Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мъж на месеца
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dream Mender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
Jamey (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шерил Удс. Чудото на любовта

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1993 г.

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0056–2

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Франк стоеше на прага на домашната си работилница и не можеше да откъсне поглед от двата красиви, изкусно гравирани, но недовършени скрина от черешово и дъбово дърво. Той рядко работеше вкъщи, но тези двата бяха специална поръчка и затова им бе посветил свободното си време. Така всъщност ги бе спасил от пожара. Сега обаче Франк се чудеше дали сложните плетеници от цветя ще добият някога изящния завършен вид, който имаха в представите му.

Погледът му падна върху по-малките парчета дърво сред ароматния талаш на масата. И върху другите — гладки, полирани, готови за пролетната изложба — наредени на полицата край стената. Всяко едно от тях беше триумф на артистичното му въображение. Той изследваше внимателно строежа на дървото, за да реши каква форма ще бъде най-подходяща. Гледаше на всяко парче, на всеки правоъгълен или квадратен къс, с вътрешното си зрение на творец.

Франк пристъпи и бавно докосна една птица. Сърцето му се сви болезнено от мъка, че никога вече няма да може да създава красота.

Беше чувал да казват, че първата стъпка е най-трудната. Сегашната беше дяволски трудна и му струваше много усилия. Трябваха му няколко дни, за да събере смелост и да дойде тук. Когато се върна вкъщи от болницата, той настоя Кевин да затвори вратата към работилницата. Заобикаляше я, дори не поглеждаше към нея. Прекара много дни в разходки. Дълги изтощителни разходки. Лежеше нощем в леглото и мислеше за Джени и за бъдещето, което му изглеждаше още по-празно без нея. Той все още не можеше да се примири с мисълта, че тя не дойде да го изпрати. Изглежда, бе взела решението още когато му каза, че между тях не може да има нищо. Мислеше си за болезненото разкритие, което той предизвика и което вероятно нравеше идването й невъзможно. Лягаше да спи, изпълнен с ужасни терзания и въпроси.

Събуди се късно тази сутрин и реши повече да не отлага неизбежното. Трябваше да знае съвсем точно перспективите за бъдещето. Трябваше да знае колко дълбоки са уврежданията на ръцете му. Едва тогава щеше да реши какво да прави и с Джени. Дали ще има смелостта да я потърси, дали ще намери сили да й помогне в борбата с нейните кошмари?

Сега беше в работилницата и в съзнанието му нахлуха спомените за щастливите дни. Може би е по-добре да не знае колко непохватни са станали пръстите му. Може би трябва просто да приеме, че съдбата се е намесила и е поставила живота му в друг коловоз. Но какъв? Какво, по дяволите, ще прави през остатъка от живота си?

Много години, още от седемнайсет, беше вършил нископлатена, неизискваща особени умения работа, за да подпомага семейния бюджет. Едва когато допълнителният доход вече не беше необходим, той се осмели да започне необикновената си кариера. Мечтаеше да вдъхне живот в дървото от мига, когато се учеше да дялка с помощта на баща си. От първия ден на неговото чирачество чак докато стана майстор, дърворезбата го изпълваше с дълбоко чувство на удовлетворение. Ами ако всичко е безвъзвратно загубено? Как ще се справи? Би ли могъл да върши онези непретенциозни, но незадоволяващи го дейности?

Накрая, като не издържаше повече, той посегна и взе един от незавършените късове дърво. Беше птица. Стисна зъби от болка, почувства, че кожата му непоносимо се опъва, но я хвана здраво. Нежно прокара пръсти по нея, погали я, сякаш беше жива.

Хората казваха, че върху неговите фигури се вижда и най-нежната резка. Птицата бе само грубо оформена. Оставаше сложната, прецизна работа по детайлите. Ръцете му трепереха. Франк взе резбарския нож. Бавно, болезнено обви пръстите си около дръжката, пренебрегвайки предупреждението на Джени да не прави първите опити с малки предмети и да не очаква твърде много. С мрачна решителност докосна дървото, но острият инструмент се изплъзна от слабата му ръка и падна.

Франк тихичко изруга и го вдигна. Опита отново, без да обръща внимание нито на болката, нито на потта, която се стичаше по челото му, нито на страха, който свиваше стомаха му. Ножът отново падна на земята.

С всеки неуспешен опит, с всяко мъчително усилие и неизбежно поражение, решителността му се разколебаваше, но той продължаваше. Гърбът му беше мокър. Раменете и ръцете го боляха от напъването да задържи инструмента, който някога изглеждаше като естествено продължение на пръстите му.

