Шерил Удс
Чудото на любовта (9)

Девета глава

Осъзнал какво е направил, Франк се почувства пълен глупак. Когато дойде на себе си след неочакваната й реакция, Джени бе изчезнала, а вратата зееше. Излезе навън и забеляза, че колата й е все още пред къщата. В стремежа си по-скоро да избяга, Джени бе хукнала надолу по улицата. Той се спусна след нея.

Настигна я на ъгъла. Тя се беше свила до уличната лампа, обвила с ръце раменете си, сякаш да се предпази от студения въздух, който дори през май разхлаждаше нощите в Сан Франциско. Стоеше съвсем неподвижно, сякаш не знаеше какво да прави и къде да отиде. Под студената неонова светлина, пронизваща мъглата, Джени изглеждаше изгубена и самотна. Ужасно самотна. Франк посегна да я прегърне, но тя се дръпна. Той пъхна ръце в джобовете си.

— Джени, моля те! Извинявай. Не исках да те обидя. Просто не се замислих. Знаех само колко много те желая, а ми се струваше, че и ти ме желаеш. Нека да поговорим. Защо толкова се страхуваш от мен?

— Няма за какво да говорим.

Безизразният й глас го потресе. Как да й помогне?

— Поне се върни вкъщи — предложи той. — Много е студено, а ти си леко облечена — тя потрепери, сякаш в потвърждение на думите му. — Обещавам ти да не говорим за случилото се. И няма да те докосвам.

Очите й бяха пълни с недоверие. Той отново се ядоса на себе си. Колко много поражения беше нанесъл за един кратък безразсъден миг! Бе унищожил и малкото, постигнато досега! С инстинктивния си порив да докосне гърдите й той явно й беше напомнил, че не е пълноценна жена. Бе събудил дълбокия й страх, че не е способна да достави удоволствие, на който и да е мъж. Тя излъчваше такава сила и самоувереност, че бе забравил дефекта й. Беше забравил, че е различна от другите, че има нужда от по-специално внимание и грижи, особено първия път. Дължеше й цялата нежност, с която го бе обградила, когато той страдаше. Сега можеше единствено да се моли и да се надява пораженията от нетактичния му жест да не са непоправими.

Джени тръгна обратно, без да каже дума. Когато подмина колата си, Франк си отдъхна.

Стигнаха пред къщата. Тя спря и я огледа. Слаба усмивка се появи на тъжното й лице.

— Ти все пак си я боядисал синя. Не го забелязах на идване.

— Джеърд я завърши вчера. Помниш ли, ти избра цвета?

Тя погледна къщата, после него, после пак къщата.

— Права бях.

— За кое?

— Отива на очите ти.

— Значи затова Карин така ме занася! — разсмя се той. — Тя май се досети?

— Не ми е казала, но сигурно се е досетила.

— Все пак у теб има известна доза романтика, Дженифър Майкълс!

— Не. Аз съм най-коравосърдечният реалист. Питай, когото щеш.

— Иска ти се сама да си вярваш, защото е по-безопасно. Но не е истина. И ти мечтаеш като всяка друга жена.

— Защо мислиш, че знаеш всичко за мечтите на жените, и особено за моите? — запита го тя с гняв, но в очите й имаше копнеж.

— Зная, защото ти самата ми ги каза. Преди малко, с целувката. Ние чувствахме едно и също желание да сме заедно, еднаква нужда от любов.

— Глупости. Чиста химия. Хормони. Похот, може би. Няма нищо общо с мечтите.

— О, не! — отвърна убедено той. — Жена като теб не разделя тези неща. Ти не би допуснала до себе си просто обикновен любовник. Не би поела риска да бъдеш отхвърлена.

Франк знаеше, че той самият поема огромен риск, когато така откровено й казва какво мисли.

И наистина, за миг Джени изглеждаше, сякаш някой й бе ударил плесница. След това, за негово облекчение, започна да се смее.

— Лекуваш ме със собствените ми лекарства, така ли? Досега никой мъж не е бил толкова искрен с мен.

— Може би никой мъж не е те е харесвал колкото мен. Хайде да влезем — подаде й ръка той.

След десет секунди, а може би цяла вечност, тя пое ръката му с въздишка.

Вътре Франк се държеше на разстояние. Остави й време и възможност да дойде на себе си. Размразяването беше бавно, но загорелите бисквити ги разсмяха. Говореха си за стари филми — единствените, които Джени наистина беше гледала и за спорт. Тя се оказа истински бейзболен запалянко. За жалост не обичаше неговите любими отбори и в подкрепа на своите предпочитания му цитира цяла статистика от резултати.

— Надявам се, не се обзалагаш с Отис на базата на тая статистика — закачи я Франк, успокоен, че почти бяха успели да възстановят предишния приятелски тон.

