Шерил Удс
Чудото на любовта (4)

Четвърта глава

Франк се намръщи при звъна на телефона. Как, по дяволите, един мъж с пет подрастващи братя и една сестра-лудетина би могъл да опознае някоя жена? — запита се Франк. Телефонът за трети път прекъсваше разговора му с Джени. И без това не му беше лесно да я окуражи да му разкаже за себе си. Не за пръв път проявяваше нерешителност. Вероятно затова трябваше да минат пет години, докато разбере, че Меган не е жена за него и още два месеца, за да скъса внимателно с нея. Нямаше намерение да прави същата грешка отново.

— Карин — най-после успя да каже Франк на сестра си, която вече пет минути говореше по телефона и му задаваше въпроси, свързани със запушената й мивка, — много те обичам, мила, но защо питаш мен, когато си имаш прекрасен съпруг? Брад не е ли вкъщи?

Погледна към Джени. Тя явно се забавляваше. Вместо да изглежда ядосана от постоянните прекъсвания, по лицето й се четеше облекчение. Дори като че ли се радваше. Подпъхваше слушалката между брадичката и рамото му всеки път, когато тя заплашително се изхлузваше.

— Тук е, но той кара спортни коли и шикозни лимузини. Да не мислиш, че разбира нещо от мивки.

— Слушай, всеки мъж, който може да разглоби и отново да сглоби карбуратора на колата за пет минути, трябва да знае как се отваря тръбата под мивката и как се чистят насъбраните боклуци. Ти самата можеш да го направиш!

— При петима братя в къщата оставаше и това да правя аз! — въздъхна тежко Карин. — Добре де, няма значение. Ще извикам водопроводчик.

— Сигурна ли си, че мивката наистина е запушена? — запита с подозрение Франк.

— Да, разбира се. Иначе защо ще ти звъня?

— Може би, за да не се чувствам безполезен, докато си лежа в болницата.

— Франк Чеймбърс, аз вече плувам в десет сантиметра вода, а ти ме обвиняваш в лъжа!

— Няма да е за пръв път, сестричке! Обичам те. До утре.

Франк дочу възмутеното й мърморене и даде знак на Джени да затвори телефона.

— Кълна се, не те помолих да останеш само за да вдигаш и слагаш слушалката вместо мен.

— Не се притеснявай. Приятно ми е да те виждам със семейството ти. Всъщност колко са?

— Пет братя, една сестра, един зет! И всички се надпреварват да правят бели.

Тя изпитателно се вгледа в него.

— Нещо ми подсказва, че не си искрен — каза след дълго наблюдение, което го остави без дъх, въпреки невинните й очи. Досега не бе срещал жена с обезпокоителната способност да прониква в душата му.

— Толкова ли съм прозрачен?

Тя като че ли усети нервността в гласа му, защото се разсмя и го успокои.

— Не. Оня ден ти веднага разбра какво имах предвид, когато говорех за ползата от себе си. Да бъда необходима.

— Ти изпитваш същото към твоите пациенти, нали?

— Да.

— Нямаш ли братя, сестри?

— Нямам. Едно дете съм. Родителите ми останаха на Изток. Рядко ги виждам.

Франк не можеше да си представи как се чувства, разделена от семейството си — единствените близки хора, които има. Въпреки всичкото си мърморене, не минаваше и ден да не посети майка си или някой друг член на задружния клан Чеймбърс. Те всички си звъняха всекидневно по телефона, дори само за да се чуят, да разменят новини или да поискат съвет.

— Нима не ти липсват родителите?

— Ние никога не сме били близки като вас. Обичам ги, те са великолепни хора, но ме възпитаха да бъда самостоятелна. Когато му дойде времето, те ме отделиха от къщи, така както правят птиците с малките си. Никой от нас никога не е съжалявал за това. През ваканциите имаме достатъчно време да сме заедно.

Телефонът отново иззвъня. Франк го погледна сърдито.

— Кажи, че съм заминал за Таити.

— Момент — отговори вместо това Джени и сложи слушалката на ухото му.

— Я виж ти! — чу той гласа на брат си Джеърд. — Интересно кой вдига телефона ти в седем часа вечерта. Да не би някоя сестра да работи заради теб извънредно нощна смяна?

Франк погледна Джени, за да види дали е чула закачливата забележка с недвусмислен подтекст. Тя седеше на стола и изглеждаше необикновено съсредоточена. Оправи с ръка роклята на коленете си, кръстоса крака, после пак приглади роклята.