Беше десетият или тринайсетият опит, вече не помнеше броя им, когато дочу лек шум. Обърна се и видя Джени на прага, с обляно в сълзи лице. Оловото, насъбрало се в гърдите му, натежа още повече.

— Как влезе? — запита мрачно той.

— Почуках. Сигурно не си ме чул. Натиснах вратата и тя се отвори — Джени объркано гледаше ръцете му. — Не бива да резбоваш. Много е рано.

— Бях длъжен да опитам. Исках да знам най-лошото.

В очите й проблесна вина.

— Трябваше да съм тук — каза тя, сякаш на себе си. — Ти си мой пациент. Трябваше да те посетя още първия ден, когато пропусна назначения за терапия час.

— А защо не дойде?

— Стори ми се невъзможно. Очаквах те в болницата. Днес, като видях, че за втори път не идваш, разбрах, че нямам избор.

Загрижеността й го трогна.

— Не се обвинявай — Франк също почувства вина. Може би се надяваше, че ще я накара да дойде тук, като не ходи на сеансите за терапия? — Знаех риска, който поемам, като не продължавам терапията. Мислех, че няколко дни няма да са от голямо значение.

— Само няколко дни ли? Или си се предал завинаги?

Той поклати глава.

— До днес не бях.

— Не бива, Франк. Няма да ти позволя.

Сълзите й му причиняваха огромна мъка.

— Не плачи — помоли той. Беше разстроен. Гласът му преливаше от неизказани чувства. Откри, че предлага утеха на жената, чиято най-слаба усмивка би значела утеха за него самия. Копнееше да я вземе в прегръдките си, да я докосне, да й покаже колко много държи на нея.

Джени безуспешно се опита да каже нещо.

— Много важно! — продължи той преднамерено предизвикателно. Искаше да я накара да се усмихне. Да сложи край на непоносимото напрежение помежду им. — Винаги мога да хвана триона, нали? Защо пък да не строя къщи?

— Не, ти ще гравираш! Обещавам ти!

Благодарен и облекчен, че тя най-сетне проговори, Франк не искаше обещания, които може би никога нямаше да се изпълнят. С предизвикателен жест той захвърли и птицата, и резбарския нож.

— О, стига! Не ме лъжи, Джени. Никога не ме лъжи. Нека да свикна. Нека сам да оправя живота си.

Познатото непоколебимо изражение отново се появи. Тя избърса сълзите си.

— Какъв ще бъде този живот, ако не вършиш любимата си работа? Не можеш да спреш дотук!

— Мога — продължи да упорства той. — И ще го направя!

— Няма да ти позволя! — Джени го изгледа с негодувание, което би стреснало всеки генерал.

— Джени, в случая не можеш да направиш нищо — каза с тъжен смях той.

Все едно, че й хвърли ръкавица в някакъв средновековен рицарски двубой. Тя устремно тръгна към него. Взе първия попаднал й инструмент и го тикна в ръката му.

— Стискай, по дяволите!

Силна болка прониза плътта му, но той инстинктивно го стисна. Кожата му се опъна, нервите му изгаряха в огън.

— По-здраво! — заповяда Джени, а тялото й се притисна към неговото. Завладяха го мисли, далеч по приятни от парчето дърво в ръката и много по-недостижими от дърворезбата. Силата на желанието, обзело всяка фибра на тялото му, го разтърси.

Погледите им се срещнаха — нейният пълен с решителност, неговият — с откровение и Бог знае още какво. Когато ножът започна отново да се изплъзва от ръката му, Джени здраво я стисна. Всеки мускул у Франк се напрегна от новото усилие, но той отхвърли агонията. Джени го предизвикваше да не се предава, да опитва отново, а той беше достатъчно упорит и горд да приеме предизвикателството. Не можеше да понесе мисълта за нейното отдръпване. Господи, не можеше да отрече невероятната сладост на нейната близост!

— Знаеш упражнението — промълви задъхано Джени накрая. — Десет минути на час.

— А кой ще стои до мен?

— Аз.

— Задълженията ти на терапевт свършиха, когато ме изписаха от болницата.

— Как ли пък не! Условието за твоето изписване беше, че ще продължиш терапията като външен пациент. Ако не бях дошла днес, доктор Уайлдинг щеше да ме изпрати да те открия.

Противно на волята си Франк се усмихна. Въздъхна скрито с облекчение и усети как се отпуска.

— Мислиш се за много твърда, нали?

Тя също се усмихна.

— Можем да се обзаложим.

— А ако не ти помагам?

— Не можеш да си представиш какви мъчения ще изобретя.

