Шерил Удс
Чудото на любовта (1)

Първа глава

Франк Чеймбърс кръстосваше тясната болнична стая като сърдита мечка, събудена преждевременно от зимен сън. Вгледа се в бинтованите си ръце и промърмори нещо, което би изправило косите на майка му и би му струвало яко плясване по врата. Искаше му се да руши, но се задоволи само с яростно изритване на стола. Трясъкът, който предизвика, ни най-малко не подобри мрачното му настроение. Майка му, умна жена, която не одобряваше самосъжалението, би казала, че действията му заслужават един хубав пердах.

Вратата се отвори предпазливо и дежурната сестра надникна уплашено.

— Добре ли сте?

— Превъзходно! — изръмжа Франк.

Тъй като не хвърли нищо по нея, тя явно събра кураж и влезе. Тръгна към леглото с ръце на кръста. Сигурно си мислеше, че строгата й поза ще го уплаши. А всъщност беше толкова дребничка, че в най-добрия случай би могла само да го разсмее.

— Трябва да сте в леглото! — дръпна чаршафа сестрата и го покани с ръка да си легне.

Той не й обърна никакво внимание.

— Трябва да съм вкъщи! Аз не съм болен!

— Диагнозата ви казва противното.

— Пет пари не давам за…

Тя го прекъсна и продължи мисълта си, без дори да си поеме дъх.

— Преди по-малко от двадесет и четири часа преживяхте сериозен пожар. Когато ви докараха, бяхте се нагълтали с дим. Кръвната ви картина не е добра. По ръцете си имате изгаряния втора степен. И се нуждаете от грижи и физиотерапия.

Не за пръв път Франк чуваше детайлното описание на здравословното си състояние.

— Искам да си отида у дома — повтори той упорито и се намръщи страшно за повече убедителност. Дори възрастни мъже се стряскаха от тази негова гримаса. Беше сигурен във въздействието й.

Без да се уплаши, сестрата се обърна и излезе. Едва ли отиде да вземе документите за изписването му. По дяволите, дори собствената му майка не беше на негова страна, когато той настояваше да си иде вкъщи. Беше докаран тук и наблъскан с кислород толкова бързо, че му се зави свят. Опита да подкупи братята си да го измъкнат, но те просто пренебрегнаха всичките му доводи. И добродушната му сестричка не показа никаква милост към него. Само сви рамене и предложи на сестрата от следобедната смяна да го върже, ако е необходимо.

— И ти ли, Бруте — промърмори под носа си Франк, когато Карин му намигна през рамо, хвана под ръка мъжа си и двамата се измъкнаха да вечерят някъде.

Отношението на цялата фамилия Чеймбърс го измъчваше и наскърбяваше. Ето каква беше благодарността за всичките години, през които бе подчинил личния си живот в помощ на майка си и отглеждането на петте братя и сестра. Когато баща му почина, Франк неохотно встъпи в ролята на родител, но скоро откри, че тя му приляга, макар да бе само на седемнайсет. Зрелостта и отговорността бяха тежки, но на него му харесваше да бъде необходим, да бъде като гръбнак на голямото и задружно семейство. Дори страдаше по особен начин, почувства някаква празнота, когато малките възмъжаха пред очите му и всеки пое по своя път.

Неотдавнашната женитба на Карин с автомобилния състезател Брад Уилис беше първата сватба в сплотеното им семейство, но и първият знак, че е настъпило най-сетне времето да се погрижи за личния си живот. Хиляди пъти му бяха повтаряли, че трябва да помисли и за себе си, не само за роднините си — както бе правил винаги, навсякъде. До вчера следобед. А ето, че сега изведнъж, на четирийсет години, Франк откри какво значи да бъдеш зависим от другите за най-елементарни неща. Това никак не му харесваше, ама никак. Просто не беше по мъжки! Сигурно затова братята му толкова се дразнеха от неговото натрапчиво вмешателство. Сега му го връщаха с лихвите.

Франк прекара дългата нощ в болницата насаме с неприятните си мисли, но се опита да погледне фактите в очите. Каза си, че ще преживее болката, която ще връхлети, когато нервите по изгорелите му ръце започнат да зарастват. Дявол го взел, сигурно ще може да живее и с трайните белези, които ще останат. Беше виждал белези от изгаряния и макар да не бяха приятни, едва ли щяха да са фатални за неговите големи, загрубели от работа, ръце. Онова, което го измъчваше най-много, бе абсолютната му безпомощност в момента. Всъщност тя беше причина и за безсилната му ярост.