— Не е сестрата и спри да се занасяш — предупреди тихо Франк непочтителния си брат.

— Май прекъснах нещо важно. Сигурно вечеряте заедно на свещи, може би фруктов коктейл!

— Винаги си бил страшно досетлив. Защо не си гледаш работата?

— Ти ме бъркаш с Тим — отговори весело Джеърд, без да се засегне. — Искам да те питам какъв цвят да боядисам къщата ти? Тия дни съм свободен. Мислех да е нещо свежо, например яркожълто.

Идеята така ужаси Франк, та чак отвлече вниманието му от възхитителния начин, по който роклята прилепваше по тялото на Джени. Той знаеше, че Джеърд е в състояние да наплеска къщата с най-невероятния цвят, който му дойде на ум. Стените в собствения му апартамент бяха оранжеви като мандарина. Преди година пък беше боядисал спалнята си в електрик, докато приятелката му не се разбунтува. Франк не искаше брат му да доближава къщата с четка в ръка. Не и докато беше в болницата. Трябваше да следи всяка негова стъпка и да контролира ужасяващия букет от цветове, които Джеърд измисляше.

— Само посмей да я боядисаш жълта и сериозно ще си изпатиш! — предупреди го той толкова внимателно, колкото беше възможно в случая.

Очите на Джени весело заблестяха.

— Добре, жълтото отпада — съгласи се Джеърд. — Какво ще кажеш за бледолилаво? Може със зелени кантове.

— И ще си имам къща като букетче виолетки? — изстена Франк. — Сигурно се шегуваш. Трябва ли да обсъждаме този въпрос точно сега?

— Съвсем не. Може изобщо да не го обсъждаме. Аз вече избрах.

— О, господи, само това не! Какво ще кажеш за бяло? Просто и естествено.

— И скучно.

— Кой е любимият ти цвят? — обърна се Франк към Джени.

— Синьо — отвърна тя, без да се замисли. — Защо?

— Дамата каза синьо. Вземи утре мостри и ще изберем оттенъка. Сега изчезвай.

— Твоята техника на съблазняване взема неочакван обрат, брат ми — засмя се Джеърд. — Чудя се какво ли ще каже мама, ако разбере, че ще боядисаш къщата си в цвят, избран от една жена! Вероятно ще започне да поръчва сватбените покани. Може ли да издам сензационната новина?

— Я върви по дяволите!

— Добре, отивам. Лека нощ и приятни сънища!

Този път Джени остави слушалката съвсем бавно. Изражението й беше смесица от изненада и удивление.

— Смяташ да боядисаш къщата си синя по моя прищявка?

— Всъщност ще я боядиса Джеърд.

— Не се прави, че не разбираш какво искам да кажа.

— Тя се нуждае от една боя. А и синьото е хубав цвят като всички останали — опита да се оправдае. Всъщност той самият не беше сигурен защо избра цвета, който тя харесваше. — Ти какво мислиш?

— Мисля, че си луд.

— Само не го казвай на доктор Уайлдинг. Веднага ще свика лекарски консулт.

— Искате ли приспивателно за тази нощ? — надникна нощната сестра.

— Не — поклати глава Франк и погледна втренчено Джени. — Нещо ми подсказва, че ще сънувам много приятни неща.

Продължи да я гледа, докато бузите й леко поруменяха. Кой знае защо му стана хубаво, че все пак успя да накара обикновено безстрастната терапевтка да се изчерви.

— Мисля, че ще е най-добре да си тръгвам и да те оставя да почиваш — каза тя, леко изнервена от неочаквания интимен обрат на разговора им.

Той инстинктивно посегна да хване ръката й, но осъзна, че не може заради боксовите ръкавици от марля около пръстите си. Все пак успя да задържи Джени с втренчения си поглед.

— Не си отивай, моля те! Чувствам се толкова самотен.

— Не мога да остана.

— Имаш някакви планове за вечерта ли?

— Не съвсем.

Тя изглеждаше наистина нещастна и той омекна.

— Извинявай. Беше глупаво да те моля. Вероятно нямаш търпение да се измъкнеш оттук в края на деня.

— Не е заради това. А защото…

— Какво?

— Не е много умно да стоя при теб. Не бива.

— Да не би другите пациенти да ревнуват? — закачи я Франк.