— Не се обзалагам Отис за нищо — напомни му тя. — Макар че той винаги се опитва да ме въвлече.

— Защо не го накараш да заложи цялата си заплата? Ще му я конфискуваш и ще му я даваш на порции.

— Не виждам как ще го убедя.

— Ти самата не знаеш колко си убедителна. Мисля, че можеш да накараш всеки мъж да се съгласи с теб, и то срещу нищо — разсмя се Франк, после стана сериозен.

Джени го погледна за миг и нервно стана.

— Ще ми помогнеш ли с чиниите? — Тя явно нямаше намерение да прескочат бариерата.

— Като знаеш колко съм сръчен! — Той разпери ръце пред нея. — Нямам толкова много чинии, та да рискувам.

— Хайде, хайде, ще се справиш, ако искаш — разговорът им навлезе в кръга на добродушните шеги и тя се чувстваше явно по-добре. — Подозирам, че имаш вродено отвращение към миенето на чинии. А сега използваш раните си, за да мързелуваш.

— Да, ама не си съвсем сигурна — намуси се той.

— Сега ще стана съвсем сигурна — отговори Джени и небрежно пусна една чиния. С неочаквано бърз рефлекс Франк я хвана още във въздуха.

— Я виж ти, твоето възстановяване е напреднало повече, отколкото очаквах — отбеляза тя с искрено удивление в очите.

— Ах ти, малка мошеничко! Направи го нарочно, за да ме изпиташ.

— Да. И от опита следва, че ти ще миеш, а аз ще ги подсушавам.

За пръв път в живота си Франк изми чиниите с удоволствие. Беше готов да измие всички чинии на света, всяка стара кана и всяка нащърбена чаша, само и само да задържи Джени още малко. Знаеше, че в мига, в който чиниите свършат, тя ще си отиде, сама със своите чувства, преследвайки илюзията си за безопасност.

Така и стана. Тя взе сакото си и ключовете от колата, преди той да е затворил чешмата. Франк реши да не спори с нея.

— Ще те изпратя.

Искаше да бъде галантен и да й отвори вратата, но остана да стърчи непохватно, докато тя си отключи и влезе вътре.

— Благодаря ти за вечерта — облегна се той на колата.

Джени свали стъклото. Извърна лице към него, като в очакване на целувка. Франк се наведе и едва докосна устните й. Бореше се с желанието да вкуси от кадифената им топлина.

— Не сме приключили, Джени Майкълс. Още не.

Обърна се и тръгна към дома си. Мина доста време, преди Джени да запали колата и да потегли.

 

 

Франк лежа буден часове наред. С инстинкта на човек, свикнал да се грижи за другите, той виждаше през защитната стена на Джени нейната крехка и уязвима същност. За пръв път осъзна, че трудностите по неговото възстановяване са нищо в сравнение с нейните проблеми. Тя го научи на борба и непримиримост. Сега той трябваше да я научи на обикновената истинска любов. Макар че бъдещето му беше неясно, можеше да й предложи поне обич.

Трябваше да започне битката за преодоляване съпротивата на Джени с нежност и внимание. Нали видя копнежа в очите й! Нали въпреки всичко, което казваше, тя отвърна на целувката му! Трябваше само малко повече старомодно ухажване. Можеше да вземе някой друг полезен съвет от опитното си братче.

Тим бе поласкан да помогне на Франк с експертните си съвети на другия ден по време на обяда. За нещастие там бяха още Кевин, Джеърд, Питър и Даниел и те раздухаха новината. Слухът, че брат им е хлътнал по терапевтката, обиколи семейство Чеймбърс за нула време. До вечерта знаеше дори Карин, която още беше в Индианаполис с Брад. Тя веднага се обади по телефона, за да си побъбри с него.

— Знаех си. Знаех си, че е луда по теб, още когато излезе от стаята ти. Беше бясна, че не искаш да правиш упражненията.

Франк щеше да й затвори телефона, но реши да не да й разваля удоволствието.

— Карин, тогава тя стоя в стаята само петнайсетина минути, а пък аз не съм чак толкова очарователен. Не мисля, че е била пленена от мен. Просто беше ядосана.

— Да, да — яд, страст. И двете са много силни чувства. Хората през цялото време ги бъркат.

— Още пет минути и аз наистина ще ти се разсърдя здравата.

— Я не ме плаши, братле! Дошло е време за разплата. Винаги си се бъркал в нашия живот, от първия ни ден. Спомняш ли си нощта, когато нахлу в хотела, за да спасиш сестричката си от страшните лапи на Брад?

— А не бях ли прав?

— Знаеш ли, никога в живота си не съм се чувствала по-унижена. Може да се амбицирам да ти го върна.

— Но той лъжеше! Каза, че не си там — напомни й Франк. Все още не можеше да преглътне истината, че Брад и Карин са лудо влюбени един в друг.