Не можеше да прави и най-простите неща с тоновете марля и бинт около пръстите си, които бяха като дебели, несръчни и безполезни израстъци. Не можеше да хване вилицата. Не можеше да се измие. Не можеше да включи проклетия телевизор или да държи книга. Дори в тоалетната не можеше да отиде сам. Никога досега не се бе чувствал толкова унизен. Поне палеца да му бяха оставили свободен!

И всичко заради онзи проклет пожар! Само миг небрежност, една тлееща цигара, хвърлена в кошчето за смет от безотговорен колега, и в следващия момент цялата работилница бе в пламъци. Франк грабна нажежения до червено пожарогасител. Направи всичко, което бе по силите му, но при огромното количество запалим материал, беше все едно да гаси горящ небостъргач с градински маркуч. Все пак успя да изнесе няколко неща, преди огъня да погълне всичко. В последния момент се върна, за да спаси един паникьосал се колега, останал в някакво помещение без изход. Когато се озова отново навън, Франк едва дишаше и кашляше мъчително. Чак тогава забеляза огромните мехури по ръцете си. Сам не разбра как фелдшерът го замъкна в болницата.

Изгарянията можело да бъдат много по-лоши. Например от трета степен с опасност за сухожилията и костите. Тогава щели да бъдат фатални за човек като него, който работи с ръцете си. Би загубил сръчността и резбарските си способности, които превръщаха модерните, изящно изработени мебели в произведения на изкуството. Те му бяха спечелили име на майстор сред най-известните фамилии и богатите домове на Сан Франциско. С изгарянията от втора степен той все още имал шансове. Макар че възстановяването му щяло да бъде бавно, мъчително и досадно. Франк никога не бе боледувал сериозно, нито ден в живота си. Сега явно му предстоеше дълга почивка, щедро отпусната от профсъюза. Бездействието не му харесваше. Още по-малко му харесваше неясната ужасяваща перспектива, че може би никога вече няма да прави фините сложни дърворезби, които превръщаха мебелите в уникати и му доставяха невероятно удовлетворение.

След като прекара часове в претегляне на всички „какво ще стане, ако“, паниката започна да клокочи дълбоко в съзнанието му. Франк мъчително пое въздух. Всяко вдишване му причиняваше болка и не му носеше никакво успокоение. Нямаше нито един светъл лъч в мрачното бъдеще, което се очертаваше пред него. Бъдеще без работата, която обичаше.

Като реши, че ще излезе от болницата, дори ако се наложи да избяга, Франк опита да отвори вратата на гардеробчето с крак. Задачата се оказа по-лесна, отколкото очакваше и увереността му се повъзвърна. Но надеждата бързо се изпари. Вътре висеше само болничният халат. Одимените му дрехи, целите в сажди, без съмнение бяха изхвърлени в някоя кофа за смет. Едва ли можеше да се промъкне край сестринската стая с тази неугледна болнична пижама и халат, от чийто ръкав все още висеше етикетът с цената.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Франк посегна и го събори на пода с непохватните си ръце. От устата му се изля такъв поток от ругатни, та чак въздухът се нажежи. Как, по дяволите, да го вдигне с тези непослушни и стърчащи във всички посоки пръсти!

— Сестра! — изрева той, вместо да натисне бутона за повикване. — Сестра!

Втренчи поглед във вратата, бесен, че не може да се справи сам дори с телефона. Този път вратата се отвори широко и вместо сестрата, влезе физиотерапевтът Дженифър Майкълс. Смелостта й подсказваше, че все още не е сърбала попарата на невъздържания и сърдит пациент от стая 407.

Франк я позна веднага. Вчера следобед тя надникна при него и макар да бе все още замаян от лекарствата, той запомни лъчезарната усмивка и облака от огнени къдрици. Не бе забравил и бодрото й обещание да се върне сутринта, за да започнат терапията.

— Какво искате? — попита я с подозрение той.

Без да обръща внимание на предизвикателния му тон, тя пристъпи, огледа се и с грациозно движение вдигна телефона от земята.

— Бях в сестринската стая, когато сладкият звук на гласа ви се разнесе из коридора.

— И на вас ли се падна нещастният жребий да дойдете при мен?

— Дойдох да видя как сте. Защо телефонът беше под леглото? — попита невинно тя.

Франк я загледа недоверчиво, после погледна бинтованите си ръце. Ако беше очаквал съжаление или разбиране, остана излъган. Тя само сви рамене и постави слушалката на място.

— Сигурно мислите, че състоянието ви оправдава крясъците.