— Не се прави, че не разбираш за какво говоря — ядоса се тя изведнъж и тръгна към вратата. Когато го погледна, преди да излезе, на лицето й ясно личаха противоречивите чувства, които я вълнуваха.

— Приятни сънища — прошепна след нея Франк.

Неговите сънища обаче съвсем не бяха приятни.

Събуди се по тъмно от бавно завръщащите се усещания в ръцете. Отначало чувстваше само леки убождания. После сякаш някой обели кожата и ги потопи в киселина. Невероятната болка блокира всички други възприятия.

В истинска агония Франк пипнешком потърси звънеца и се опита да го натисне. Усилието му костваше всички запаси от енергия, но той дори не беше сигурен, че е успял да събуди някоя от дежурните сестри. Облегна се на възглавницата в очакване, като се мъчеше да се съсредоточи върху някаква по-приятна картина — например Джени. За кратко като че ли успя да отвлече мислите си от болката.

Доктор Уайлдинг го беше предупредил. Досега Франк, както и повечето хора, бе имал грешната представа, че зарастване означава край на болките. Имаше нещастието да открие, че в случаите на изгаряния, заздравяването на увредените нервни окончания е свързано с почти непоносимо мъчение.

Вратата се отвори и една от дежурните сестри надникна вътре.

— Добре ли сте?

— Имал съм и по-приятни нощи — едва продума той през стиснати зъби.

Нейното полусънено спокойствие неочаквано се превърна в тревога.

— Болките са започнали — каза бързо тя. — Веднага се връщам. В картона ви има подробни предписания.

Петте минути, през които сестрата отиде за лекарствата и се върна, се сториха на Франк най-дългите в живота му. Дори инжекцията и последвалото обещание за облекчение не промени нищо. Нито успокоителните думи. Той се мъчеше да си припомни всички падания и удари, които стоически бе понасял, но нищо не беше толкова болезнено.

Вратата тихичко се отвори. Франк бе притворил очи и не разбра дали някой влезе, или сестрата излезе. Изведнъж стаята се изпълни с уханието на пролетни цветя. Джени!

— Какво правиш тук по това време? — отвори очи той. — Сигурно е три или четири сутринта.

Болката пулсираше в ръцете му.

Джени бе със същата ярка копринена рокля. Приближи се и погали челото му с хладни, нежни пръсти.

— След малко инжекцията ще подейства. Опитай се да мислиш за нещо хубаво.

Гласът й беше тих, сънен, но постигна ефект. Той трябваше да й каже нещо. Какво беше то? Непоносимата болка в ръцете му пречеше. Бореше се с нея, мъчеше се да я изгони, за да улови тази отлитаща, неуловима мисъл.

— Ти знаеше, нали? — успя да каже накрая.

— Какво?

— Че ще започне да боли точно през тази нощ. Затова си останала.

Тя не отрече, само притисна пръст към устните му.

— Спокойно. Затвори очи.

Но Франк не искаше да заспива. Искаше да гледа жената, останала в болницата заради него. Въпреки усилията му обаче, успокоителното започна да действа и той усети как потъва. Опита се да задържи поглед върху Джени, която премести стола съвсем близо и внимателно погали ръката му. Може би замъглените очи му играеха номера, но му се стори, че за миг зърна сълзи по миглите й. Той посегна, намери ръката й и я докосна леко.

— Благодаря ти.

Отпусна се и се остави на вълните на болката, вместо да се бори с нея. Постепенно тя утихна и той заспа. Този път сънищата му наистина бяха сладки.

Всеки терапевтичен сеанс през следващите няколко дни беше мъчение и за двамата. Упражненията от първите дни сега му изглеждаха като детска игра. Въпреки че страдаше, Франк беше упорит. Часовете му за терапия бяха точно след смяната на превръзките, когато лекарствата действаха с пълна сила, и той реши да не пропуска нито един сеанс. Джени беше безмилостна. Франк се възхищаваше на куража й, макар че понякога проклинаше и нейната преданост към професията и собствената си слабост.

