Шерил Удс
Чудото на любовта (5)

Пета глава

— Хей, Отис! След колко време е почивката ти? — извика Франк.

Санитарят минаваше покрай стаята му с Пам в инвалидната количка. Девойчето дари Франк с една от онези усмивки, които могат да разбият сърцето на човека. Той й намигна.

— След трийсет минути. Защо? — спря Отис.

— Имам карти. Какво ще кажеш за една игричка?

— Какви ще са залозите? — очите на санитаря светнаха.

— Ами… кибритени клечки, аспирин, пет цента, каквото и да е.

Ентусиазмът на Отис поспадна.

— Е, и това е нещо. Откъде взе картите?

— Сестра ми ги донесе. Казах й, че искам да поиграя на Черен Петър.

— Ето един хитрец, който ми допада.

— Просто съм отегчен до смърт. Знаеш ли колко убийствена е телевизията през деня? Не мога да изтърпя поредното предаване за мъже, които обичат да носят дамски гащички или за жени, измъчвани от наркоманчета. Внушава ми много неприятно мнение за обществото, в което живеем. Докараха ме дотам, да те примамвам на покер, за да избегна гледането на още някоя умопомрачителна дискусия. Без съмнение Бог ме наказва за греховете и за безразличието ми към ближния.

— Не знам какво ще каже Бог, но Джени ще ти одере кожата. И моята също. Връщам се след минутка.

— Ей, чакай малко! — спря го Пам. Очите й проблясваха дяволито. — И аз искам да играя.

Франк и Отис се спогледаха.

— А, не — каза Франк. — Да бутам Отис по наклонената плоскост е едно, но ти си още дете.

— Дете, което отива в терапията — напомни им Пам съвсем сериозно.

— Какво иска да каже? — попита Франк и се намръщи.

— Иска да каже, че ще ни издаде, ако не се съгласим. Тя и Джени са много близки — Отис се наведе към Пам. — Знаеш ли Па-ме-ла, мога да те паркирам в шкафа за бельо и да забравя къде съм те оставил.

— Няма да посмееш. Ако доктор Уайлдинг разбере, ще те накара да му върнеш онази десетачка, която взе от него, за да заложиш на „Гигантите“. А те загубиха, ако си спомняш.

— За хлапе като теб, дето е по цял ден в леглото, ти си подозрително осведомена.

— Знам достатъчно — каза гордо Пам. — Тук гъмжи от клюки.

— Добре, да речем, че те вземем. Можеш ли да играеш?

— Съмнявате ли се? — отговори тя предизвикателно. Макар и цялата бинтована, успяваше да бъде весела.

— Различаваш ли кента от фул?

— Разбира се. Фулът е по-силен от кентата. Карето бие фула, а кент флош бие карето. Да продължавам ли?

Франк се предаде веднага. Беше му ясно, че ще се съгласи още когато тя ги помоли да играе. Никой не можеше да откаже на Пам, която показваше завидна смелост.

— В моята стая след трийсет минути.

— Тъй вярно! — усмихна се момичето. — Отис, да не забравиш да ме вземеш от терапията.

— Разчитай на мен. Ще дойда навреме — санитарят погледна Франк. — Нещо ми подсказва, че хлапето ще ни напъха в миша дупка.

— Не се притеснявам — отговори му Франк. Но беше малко разтревожен как ще реагира Джени, ако научи за покера.

И с право се безпокоеше. Реакцията й не закъсня. Пред Пам се бяха събрали десетина долара, когато Джени влезе в стаята. Неговата купчинка центове се беше стопила почти толкова бързо, колкото и тази на Отис. С един замах Джени разпиля монетите, които със звън се разсипаха на пода и се затъркаляха навсякъде.

— Засрамете се, вие двамата! — укори ги тя, като местеше поглед от единия на другия с ръце на кръста.

— А тя? — възропта Отис и изгледа възмутено Пам.