Франк направо онемя, а телефонът започна отново да звъни. Той му хвърли гневен поглед, като проклинаше наум и него, и собствената си безпомощност. Изкара целият си яд на терапевтката.

— Вън!

Каквато беше крехка, само да я духне и ще излети от стаята. Но тя дори не помръдна. Всеки милиметър от финото й телце излъчваше упоритост. У Франк започна бавно да се промъква уважение към Джени Майкълс.

— Мислех, че искате някой да се обади по телефона вместо вас — рече тя съвсем спокойно.

— Ще се оправя и сам.

— Как? — дойде въпросът като ехо на собствените му объркани мисли.

— Какво значение има за вас, дявол го взел?

— Ще го сметна за първото упражнение от вашата терапия — тя стоеше и чакаше.

Той почервеня целият. Всеки пронизителен звън изпълваше мускулите му с напрежение. Най-накрая, слава богу, проклетият телефон млъкна.

— Така е добре — каза тя. — Време е за терапия. Обикновено започвам с прости движения.

— Вероятно с крошета — саркастично подхвърли Франк.

— Тях ще ги оставим за утре — не му остана длъжна Джени. — Междувременно, ще ви покажа упражнението за пръстите? Можете да го повтаряте всеки час по десет минути.

— Хич не ме интересува. Оставете ме на мира!

Без да му обръща внимание, тя заповяда:

— Седнете! — И махна с ръка към леглото.

— Я стига! — сопна се той. Цяла сутрин го сърбеше езикът да се скара с някого. Всеки би предугадил кавгата и избягал, но не и Дженифър Майкълс. Дженифър Майкълс не се плашеше толкова лесно.

— Добре, стойте си там — дори окото й не мигна. — Протегнете ръце. Ще ви покажа какво искам да правите.

Франк се отдръпна още повече.

— Ами ако не искам? Не разбирате ли, че няма да правя никакви упражнения!

— Значи предпочитате ръцете ви да зараснат така, както са сега?

В гласа й нямаше никакво колебание. В този миг Франк реши, че първоначалното му впечатление за нея е било съвсем правилно — Дженифър Майкълс беше костелив орех. Той я погледна и като че ли зърна разбиране в очите й. Направи още един опит да пробие нейното твърдоглавие.

— Вижте какво, хубавице — каза бавно и с преднамерено снизхождение той. — Зная, че такава ви е работата. Сигурно си мислите, че можете да правите чудеса. Това мен не ме засяга. Единственото нещо, което искам в тази секунда, е да ме оставите сам!

Тя премига разколебано по време на тирадата, но бързо се окопити. Изражението й остана съвсем спокойно. Не стоическо, нито самодоволно. Просто спокойно. Това го вбеси. Единствените хора, у които бе виждал подобно изражение, бяха или напълно пияни, или в молитвен екстаз. А подобни типове в Сан Франциско — колкото щеш.

— Мога и да ви оставя — отговори тя, сякаш обсъждаше с него възможностите за бъдещата им работа. — Разбира се, да позволя да се измъкнете с подобна принудителна тактика, би означавало да призная, че съм безнадеждно некадърен терапевт.

— Ще ви напиша извинителна бележка, за да я приложите към професионалната си характеристика. „Пациентът беше безотговорен и необщителен.“

— Сигурно — съгласи се тя. — За нещастие, едва ли ще можете да държите химикалката, тъй като не правите упражненията.

— По дяволите, никога ли не се отказвате! — Франк се приближи и застана застрашително пред нея. Тя едва преглътна, но не помръдна, а той продължи да се пени. — Ще я напечатам на машина. Все някак си ще успея да улуча буквите, дори с тези пръсти. — И размаха ръце под носа й.

Джени го изгледа продължително със зелените си очи и почувствала непоколебимостта му, сви рамене.

— Ваша воля — и тръгна към вратата.

Неочаквано Франк се почувства несигурно. Поне беше някаква компания! Докато си подхвърляха предизвикателства и оскърбления, не беше сам с отвратителните си мисли!

— Отивате ли си?

— Нали вие така искате. Имам пациенти, които, за разлика от вас се интересуват от подобрението си. Няма да си губя времето с човек, обзет от самосъжаление. Помислете и ще си поговорим пак.

Прикован от зелените й очи, той се предаде и извърна глава. Тихо въздъхна, когато вратата се затвори след нея.

Е, Чеймбърс, този път стана за смях, каза си той. Не защото Дженифър Майкълс не те понася. В очите й несъмнено светеше непоколебима решителност, а в гласа й нямаше и капка симпатия. При други обстоятелства тази комбинация вероятно щеше да му направи силно впечатление. Той се възхищаваше на куража и решителността. Не обичаше да създава неприятности, а когато бе в добро настроение, оценяваше високо дързостта да му връщат предизвикателствата право в лицето. Дженифър Майкълс имаше тази смелост.

