дори ако трябва да те метна на рамо и така да те отнеса до самолета. Трябва ти почивка и аз ще се погрижа да я имаш. Ако искаш да се оженим след сватбеното пътешествие, може, макар че е малко странно. Но това ще го обсъдим допълнително.

— Ти искаш да идем първо на сватбено пътешествие?

— Е, не съвсем, но съм готов на компромис. Само за да ти докажа какъв невероятен късмет имаш с мен.

— Ти наистина си изключителен. Всяка жена би се гордяла да се омъжи за теб.

— Аз не искам всяка жена. Искам само теб и ще те имам.

— Като ме принудиш?

Той се засмя.

— Имах най-добрия учител за това.

Джени разбра, че й отвръщаха със собствената й тактика. И въпреки че се бореше срещу тази женитба и това идиотско пътуване, което той бе планирал без нея, не можеше да не признае, че няколко дни на Хаваите с Франк й звучеше като приказка. Дали би било безопасно, ако иде? Дали няма да бъде жестоко да започнат нещо, което не биха могли да продължат?

Франк изглежда прочете мислите й.

— Ще изживеем всеки ден, сякаш е единственият, който имаме. Няма да се заплитаме и объркваме с глупавите „ами ако“. Няма да позволя никой от нас да се събуди, обхванат от съжаления.

И я целуна.

— Добре, ще дойда — отвърна Джени, когато отново си пое дъх. Може да е неправилно, може да е опасно, но тя мечтаеше за тази неколкодневна магия.

— А сватбата? — усмихна се победоносно Франк.

— Едно по едно. Не може всичко наведнъж.

— Добре, съгласен съм — едно по едно. Значи започваме живота си със сватбено пътешествие.

 

 

След по-малко от двадесет и четири часа те бяха на морския бряг, където въздухът ухаеше на цветя и бадеми, а слънцето беше ласкаво като ръцете на Франк. Три дни плуваха, почиваха и се любиха. Никакви разговори за бъдещето. Беше като в приказките. Съществуваше само сега и тук и сладкият трепет от нежните милувки на Франк, и радостта, че са заедно. Джени се почувства здрава, жизнена и отчаяно влюбена.

Когато на четвъртия ден те се върнаха в бунгалото, видяха лампичката за съобщения да свети червено. Цялата енергия и надежда сякаш се стопиха у Джени, когато се обади на рецепцията.

Операторът каза, че я свързва с лекаря й в Сан Франциско. Джени инстинктивно потърси ръката на Франк. Вместо това той се приближи и я прегърна. Целуна я, притисна я към себе си, опитвайки се да поеме със своето тяло треската на нейното. В момента беше застрашен не само нейният живот. Беше застрашено тяхното общо бъдеще.

— Обичам те — каза настойчиво Франк. — Ожени се за мен, Джени. Кажи „да“.

Тя се взря в очите му. Сърцето й се блъскаше в гърдите. О, как искаше да каже „да“! Как искаше да повярва в бъдещето! А не биваше. Нямаше да е честно.

— Сега не мога да ти отговоря — отвърна Джени, но думите й бяха само несигурен, бездиханен шепот.

— Трябва да изясним всичко, преди да се обадиш. Не искам да има и най-малко съмнение по този въпрос. Аз те обичам. Сега ти ми кажи, обичаш ли ме?

Колкото и да искаше да скрие истината, Джени просто не можеше.

— Повече от живота си.

— Да го приема ли за отговор?

С колеблива усмивка тя докосна устните му.

— Сигурен ли си, Франк?

— Напълно. „И в радост, и в мъка, и вовеки веков, амин“.

Джени прочете в очите му, почувства в гласа му, усети в сърцето си неговата любов.

— Тогава това наистина е отговорът. Ще се омъжа за теб.

Франк я притисна още по-силно, сякаш да й прелее от своята сила.

— Сега можеш да се обадиш.

Когато сестрата отговори, Джени едва произнесе собственото си име. Гласът й трепереше, но тя черпеше сили от Франк и от чудесните думи, които й каза преди няколко секунди.

— Джени — обади се доктор Хедли. — Имаме вече резултатите.

— И?

— Всичко изглежда добре.

Надеждата изгря отново като слънце зад облак.

— Всичко ли? — повтори Джени.

— Никаква следа от рецидив. Ще те моля след една година да повторим изследванията, но мисля, че имаме основания да смятаме, че си добре.

— Благодаря ви — прошепна тя с очи, впити във Франк. Още само една година и ще се навършат магическите пет. Само една. — Нямате представа какво означава всичко това за мен.

— За нас — поправи я тихо Франк.

Той взе слушалката от ръцете й и затвори телефона. Потърси устните й и целувката му я изпълни с непознато досега чувство на еуфория.

Да, те двамата имаха шанс. Истински шанс за бъдещето, помисли си Джени, докато Франк разкопчаваше плажната й рокля. Той я захвърли встрани с нетърпение. Ръцете му разкопчаха банския й костюм, а горещият му поглед я разтапяше.

Първото докосване на езика му до гръдта й премина през нея като удар от ток. Последните остатъци от стеснителност се стопиха и изчезнаха във всепоглъщащия водовъртеж на чувствата. Когато Франк вдигна очи, тя го притисна към себе си. Искаше й се това усещане, което изтриваше всички страхове, да продължи до безкрайност. Удоволствието я изпълни и Джени отново повярва, че е жена. Желана жена. Когато пръстите му докоснаха белега, тя сложи ръката си върху неговата и сама продължи ласката.

Тялото й искаше, а Франк даваше без задръжки всичко от себе си. Така потвърждаваше отново и отново своята любов. С целувките си — страстни целувки, които я караха да тръпне. С милувките си, с нежността на всяко докосване. Със сърцето си, с любовта, която светеше в очите му, с всеотдайността си.

Обзети от безумно желание, те бяха едно цяло — кълбо, оживяло от любов.

— Обичам те, Джени!

— Не повече от мен — отвърна пламенно тя и телата им се сляха в хаотичен ритъм, стар като света.

Джени се опияняваше от ухаещия на сол и море въздух, от силното тяло на Франк, от възхитителния начин, по който галеше кожата й, докато проникна в нея и удоволствието я завладя. Направи я отново цяла, възкреси мечтите й, възвърна радостта й от живота.

 

 

Те се ожениха на другия ден на плажа. Франк бе облякъл невероятно шарена риза, а Джени беше с бяла хавайска рокля. Бе втъкнала в косата си прекрасна орхидея. Когато казваха клетвите, Джени се запъна от вълнение, но в сърцето й звучеше клетва за цял живот.

Кратката церемония приключи и двамата останаха сами. Замаян от шампанско и любов, Франк неочаквано каза:

— Знаеш ли, ще се наложи да повторим церемонията в Сан Франциско.

— Защо, заради твоето семейство ли?

— Позна. Но сега вече е нашето семейство. Не го забравяй.

— При толкова много синове майка ти би могла да пропусне една сватба. Моите родители ще се задоволят с телефонно обаждане.

— Не и мама. Ще смята, че живеем в грях, докато не чуе с ушите си клетвите ни пред Бога.

— В такъв случай веднага телефонирай в църквата. Не искам да се разделям с теб дори за една нощ.

— Джени Майкълс Чеймбърс, обещавам ти, че никога вече няма да се разделим. Никога!