— Аз спечелих! — развика се Памела. — Защо ги разпиля? Почти бях събрала за две нови списания и за кутия бонбони.

Джени изглеждаше нещастна и объркана. Седна на ръба на леглото.

— Не мога да повярвам на очите си! Вие я покварявате, дъртаци такива!

— Ние ли? Бих искал да зная как. Тя има инстинктите на най-изпечения комарджия в Лас Вегас. Безпощадна е като акула — обади се Франк.

Пам изглеждаше доволна. Джени — никак.

— И смяташ, че това оправдава всичко? Не можете ли да играете за удоволствие, а не на пари?

— Че това си беше за удоволствие! — Франк се опитваше да бъде убедителен.

— Ти колко загуби?

— Само няколко долара. Дори по-малко, отколкото ако бях отишъл на кино. Но за жалост не мога да отида.

— А ти? — обърна се Джени към Отис.

— И аз толкоз.

— Ако го събереш с изгубеното през седмицата, колко ще стане?

Франк се намеси, преди Отис да успее да отговори.

— Слушай, аз съм виновен. Беше ми скучно. Предложих им да играем. На пари е по-интересно. Това не значи, че всички сме заклети комарджии.

— Ти и Пам може би не сте.

Отис бавно се изправи и я изгледа страшно. С ръста си беше повече от внушителен. Дори Франк би се позамислил дали да спори с него. Джени обаче не изглеждаше ни най-малко уплашена.

— Не се опитвай да ме сплашиш, Отис Джонсън. Мислех, че искаш да си купиш нова кола, да си намериш по-добро жилище. Как смяташ да го постигнеш, като си на път да загубиш и последната си риза на безсмислени облози? Дяволите те взели, Отис, ти ми обеща!

Изглежда доста хора не спазваха обещанията си към Джени. Франк почти я съжали, но не разбираше за какво е цялата дандания. Голяма работа, няколко дребни залагания!

— Ама никак не е безсмислено да заложиш, ако държиш кента до поп? — направи опит да се оправдае Отис.

— Е, и спечели ли?

— Е как, хлапето имаше фул. Какво можех да направя?

— Не ви разбирам — въздъхна Джени. — Как може да се забавлявате, като си хвърляте парите на вятъра?

— Ако останеш, веднага ще ти покажа — предложи Франк.

— Няма да заложа нито цент!

— Няма нужда да го правиш — обеща Франк и бързо погледна Отис, който веднага схвана намеренията му и си погледна часовника.

— Ау, почивката свърши — разбърза се той. — Хайде, Пам, ще те заведа в стаята ти. После ще ти донеса печалбата.

— И да не хитруваш — предупреди го Пам.

— Не се безпокой, ще си получиш парите.

Когато излязоха, Франк махна с ръка към стола.

— Седни — и кимна към картите. — Трябва да ги разбъркаш и раздадеш.

— Но това е нелепо.

— Нали искаше да разбереш защо смятаме покера за весела игра. Ще ти покажа. Давай пет карти.

Той гледаше как Джени разбърква картите и изведнъж температурата в стаята сякаш се повиши. Представи си ръцете й върху себе си. Това го хвърли в треска. Ако Джени знаеше за какво си мисли, сигурно веднага щеше да избяга. Но тя най-спокойно размесваше картите.

— Може би е по-добре да заключиш вратата — подхвърли неочаквано Франк.

— Защо?

— Играта, която се върти в главата ми, не е предназначена за зрители.

— Мислех, че ще играем покер — подозрително присви очи тя.

— Разбира се. Покер на събличане.

Джени шумно хвърли картите на масата.

— О, не, Франк Чеймбърс! Ти нормален ли си?

— Ама, чакай, какво ти става! Страхуваш ли се? Повярвай ми, много по-вълнуващо е, отколкото на пари!

— Да, във фантазиите ти.

— Мисля, че фантазиите са добро място като за начало.

Джени събра картите и тръгна към вратата.