— Лъжеше, за да спаси честта ми, глупчо. Време е да му простиш. Сега нека говорим за теб. Забрави какво приказват Тим и другите: Въпросът е как да спечелиш сърцето на Джени. Повярвай ми…

 

 

Джени също не можеше да спи. Нито онази нощ, нито следващите. Като на стар кинопреглед пред очите й се разиграваше сцената в кухнята на Франк. Макар че мина много време, обхващаше я същата паника, както тогава.

Само веднъж след операцията бе позволила на мъж да я докосне интимно. Мислеше, че обича Лари Аманти. Вярваше, че и той я обича. Предупреди го за операцията и той каза, че за него няма никакво значение. Закле се, че я обича такава, каквато е. Но когато свали дрехите си и остана гола пред него, Джени видя отвращението в очите му. Той се опита да го потисне и посегна да я докосне. Засрамена, унижена до болка, тя се зави в чаршафа и му заповяда да си отиде. И той избяга.

През следващите дни и месеци Джени осъзна, че сама си беше виновна. Нейната несигурност и срам всъщност не му бяха дали възможност да свикне с мисълта за дефекта й, да приеме нейното обезобразяване. Защото никакви предупреждения не са в състояние да подготвят, който и да е мъж за подобен шок. Дори сега, тя отново не бе готова да поеме риска. Пренебрежението и отхвърлянето са винаги болезнени, но ще бъдат два пъти по-мъчителни, ако дойдат от мъж като Франк. Мъжът, в когото тя се беше влюбила безразсъдно и безнадеждно заради неговата чувственост и детска безпомощност.

Макар че не прехвърли на Каролайн часовете на Франк — това би било признание за страха й от неговата любов — тя запази дистанция. Нито веднъж през следващите седмици не го окуражи. Не сложи ръка на рамото му както преди, не докосна пръстите му, за да му помогне. И най-малкият контакт, изглежда, възбуждаше отново желанията й. А не биваше. Беше по-безопасно да не разгаря жарта, да не потъва във влечението си към него, да не усеща лудото биене на сърцето си.

За нейно голямо огорчение, Франк като че ли не й обръщаше внимание. Сякаш не забелязваше липсата и на най-малкия физически допир. Изглеждаше погълнат от терапията, дори повече от нея. Смееше се. Закачаше се, пускаше шеги. Намигаше при всеки удобен случай с дяволити пламъчета в сините очи. Но вниманието му никога не прескочи границата на упражненията. Когато свършеха, той й благодареше учтиво и отиваше да види Пам. А Джени оставаше объркана, с някакво смътно недоволство и тъга. Всъщност той се държеше точно така, както тя искаше. Тогава защо беше недоволна? Защо се чувстваше толкова отвратително пренебрегната?

Един ден, ядосана и с чувството, че е изоставена, тя го последва и се завъртя около стаята на Пам. Отвътре се чуваше смях. Джени не искаше да признае, че страшно й липсваха закачките и шегите, нескритите възбуждащи полутонове, които ускоряваха пулса й и я караха да тръпне.

— Подслушваш, а? — изведнъж зад нея изникна Отис.

Тя така бързо се дръпна, че почти се спъна в огромните му крака.

— Глупости!

— Вие двамата сте започнали най-странния флирт, който съм виждал в живота си — поклати глава Отис и се отдалечи.

Джени пламна, но го настигна и възрази, съвсем убедително според нея:

— Флирт ли? Между мен и Франк няма никакъв флирт.

— И искаш, да ти повярвам? — обърна се към нея Отис. — Нали те гледам как се мотаеш като муха без глава от доста време насам.

— Искам да ми вярваш, защото е истина.

— О, Джени. Мене ли лъжеш или себе си?

— Я си гледай работата, Отис!

— Гледам си я. Но между другото съм се обзаложил, че сватбата ще е наесен. И да не ме преметнеш, разчитам на теб.

Ужасена Джени хукна след него. Хвана го за ръкава, притисна го към стената и задъхано каза:

— Отис, ако разпространяваш сплетни и небивалици в тази болница, смятай се за… За покойник… — тя търсеше някаква много силна дума, за да го сплаши.

— Не се напъвай толкоз. Облогът е с Пам.

— С Пам? — повтори удивена Джени. Та тя я смяташе за приятелка! А зад гърба й те се обзалагаха с Отис за нейна сметка! И за какво — за сватбата й с мъж, с когото почти не разговаряше!

— Пам твърди, че ще е през май. Лично аз смятам, че нито ти, нито Франк сте достатъчно умни, че да го направите толкова бързо. Остават само няколко дни. Казах й го, но хлапето има романтична душа. Иска сватбата да е през май. Вероятно сега обработва Франк.

