Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мъж на месеца
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dream Mender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 58 гласа)

Информация

Сканиране
Jamey (2010)
Разпознаване и корекция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Шерил Удс. Чудото на любовта

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1993 г.

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0056–2

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Франк се чувстваше измамен. След дните, през които терапията напредваше и той обръщаше все повече внимание на Джени, отколкото на себе си, изведнъж попадна в действителността. Свалиха му превръзките. Кожата беше зараснала достатъчно, за да не се инфектира. Той гледаше ужасните белези по ръцете си, които сякаш не бяха негови. Наистина беше ги виждал при смяна на превръзките, но очакваше някакво чудо, което ще ги премахне за една нощ. Доктор Уайлдинг му каза, че червенината постепенно ще изчезне, но белезите ще останат. Франк опита да си представи бъдещето с новите си обезобразени ръце. Преди мислеше, че няма да се притеснява. Сега стомахът му се свиваше болезнено при вида им.

— Не е лошо — мърмореше докторът със задоволство. — Ако искаш, може да помислиш за пластична операция за присаждане на кожа, но едва ли ще има полза. Ти си щастливец, млади момко. Можеше да бъде много по-зле.

Щастливец! Голямо щастие — с ръце, които непрекъснато трябва да крие в ръкавици! Той опита да си спомни как изглеждаха преди, с белезите от срязванията, с мазолите, които не допринасяха кой знае колко за вида им. Макар и груби, бяха къде-къде по-красиви от сега.

Най-сетне Франк откъсна поглед от пресните червени белези и се осмели да погледне Джени. Целият се напрегна. Страхуваше се, че ще види в очите й отвращение.

Тя седеше намръщена, прехапала долната си устна. Беше забелязал, че го прави, когато е притеснена или потънала в размисъл. Бодрата й усмивка обаче не разсея съмненията му. Коя жена ще иска да я галят ръце като неговите? Опита да си представи грубата червена кожа до бледата нежна гръд на Джени, грозните си ръце върху закръглените й бедра и това го отчая напълно.

Гневът от първите ужасни дни в болницата, съмненията, които имаше за кариерата си, не бяха нищо в сравнение с огромната празнота, която сега се промъкваше в сърцето му. Никога няма да почувства сладостта на нежната й близост! Никога няма да посмее да докосне идеалната й кожа с тези отвратителни ръце!

Беше много тъжно да открие, че обича тази жена и в същия миг да осъзнае, че връзката между тях е невъзможна. Внимателната нежна Джени бе изпълнена със съжаление не само към него, а към целия свят. Личеше си по грижите й за другите пациенти, по тревогата й за Отис. Беше наистина сладко изкушение да се потопи в нейната топлина, да приеме състраданието й и да го нарече любов.

Но не биваше да го прави. Изпълнен с безумна ярост към несправедливостта на съдбата, той реши, че трябва да изхвърли от главата си мечтите и копнежите. Щяха да са необходими много сили, за да не се поддава на желанието, което го обземаше само при мисълта за нея. Онази единствена целувка никога повече нямаше да се повтори. Щом го изпишат, той ще излезе от болницата и от нейния живот. Завинаги.

Джени знаеше отлично какво става в главата на Франк. Беше се сблъсквала с подобна реакция и преди. Разбираше, че несигурността го изнервя и го кара отново да крещи на всички. Поведението беше типично, но при него се влошаваше стократно поради естеството на работата и характера му. Свикнал да създава красота, сега той бе принуден да се примирява с грозотата на ръцете си. В нейните или в нечии други очи това не беше болка за умиране, но за неговия артистичен вкус видът на обезобразените му ръце сигурно бе ужасяващ.

След оня миг при свалянето на превръзките, когато прочете искрена болка в очите му, той се отдръпна от нея. Може би дори и от самия себе си. През последните три дни идваше в терапията редовно, но почти не говореше. И днес беше същото.

Седеше изправен и правеше упражненията с такава ярост, че по челото му изби пот. Джени не можеше повече да гледа как се измъчва. Сърцето я болеше за него. Тя протегна ръка да го успокои.

— Достатъчно.

Видя как той вдигна глава при тихата й заповед. Почувства, че е готов да спори, но кой знае защо се отказа. Бавно издърпа ръцете си и ги пъхна под масата. Сякаш се скри, избяга емоционално и физически.

— Не — настоя Джени и отново протегна ръка. — Не бива да ги криеш.

В стаята се чуваха само ударите на часовника, отброяващ безкрайните секунди. Най-сетне, след цяла вечност, Франк сложи обратно ръцете си на масата. Джени нежно погали набръчканата кожа. Мускулите му се изопнаха, после се отпуснаха. Той стисна зъби, но не издърпа ръката си. Дори не я погледна.

— Такива прекрасни силни ръце — промълви тя. — Знаеш ли, видях твоите мебели. Никога не съм виждала по-хубаво нещо.

— Това е минало.

— Не е — възрази убедено тя. — Просто беше прекъснал за малко заради пожара, това е всичко. Ще работиш отново. Та ти се подобряваш с всеки изминал ден. Нима не забелязваш?