— Ако още веднъж те хвана да покваряваш Отис и Пам, ще… — тя млъкна, сякаш не можеше да намери подходящите думи.

— Какво ще направиш? — подигравателно се усмихна той.

— Не знам какво, но няма да ти хареса.

Усмивката му се разшири още повече.

— Хайде на бас, че ще ми хареса.

— Ти си невъзможен!

— Значи не искаш да се обзаложим?

— Започвам да мисля, че те харесвах повече, когато беше начумерен и груб.

— Това е защото близо до мен се чувстваш несигурна.

— О, не. Тук грешиш. Точно този облог сигурно ще спечеля.

— Лъжкиня — промърмори той, но тя вече бе затръшнала вратата след себе си.

 

 

Добре де, излъга. Джени не беше съвсем сигурна какво да прави с този нов, очарователен Франк Чеймбърс, нито пък със своето отношение към него. Наистина в началото опакият му нрав и сръдни пречеха, но тогава можеше да го разбере. Сега най-неочаквано отношението му претърпя пълен обрат. Той се закачаше с персонала, играеше карти с Отис, не се заяждаше с лекарите за своето изписване. Не беше от най-кротките, но не беше и враждебен. Би трябвало да бъде доволна. Вместо това беше уплашена до смърт. Той прекарваше толкова много време в терапията, че спокойно можеше да провежда упражненията с другите й пациенти. Когато беше там, тя се разсейваше. Погледите им често се срещаха и всеки път сърцето й се разтуптяваше.

Като пациент Франк се нуждаеше от грижи, от помощ. Тя не можеше повече да потиска топлото, дълбоко чувство, което този привлекателен, внимателен мъж събуждаше у нея. Неговата промяна застрашаваше нейната обективност. Още по-лошо. Тя се страхуваше, че е застрашено сърцето й.

Джени седеше в терапията и слагаше сметана в кафето си, когато Каролайн влезе и приседна до нея.

— Какъв ден! След такива дни си мисля, че ще съм по-добре, ако отида на улицата да продавам сладолед, за да преживявам. Никакъв стрес. Никакви критични състояния. Никакви лоши настроения.

— Явно не си виждала какво става, когато някое тригодишно хлапе изпусне фунийката си на земята.

— Не вярвам да е по-лошо оттук — Каролайн изведнъж насочи цялото си внимание към Джени. — Ти нещо не ми харесваш. Дори къдриците ти са избелели. Ще кажеш ли какво става или да ти вадя думите с ченгел от устата? Какво е направил този път великолепният Франк Чеймбърс?

— Покани ме да играем покер на събличане.

Очите на Каролайн се разшириха от удивление.

— Е, това вече е напредък. Говори, че инстинктите му са живи и ръцете му скоро ще заработят отново. Ти явно го вдъхновяваш. Трябва да се гордееш с постижението си.

— Да се гордея ли? Та той ме плаши.

— Защото откликваш на чувствата му! И какъв е проблемът? Мисля, че ти е време отново да се влюбиш.

— Кой ти говори за влюбване! Всичко беше най-обикновен подличък опит да ми свали дрехите.

— Мъж като него не би те събличал в болницата, ако намеренията му не са сериозни.

— О, господи, не е вярно! — изстена Джени.

— Кое не е вярно?

— Франк Чеймбърс не се интересува от мен и аз определено не се интересувам от него.

— Чудесно! Значи всичко е наред! Между вас двамата не се е случило нищо, така че няма никаква причина да се побъркваш, така ли е?

— Точно така.

— Тогава защо си сложила сметаната в студена вода?

Джени сведе поглед към млечнобялата течност в чашата си.

— О, господи!

— Да, той може и да ти отговори. Но има един друг, много по-наблизо, който наистина ще ти обясни всичко.

— Кой?

— Франк Чеймбърс.

— Той не може да обясни нищо. Точно там е проблемът.

— Защо?

— Ако знаех, нямаше да съществува проблем.

Каролайн изглеждаше по-объркана отпреди.