Хапливият и безкомпромисен отговор дойде твърде неочаквано и го лиши от увереност. Може би е научила този специален лечебен подход в училището по физиотерапия. Все пак трябваше да признае, че се оказа много успешен. Почувства се виновен. После се сети, че е пациент тук, независимо дали му харесва, или не. Досега никой не го бе глезил, никой не се бе грижил за него.

Всъщност той не желаеше подобни неща. Вестниците го наричаха герой заради спасяването на колегата, а близките му вероятно си мислеха, че е раздразнителен и нервен човек, но и двете не бяха верни. Изобщо не се чувстваше герой. Нито пък беше готов да облече расото на отшелник само защото мнението на другите не съвпадаше с неговото. Смяташе, че има право. С изгорели ръце и неясно бъдеще, изправен пред опасността да загуби професията, с която си вадеше хляба, не беше никак странно, че в стомаха му се надигаше кълбо от страх. Ако искаше да се цупи, за бога, щеше да си се цупи и никакви куклички — физиотерапевтки с лунички, огромни очи и рижави къдрици не можеха да го ободрят или объркат.

Но за голяма изненада, споменът за нейното слънчево предразполагащо отношение и за сладката й усмивка натрапчиво се завъртя в главата му. Сигурно не беше лесно да контактуваш със сърдити пациенти, някои от които в много по-тежко състояние от него. Как ли го правеше ден след ден? Колко ли оскърбления получаваше, преди да отвърне? Колко ли много трябваше да изтърпи, преди наистина да се откаже? Дълбоко в себе си той беше сигурен, че тя не се е предала след току-що отминалата кратка схватка. Това бе само тактическо отстъпление. Остави го сам с всичките му нерадостни мисли!

Франк прекара остатъка от деня кръстосвайки стаята, с поглед, втренчен във вратата. Всеки път, когато тя се отвореше, мускулите му се наливаха с очакване, а дъхът му спираше. Всеки път, когато това се окажеше сестра или лекар, след разочарованието идваше облекчение.

Накрая се изтощи и осъзна, че днес няма да излезе от болницата, независимо дали му харесва или не. Тръшна се отчаян на леглото. Легна по гръб и заброи плочките по тавана. Когато вратата се отвори отново, той дори не обърна глава.

— Здравей, батко! — каза Тим. — Как така не гониш сестрите по коридора? Видях няколко страхотни мацки.

— Не съм ги забелязал.

Най-малкият му брат се наведе над него с угрижена физиономия и постави ръка на челото му.

— Не, нямаш температура. Трябва да е от дима. Той ти е размътил мозъка.

— Умът ми си е на място, както и сетивните органи. С изключение на този за допир.

— Е, значи всичко е наред, щом не си загубил чувството си за хумор. Ще кажа на мама, че е безопасно и може да влезе.

— Тя тук ли е?

— Всички са тук. Чакат само да развея бялото знаме.

— Всички? — изохка Франк.

— Абсолютно. Нали ти ни научи да бъдем неразделни, когато някой е в беда. Сега сме тук да те разсеем. Да те нахраним, да те изкъпем. Ако бях аз обаче, щях да помоля някоя от тези разкошни сестрички да ми подава гъбата.

— Сигурен съм — устните на Франк се извиха в мрачна усмивка.

— Добре де, зная, че си светец. Аз пък съм обикновен смъртен и не пропускам възможностите, изпречили се на пътя ми. Нали знаеш, ако животът ти поднася лимон, направи си…

— Лимонада. Но ако питаш мен, прекалено много възможности изскачат на твоя път. Ти си като пчела на поляна с диви цветя. Странно как още не си припаднал от изтощение.

— Знаеш ли колко много жени всеки божи ден се качват на автобуса? Нима искаш да направя прибързан и неправилен избор?

— Мисля, че ще е по-добре да си учиш законите, които ще бъдат полезни на малките стари бабички, вместо да караш автобуса и да гониш момичетата.

— Чудя се дали ще успея да ги убедя да ти бинтоват и устата за няколко седмици — загледа го замислено Тим.

— Не само ти се чудиш, а и половината персонал тук — въздъхна Франк.

— Същото каза и твоят терапевт.

Силно заинтригуван, Франк затърси по лицето на брат си някакво впечатление от този разговор.

— Ти си говорил с Дженифър Майкълс?