Франк се разсмя. Тялото му страстно копнееше за мъченията, които тя щеше да му наложи.

— Нима? — Той не откъсваше поглед от устните й.

— Не ме предизвиквай!

— Възнамерявам доста да те поизпотя за заплатата ти. — Изведнъж той се почувства по-добре, изпълнен с нова надежда, макар да си беше чисто безумие. — Между другото, какво ще получа, ако се съглася?

— Ще започнеш да работиш отново.

— Имах нещо по-друго наум.

— Не се съмнявам — отвърна Джени. Неочаквано осъзна, че от доста време стои плътно притисната към него и се отдръпна. Само на една крачка, но достатъчно далеч. — Ще довършиш птицата и после може би ще поговорим.

— Нямах предвид разговори — каза грубичко Франк, така че намеренията му да станат съвсем ясни.

Гъста червенина заля лицето й, но очите й останаха строги.

— Господине, ако ръцете ти се възстановяват толкова бързо, колкото и либидото, за нула време ще бъдеш в отлична форма.

При тези думи се разнесе неочакван смях. Двамата се обърнаха и видяха Тим до вратата. В очите му проблясваха игриви пламъчета.

— Хей, брат ми, дочух нещо за либидо. Мислех, че в нашето семейство аз съм специалистът по женската част.

Недоволен от тъй неочакваното прекъсване, Франк го скастри.

— Слушай, брат ми, пречиш на терапията.

— О, това ли било? Къде мога да се запиша и аз? — той намигна на Джени, а тя най-безсрамно и нахално му отвърна. Франк имаше желанието да ги удуши и двамата, защото мигът беше отлетял. Още малко, още няколко секунди само, още няколко предизвикателни реплики и Джени щеше да бъде в обятията му. Ако се беше обзаложил с Отис, печалбата му бе в кърпа вързана!

— Не се ли изметеш оттук в следващите десет секунди, обещавам ти една счупена ръка — каза сърдито Франк.

— Добре, добре, достатъчно — намеси се бързо Джени. — Аз си отивам. Успокойте топката.

Очите на Тим се разшириха от удивление.

— Ама ти говориш също като майка ми!

— Вие пък се дърлите като петгодишни хлапета! — Джени погледна Франк с най-страшния си поглед.

— А ти си знаеш — по десет минути на час. Ясно ли е?

— Мислила ли си някога да направиш кариера в армията?

— Че защо? Наоколо винаги се намират момчета като теб за командване? До утре в клиниката. Вземи си и инструментите. Може би ще работим по-добре с предмети, които са най-подходящи за теб.

— А защо да не провеждаме терапията тук?

В предложението му имаше логика, но Джени неочаквано се изплаши. Не можеше да прекарва всеки ден по един час в дома му, където и двамата знаеха, че терапията постепенно ще отстъпи място на друго.

— Въпрос на принципи — отвърна бързо тя. Тонът й го предизвикваше да я убеждава.

Франк обаче почувства, че няма желание да спори. Изминалите минути бяха пресушили последните му резерви от енергия.

— Добре, ще дойда в клиниката — когато тя кимна доволно, сигурна в своята победа, той добави. — Не си мисли, че там ще бъдеш в по-голяма безопасност, Джени.

Червенината отново плъзна по лицето й. Без да обръща внимание на смеха на Тим, тя побърза да излезе.

Франк приседна на пейката. Знаеше, че цялата му показна сигурност беше измислена. Беше изтощен от усилието да влезе в работилницата, да се изправи отново пред своето безсилие. За по-малко от час чувствата му преминаха през широкия диапазон от надеждата до пълното отчаяние и обратно и той се чувстваше като изцеден. Тим го погледна загрижено.

— Добре ли си?

— Малко съм изморен.

— От терапията или от усилието да държиш ръцете си далеч от терапевта?

— Терапевтът просто иска да възвърне сръчността на ръцете ми.

— Зависи за какво!

— Мно-о-о-го смешно.

— Ама какво ти става? Ти наистина я харесваш, нали?

— А защо да не я харесвам? Хубава е. Остроумна, грижовна, добра, секси. И всичко, което изпитва към мен, е само съжаление — Франк умишлено добави последното изречение, но дълбоко в себе си се надяваше да не е истина.

— Не съм на същото мнение.

— Защото не видя лицето й, когато преди час влезе тук.

— Не ти ли е идвало на ум, че може да изпитва състрадание, а не съжаление? Джени прилича на жена, която приема нещата много по-дълбоко. Може би се чувства съпричастна към твоята болка. Може би вижда и знае през какво ти предстои да минеш и с какво да се пребориш.