— Едната от нас се нуждае от психиатър и нещо ми подсказва, че това ще бъда аз, ако не започнеш да ми говориш на чист английски език.

— Добре. Всички пациенти се опитват да започнат връзка с терапевта си, нали?

— Да.

— Значи чувствата на Франк към мен, не са нищо друго, освен временно увлечение. Вероятно примесено с известна доза благодарност.

— Е, не видях точно това в очите му, но да речем, че се съглася с теб.

Джени й хвърли недоволен поглед.

— Свикнала съм с подобна реакция. Преди никога не съм се обърквала.

Лицето на Каролайн светна. Тя сякаш неочаквано разбра всичко.

— Но сега си объркана, защото си влюбена!

— Не съм! — яростно отрече Джени.

Приятелката й въздъхна.

— Ако наистина не си, не мога да разбера защо се притесняваш. Половината от сестрите са се обзаложили коя ще спечели сърцето му, а той не е поканил никоя от тях да играе на покер с него. Мисля, че спорът ни е излишен. Отивам си вкъщи при добричката ми и не толкова изнервена котка.

— И тя си има своите проблеми като всички нас — засмя се Джени.

— Говори само за себе си — Каролайн взе чантата си и тръгна, но спря до вратата. — Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Добре. Благодаря ти за търпението.

Останала сама, Джени опита да се съсредоточи върху документите, които лежаха на бюрото й. Докато Франк беше при нея, не й оставаше време да ги погледне. Само час по-късно, уморена да се бори с неизбежното, тя тръгна към стая 407.

Оттам се чуваха гласове и смях. Тя отвори вратата и видя цялото семейство Чеймбърс. Един от мъжете, малко по-нисък и по-пълен от Франк, но без съмнение негов брат, държеше в ръцете си мостри на бои. Сигурно е Джеърд, помисли си Джени и се засмя при това изобилие на синьо.

Точно когато щеше да затвори вратата, Франк погледна към нея. Чувствената тръпка, която я връхлиташе всеки път, щом очите им се срещнеха, и този път полази по гърба й. Коленете й направо омекнаха.

— Хей, влизай! Ти ме забърка в тази каша, сега помагай! Ела да избереш!

Шест чифта удивени очи се обърнаха към нея. Джени се опита да не обръща внимание на многозначителните погледи, които си размениха Джеърд, Тим, Карин и останалите братя Чеймбърс, които още не познаваше.

Сякаш усетили нейното объркване, всички започнаха да говорят едновременно за нещо, което явно си беше чисто семеен въпрос. Сред глъчката Джени отново срещна очите на Франк.

— Седни тук — отмести се той леко и освободи място на леглото до себе си.

Тя почувства как сърцето й лудо заби.

— Коя ти харесва най-много? — показа й около дузина мостри той.

Цветовете варираха от турско синьо до бледо тюркоазно, от гълъбово до лазурно. Привлече я един чист син цвят, същият като очите му.

— Ето този! — изведнъж реши Джени, забравила за тълпата любопитни зяпачи около нея. Дори се стресна, когато избухнаха разгорещени спорове относно нейния избор.

— Защо точно този? — запита Тим.

— Обзалагам се, че зная — каза Карин и погледна Джени съучастнически.

Джени се усмихна, въпреки риска да изпадне в затруднение.

— И аз се обзалагам, че знаеш.

— Защо? — в хор прозвуча мъжкият въпрос.

— Няма значение — бързо им отговори Карин и стисна ръката на Джени. — Хайде, момчета, да се измитаме. Мисля, че е време за упражненията на Франк.

— Сега? — развика се Джеърд, но бързо млъкна, защото Карин го сбута. — А, да. Също като снощи. Да вървим, братлета.

— Страшно прозорлива компания — каза Франк, след като те излязоха. — Наистина ли дойде заради упражненията?

— Не съм сигурна какво точно имах предвид — поклати глава Джени.

— Може би извинение?