Джени стисна зъби.

— Няма да има сватба. Нито през май, нито наесен. Никога! — натърти тя.

Лицето на Отис грейна в усмивка.

— Искаш ли да се обзаложим и с теб? Вдигам залозите. И нямам намерение да загубя. Харесвам го. Мисля, че е точно мъж за теб. А така, сложи малко червенко на бузките. Така си по-хубава.

Джени изръмжа и се прибра във физиотерапията, където се развилия на воля. Хвърли пяната за масаж, но това не намали раздразнението й и тя грабна една стъкленица. Вратата се отвори в мига, в който стъкленицата летеше към нея. Франк се наведе и тя мина на няколко сантиметра от главата му.

— Какво става? Лош ден ли имаш?

— Лош ден. Лоша седмица. Лош месец.

— Да не се е случило нещо, след като си отидох?

— Нищо не се е случило — нямаше намерение да споделя разговора си с Отис.

— Ще ходиш ли на аеробика?

— Каква аеробика — Изведнъж се сепна, защото си спомни, че беше излъгала как с аеробика запълва свободните си часове. — Да, разбира се. Забравих.

— Забрави, че ми каза или забрави, че ще ходиш?

Много й се щеше да го прати по дяволите, само за да изтрие доволната гримаса от лицето му. Вместо това отговори на въпроса с въпрос.

— А ти защо се върна?

— Ами да ти кажа, че Тим има два билета за мача на „Гигантите“ днес. Но не може да отиде. Искаш ли да дойдеш с мен?

Фъстъците, пуканките и всички съблазни на игрището изплуваха пред очите й и я накараха да се съгласи.

— Не ме каниш на среща или нещо подобно, нали?

— Каквото ти кажеш.

Джени реши, че няма от какво да се страхува. Наоколо щеше да има хиляди хора. Франк щеше да е зает с мача, щеше да вика и нямаше да има време дори да я погледне. Всъщност напоследък той така или иначе не я забелязваше.

— Добре — каза накрая тя. — Кога тръгваме?

— Сега — отсече изведнъж той.

— Сега!?

— Желязото се кове, докато е горещо. Нямам намерение да ти давам време за размисъл — може да се откажеш. Да вървим.

През първата част Джени беше като на тръни. Очакваше да я хване за ръката, или да обгърне раменете й, или да я погледне с оня син поглед, който просто я разтапяше. Той обаче нито веднъж не откъсна очи от игрището. Ръцете му бяха заети с пуканките и фъстъците. И тя ще не ще хрупаше своите недоволно и мълчаливо.

По време на третата част Джени закопня отчаяно поне за един слаб знак, че я забелязва, че си спомня за нея. Когато наблизо мина продавачът на разхладителни напитки, Франк я погледна и запита иска ли нещо. Тя му бе безумно благодарна за вниманието и поиска сок, от който така и не отпи.

Когато в седмата част тълпата скочи на крака, Джени реши, че повече няма от какво да се плаши… и на какво да се надява. Франк я беше довел на мач, защото знаеше, че обича бейзбола. Поканата му не беше част от някакъв план за съблазняване. Тогава защо толкова се ядосваше? Нали тя самата искаше така?

Все още умуваше, когато мачът свърши с неочаквано добро хващане на защитника на „Гигантите“, което им донесе победата. Изведнъж Франк я грабна в прегръдките си и я вдигна във въздуха. Искрената му радост беше заразителна. Тя се смееше с него щастливо, когато невинната прегръдка стана неочаквано сериозна. Джени леко се плъзна по тялото му, докато той я спускаше към земята. Остана без дъх от изгарящия допир. За щастие Франк не я пусна. Ако беше го направил, колената й вероятно щяха да се огънат.

Очите му бяха потъмнели от желание, когато срещна погледа му. Сърцето й биеше до пръсване.

— О, господи — успя да прошепне накрая тя, постепенно идвайки на себе си.

— Да, зная какво си мислиш — позасмя се той.

— Направи го преднамерено, нали?

— Кое?

— Досега ме отбягваше нарочно.

— Бях посъветван от един експерт, че разгарянето на желанието може да доведе до реализиране на мечтите.

Джени почувства как нещо в нея трепна под пълния с надежда син поглед.

— Франк, недей — помоли тя, но без особена настойчивост.

— Не се хаби, Джени. Имам аргумент, който не можеш да обориш. Мисля да ти докажа, че това, което ще изживеем през нашите бъдещи нощи не е обикновена детска игра, нито безобидно приятелство между пациент и терапевт. Обичам те, Джени Майкълс и през някой от следващите дни ти просто ще трябва да го разбереш.

О, господи, и тя искаше същото! Как само го искаше! Но съдбата беше нанесла и на двамата безмилостни удари под кръста. Не й трябваше още един мъж на склад в спомените!