Той не можа да определи точно момента, в който чувствата му към Джени започнаха да се превръщат в нещо повече от уважение. Не усети кога нейният състрадателен, благороден дух проникна и в неговата душа и го възкреси. Може би това стана, когато тя го ругаеше, а него безумно го болеше. Може би — когато докосваше бинтованите му ръце с такава нежност, че дъхът му спираше. Може би — когато видя сълзи в очите й, защото болката му беше непоносима, но никой от двамата не вдигна ръце и не се отказа. Може би — когато сядаше до леглото и му говореше през дългите безсънни нощи. Той не знаеше съвсем точно какво да прави с новите си чувства, но те бяха факт и с всяка минута ставаха по-силни.

— Върви си вкъщи — каза й Франк след третата нощ, когато тя отново остана при него. — Изглеждаш много зле.

— Комплиментите винаги ми действат ободряващо — тонът й беше жизнерадостен, но по очите й личеше колко е изтощена. Лицето й беше бледо, дори червените къдрици висяха някак уморено.

— Нямам намерение да те лаская. Искам само да поспиш малко. Не можеш да стоиш будна с мен цяла нощ и после цял ден да работиш.

— Много съм добре. Отивам си всяка сутрин вкъщи за около час, вземам душ и се преобличам. После тайничко си подремвам във физиотерапията.

— Е, това съвсем ме успокои — отговори сухо Франк. — Джени, иди си вкъщи. Ако не го направиш, ще зарежа терапията, ръцете ми ще си останат такива и виновната ще бъдеш ти.

— А, не, няма да стане. Няма да се хвана на въдицата. Не съм виновна за пожара и не съм отговорна за раните ти. Единственото ми задължение е да ти покажа как да възвърнеш сръчността и силата на ръцете си. Дали ще следваш съветите ми си е лично твоя работа.

— Лечението ли изисква да бъдеш толкова злобна?

— Когато сам си го просиш!

— Мислиш се за много твърда, така ли?

— Достатъчно твърда.

— Ох, Джени, Джени, надявам се никога да не откриеш колко нежна душа носиш.

— Нежна душа ли? А кой се въргаляше тук, потънал в самосъжаление? Да не би аз?

— Не.

— И кой те извади от това състояние?

— Ти. Но, мила моя, ти не знаеш какво означава тормоз, докато не видиш аз на какво съм способен. Сега си върви вкъщи.

— И какво ще стане, ако не си отида? — Джени упорито вдигна брадичка.

— Имам името и телефона на директора на физиотерапията. Ето тук! — той потупа джоба на пижамата си.

— Няма да посмееш! — Огромните й очи се разшириха още повече.

— Ще видим — Франк предизвикателно скръсти ръце.

— Но това си е чисто изнудване!

— Предпочитам да мисля, че е груба любов.

При споменаването на думата любов Джени застина. Строгите й очи се изпълниха с паника.

— Ти нарушаваш клетвата си.

— Каква клетва? Нищо не си спомням. Сигурно халюцинираш. Ами да, от недоспиване.

— Точно тук, в тази стая. Преди две нощи. Ти говореше насън.

— Аха. Значи аз съм бил заспалият, не ти. Не можеш ли да ми довериш все пак какво съм казал?

— Събуди се и каза… нещо.

— И какво отговори ти на… това нещо?

— Казах ти, че всички пациенти си мислят така.

— Всички пациенти? Аз не съм ти кой да е пациент, Дженифър Майкълс!

— Нямах това предвид — въздъхна тежко тя. — Защо го каза? Ти ми обеща да избиеш от главата си тази луда идея, че… — тя се поколеба, но продължи: — Че ме харесваш.

Франк не помнеше подобен разговор, но това не означаваше, че не се е състоял. Думите наистина отразяваха мислите, които го занимаваха през последните дни.

— Харесвам ли каза? Не, Джени Майкълс, не може да съм казал „харесвам“. Има друга дума, която е по-точна и без толкова недомлъвки.

Глухият му развълнуван глас не оставяше никакво съмнение за коя дума става въпрос.

— Отивам си — каза Джени изведнъж.

— Е, вече зная какъв е номерът — намръщи се той. — Само като спомена „любов“ и хукваш като подплашен заек.

— В тази стая никой не е споменал думата „любов“ — възрази рязко тя. — И никой няма да я каже, ако има поне капчица разум.

Без да му даде възможност да отвърне, Джени бързо излезе от стаята. Останал сам, Франк си даде сметка, че ще му бъде ужасно трудно да остане безразличен към жена, изтъкана от толкова дързост. Но трябваше да спотаи чувствата си. Болницата не беше най-подходящото място за обяснения в любов, но скоро, много скоро…