— Не съм направила нищо, за което да се извинявам.

— Да, но аз съм. Не разбрах, че наистина си загрижена за комарджийската страст на Отис. Днес мислих дълго за реакцията ти. Съжалявам, ако съм допринесъл за влошаването на нещата.

— Не те обвинявам. Не мога да диктувам живота му. Единственото, което мога да направя за него, е да му помагам. Имам чувството, че той нарочно представя нещата по-зле, отколкото са, за да ме дразни.

— Вземал ли е пари на заем от теб?

— По няколко долара преди заплата, но винаги ги връща. И други са му давали. — Тя стана и тръгна нервно из стаята. — Той не е отчаян комарджия. Дори мисля, че никому не дължи пари. Ако го правеше само за забавление, например като ходенето на кино, нямаше да се притеснявам. Но ми се струва, че е податлив към този порок.

— А аз се възползвах само защото ми беше скучно! Няма да се повтори! Обещавам!

— Благодаря ти.

— Ако не си дошла за моето извинение, тогава защо?

— Сигурно заради очарователната ти компания — Джени подхвърли думите небрежно, но усещаше, че нервното й разхождане из стаята я издава. Франк сякаш четеше мислите й.

— Искаш ли да ми кажеш за какво мислиш? — попита внимателно той и се приближи до нея.

Тя си помисли какво ли ще стане, ако му каже, че покрай него е започнала да копнее за доста позабравени неща — любов, семейство, приятелство, нежност. Не, не беше готова да направи подобно признание и да разруши установеното помежду им разбирателство.

— Може би за това? — Франк се наведе и докосна устните й.

Целувката беше като полъх от криле на пеперуда, но я разтърси дълбоко. Когато ръцете му несръчно я привлякоха, тя застина, после се отдаде на новото прекрасно усещане. Устните му отново намериха нейните и този път в докосването им нямаше нищо невинно. Целувката беше жарка, жадна, търсеща. Ако първата беше като лек пролетен дъждец, втората приличаше на гръмотевична буря. Джени имаше чувството, че силата на целувката ще спре дори въртенето на земята.

— А може би греша? — отдръпна се Франк. Гласът му беше уж безгрижен, но някак си глух. Очите му бяха потъмнели от желание.

Джени не можа да си поеме дъх, нито да намери прост и разумен отговор. Беше все още в плен на целувката.

— Можем да играем и покер — подхвърли той, тъй като тя продължаваше да мълчи.

— Скрих картите — Джени най-сетне си възвърна гласа.

— Ако наистина не искаш да си ходиш, можем да гледаме телевизия.

Това й се стори безопасно.

— Добре.

Франк се върна на леглото и включи телевизора с дистанционното управление.

— Има достатъчно място до мен, ако искаш да полегнеш.

— Не предизвиквай съдбата — усмихна се тя и придърпа стола към себе си. Целувката я беше направила предпазлива.

— Жалко, че нямаме пуканки. Кино без пуканки не струва.

— Ще отида да купя.

— И ти ли искаш?

— Направо умирам от глад — кимна тя.

Когато се върна с пуканките и минералната вода, Джени изведнъж осъзна колко хитро я беше подмамил. Той можеше да яде пуканки, само ако тя седеше до него и го хранеше.

— Голям хитрец си! — все пак седна на леглото. — И не ме гледай с тези честни сини очи. Невинен си колкото Дон Жуан.

— Но ти можеш и да не ми слагаш в устата!

— Да. Мога да си седя на стола, да си хрупам и да ти гледам нацупената физиономия.

— Няма да го направиш, нали?

— Защо? Мислиш, че ме познаваш толкова добре ли?

— Достатъчно добре.

— Е, и какво?

— Струва ми се, че най-сетне си решила да прекратиш войната с мен.

Джени въздъхна и си помисли за непознатото чувство на задоволство, което я обхвана, когато той я целуна.

— Само за тази нощ.

— Това е началото, скъпа моя. Само началото.