— По-точно казано — слушах. Тази жена има невероятни ораторски способности. Но и много имаше да казва. Смея да твърдя, че си влязъл под кожата й, братко. Какво си й направил? Опита се да я целунеш, или какво? Мама я успокои и убеди, че по душа ти си един голям добър звяр, който заслужава да бъде спасен за човечеството.

— Госпожица Майкълс се ядоса, защото отказах да правя някакви си скапани упражнения.

— Аз пък не бих се отказал от едно малко упражненийце с нея.

Забележката, дошла от един признат познавач на жените и секса, раздразни по необясними причини Франк.

— Стой далеч от нея, Тим!

Лека гримаса на почуда премина през лицето на брат му.

— Я-я-я, че ти съвсем не си болен! Просто избираш. Всъщност мисля, че си направил чудесен избор.

— Не съм правил никакъв избор!

Тим продължи, все едно не е чул.

— Знаеш ли, червенокосите са много страстни. Огнен темперамент и тъй нататък.

Франк си помисли, че всъщност тя е напълно безстрастна.

— Аз пък твърдя, че нашата нова позната Майкълс е изключение, което потвърждава правилото. Тя е напълно безчувствена.

— За една и съща жена ли говорим? Само преди пет минути тя каза на мама, че ако не си вдигнеш задника от леглото и не слезеш сутринта за терапия, ще те занесе на ръце. Струва ми се, че ти крои нещо.

Първите вълни на възбудата забушуваха в кръвта на Франк.

— Ще ми се да видя как ще ме измъкне оттук — леко заплашително продума той. С изненада осъзна, че всъщност иска да отиде при нея. Ако не друго, още един рунд с госпожица Чудотворката щеше да разсее поне малко скуката му. Може би, ако подложи на изпитание търпението й, ще получи доказателство за огнения й темперамент.

Преди да проумее защо неочакваната перспектива така силно го заинтригува, останалата част от фамилията Чеймбърс нахлу и изпълни стаята с жизнерадостни добронамерени закачки и шумни съвети. С помощта на заядливата си сестра Франк с мъка изяде безвкусното пиле и студените картофи. После се облегна на възглавницата и остави познатите звуци на многолюдното му семейство да го приспят.

Тази нощ, вместо ужасния страховит пукот на разгарящ се пожар, той сънува една страстна червенокоса да лудува в прегръдките му.

 

 

Дженифър Майкълс усети как по гърба и раменете й тръгна странна тръпка, когато на лекарския съвет дойде ред за разглеждане медицинския картон на Франк Чеймбърс. След изложението на лекарите и сестрите от травматологията, думата взе тя. Докладът й беше кратък. С абсолютно безизразен глас тя описа състоянието му и неговия отказ да започне терапия. Надяваше се, че е запазила неутрален тон. Всъщност беше по-прозрачна, отколкото си мислеше.

— Ти като че ли откриваш Америка? — каза й Каролайн, след като съветът приключи и другите напуснаха физиотерапията. — Почти всички пациенти отначало се дърпат. Или защото ги боли, или защото са депресирани, или пък отказват да възприемат сериозността на уврежданията си и важността на терапията.

Джени въздъхна. Същата лекция тя самата беше повтаряла поне сто пъти.

— Зная. Зная, че не нося отговорност, когато пациентът отказва терапията, но не се чувствам добре. Приемам го като собствен провал.

— Сигурно причината е в католическия ти пансион. Да не вземеш сега да развиеш някакво чувство за вина! Късно е.

— И аз не зная.

Другата физиотерапевтка я погледна с подозрение.

— Или случаят Франк Чеймбърс е по-специален?

Джени си спомни гнева в гласа му, силните му рамене, навитото като пружина напрежение, което усети, скрито под повърхността. После си помисли за очите му и за онзи обиден вглъбен израз в тях, който така неумело се мъчеше да скрие. Беше я трогнал. Нещо, което никой пациент, още по-малкото мъж, не бе успявал напоследък.

— Права съм, нали? — настояваше Каролайн. — Искаш ли утре аз да се заема със случая?

Джени се поколеба. Това щеше да бъде най-умното, което можеше да направи — да избяга, докато е време. После си помисли за тъжното изражение на изгубено дете в невероятно сините му очи.

И понеже разбираше тъгата и страха много по-добре, отколкото той или Каролайн можеха да си представят, тя бавно поклати глава.

— Не, благодаря ти. Ще се справя сама.

Как би могла да изостави един мъж, който толкова много се нуждаеше от нея, макар че той самият все още не го осъзнаваше!