Франк много искаше Тим да се окаже прав. Искаше собствените му заключения за чувствителността на Джени да бъдат погрешни.

— Знаеш ли какво, братле? — обърна се той към Тим. — Струва ми се, че през всичките тези години съм те подценявал. Зад твоите безбройни флиртчета, зад цялото ти лековато поведение май се крие истинско романтично сърце. Мога да предскажа, че когато наистина се влюбиш, целият щат ще се разтресе!

— О, боже, не! И без това си имаме достатъчно земетресения.

 

 

Джени откри, че въпреки съгласието на Франк да продължи терапията в клиниката, особените чувства между тях не се промениха. Всеки път, когато пръстите им се докосваха, нещо в нея трепваше. Усещането беше прекрасно. Можеше да се закълне, че макар увредените нерви да бяха неговите, сякаш нейните мъчително зарастваха отново. Тя започна да копнее за тези обикновени невинни докосвания. Те й бяха необходими повече заради нея самата, отколкото заради приятните чувства, които събуждаха. Отдавна не беше жадувала така силно за подобна физическа близост.

Въпреки това винаги внимаваше наоколо да има и други хора. Когато нямаше пациенти, молеше Каролайн да остава в стаята, уж да попълва разни картони и документи.

— От какво се страхуваш? — питаше я Каролайн. — Че Франк Чеймбърс ще стигне твърде далеч? Че ще ти стане много близък? Та той руши твоята съпротива бавно, тухла по тухла.

— Точно затова.

— И какво лошо има?

— Д-а-а — прозвуча зад тях като ехо познат глас.

— Какво лошо има? Та аз съм едно добро и кротко момче.

Пламнала Джени се обърна и срещна усмихнатите очи на Франк. Каролайн бързо тръгна към вратата.

— Предателка — промърмори Джени, когато приятелката й изчезна.

Двамата останаха сами. Джени се засуети из стаята, като избягваше погледа му и се мъчеше да усмири бесните удари на сърцето си и неочакваната топлина, надигнала се дълбоко в нея.

— Какво прави снощи? — попита той небрежно. Тя премига над картоните, в които уж се бе зачела. Обикновено не й задаваше лични въпроси.

— Моля?

— Попитах какво прави снощи.

— Защо?

— Е, не мога ли да питам? — намръщи се той. — Най-обикновен въпрос между приятели. Също като „Здравей, как си?“ И тъй, ще ми отговориш ли?

Джени опита да се съсредоточи и да си припомни как запълни самотните безсънни часове.

— Четох статия за предпазване на рани от инфектиране.

— Звучи доста скучно.

— Всъщност беше много интересно. — Тя заразказва подробно статията и дори съжали, че беше толкова кратка. Доста от медицинските термини бяха ужасяващи и биха изтрили несъмнения блясък в очите му.

— Все пак звучи скучно — повтори той, след като тя свърши. — Как така не си имала среща?

— Какъв е този неочакван интерес към личния ми живот?

— Винаги съм проявявал интерес към личния ти живот, но досега не съм те разпитвал.

— А сега защо питаш?

— За да разузная нещо за конкуренцията.

— Няма никаква конкуренция. Но и да имаше, не бих те включила в съревнованието.

Подскачането на сърцето й и скептичният поглед на Франк й напомниха, че лъже. Друг на негово място сигурно би се обидил. Той обаче предпочиташе да изтълкува думите й в своя полза.

— Ще видим.

Объркана, но решила да не му го показва, Джени застана смело пред него.

— Защо правиш всичко това?

— Кое?

— Опитваш се да превърнеш нашето познанство в нещо по-особено, по-близко. Ако продължиш да настояваш, ще трябва да те прехвърля на Каролайн.

— Хм-м. Така ще ми предоставиш интересна възможност.

— Каква по-точно?

— Ако не си мой терапевт, значи ще можеш да излизаш с мен. Правилно ли съм те разбрал?

На Джени й се стори, че пада от някаква висока кула с главата надолу. Беше едновременно замаяна и ужасена.

— Не. Не съм казала такова нещо — възрази с негодувание тя.

— Нали знаеш приказката за дамите, които протестират твърде разгорещено.

Идеше й да му удари плесница, но й беше останало достатъчно разум да не го направи. Кой знае как би го изтълкувал!

— Аз не протестирам! Такива са фактите. Ти и аз сме пациент и терапевт. Нищо повече. Ясно ли е?

Щастливата му усмивка я обърка. Не бе очаквала подобна реакция.

— Ясно.

И все пак, въпреки неговото доброжелателно съгласие, Джени имаше чувството, че е загубила последния рунд!