— Може би — той сви рамене с безразличие.

Джени замълча. Наблюдаваше го как избягва очите й, как гледа ту своите ръце, ту нейните. Накрая заби поглед в пода. Объркването му беше очевидно.

— Тревожиш се за белезите, нали? — той се опита да възрази, но тя го спря. — Недей. Не се опитвай да отричаш тази смешна суета. Тя е съвсем естествена.

Франк се учуди и дори поядоса.

— Да не мислиш, че е просто от суетност?

— А не е ли? Всички ние сме сбор от добри и лоши качества. Работата е там, че обръщаме прекалено много внимание на недостатъците си — тя го изгледа продължително, като се опитваше да разгадае мислите му. Но очите му бяха непроницаеми. — Не си ли забелязал? Обикновено като открием своите недостатъци, започваме да привличаме вниманието на другите върху тях. Подиграваме се със себе си само за да накараме хората да мислят, че не ни пука. Чувал си жени, които се шегуват с ханша си и мъже — с плешивостта си. Те искат да накарат света да повярва, че за тях това няма значение. А всъщност правят точно обратното.

Франк слушаше внимателно, но изражението му си оставаше скептично. Дори докосването й не помогна. Джени се опита още веднъж да го извади от самосъжалението, в което бе потънал.

— Ако позволиш белезите да станат важни за теб, те ще станат важни за всички. Не им обръщай внимание, така както не обръщаш внимание на цвета на очите си и не забелязваш ударите на сърцето. Приеми ги като част от себе си.

Докато говореше, тя усещаше как в гърлото й се събира мъчителна буца. Нещо, което много рядко си позволяваше. В нея се събудиха старите болки. Страхове, които мислеше, че е погребала дълбоко. Очите й се напълниха със сълзи. Една от тях падна на ръката на Франк, който вдигна очи и я погледна удивено.

— Какво, по дяволите, знаеш ти? — развика се той и както обикновено скри чувствата си под пелената на гнева. — Това сигурно е урок номер десет от ръководството за лечение. Всичко по реда си. Ще ти призная нещо. Наистина си много добра, Джени! Почти ме накара да ти повярвам. С тези сълзи обаче преигра. Ставаш за терапевт, но не и за актриса!

Несправедливото обвинение направо я извади от равновесие. Тя почувства как яростта се надига в нея като ураган.

— Върви по дяволите!

— Закъсняла си с проклятията. Винаги съм бил прокълнат. Гледам ръцете си и виждам само грозота, чувствам само болка. Нима ще посмееш да ги докоснеш?

— Знаеш ли, всичко, което чувстваш, е самосъжаление. А ти си арогантен егоист!

За пръв път в професионалната си практика Джени позволи на яростта да я завладее. В този миг тя не можеше да потисне гнева си, дори ако от това зависеше кариерата й. Изведнъж се отприщиха дълго стаявани чувства, не толкова свързани с Франк, колкото със самата нея.

— Мислиш се за най-нещастния на света! А на този етаж има поне десетина пациенти, които са в много по-тежко състояние от теб. На някои ще им останат такива ужасни белези по лицето, че никаква хирургия няма да помогне. А други ще бъдат щастливи, ако изобщо оживеят.

Франк размаха ръце, за да я прекъсне.

— Аз не говоря за тях. Зная, в сравнение с тях съм направо щастливец. Гледам Пам и ми става болно за горкото дете. Сега обаче говоря за теб. От къде на къде ти или някой друг ще ми казвате как да се чувствам, как да живея и как да приемам останалите? Писнало ми е от снизхождение, съжаление и баналности.

— Съжаление ли? Слушай какво, Франк Чеймбърс, не ти ли е минавало през ум, че може да знам точно как се чувстваш? Абсолютно точно! Може моите белези да не се виждат, но това не значи, че ги няма.

Той отвори уста да каже нещо, но тя продължи разпалено.

— Сега ще ме слушаш! Когато ми отрязаха едната гърда, за да ме спасят от рака, там остана ужасна дълбока рана. О, хирургът беше много добър. Опита се да ме разкраси със ситни бодчета, но нямаше голям ефект. Я се опитай да убедиш мен, или която и да е друга жена, загубила гърдата си, че това няма голямо значение. Хайде, кажи де, кажи, че сме все още цели! Как да ти повярваме? Всяка реклама за бански ни напомня обратното. Знаем какво е женска красота!

Джени почувства как Франк неочаквано притихна и вместо студения гняв, в очите му се появи странна нежност.

— Ти разбираш ли? Ние трябва да се научим да живеем отново, като непрекъснато си повтаряме, като някъде дълбоко в себе си вярваме, че сме същите — цели и привлекателни, въпреки раните и белезите. Затова не се дръж като обиден на съдбата само защото ръцете ти няма да са красиви. Нали си жив, а това в края на краищата е най-важното!

— Съжалявам — едва прошепна Франк. Гласът му трепереше. Той беше дълбоко потресен от неочакваното избухване на Джени, а още повече от невероятното й разкритие. Тя се обърна, за да избяга, но той я сграбчи, забравил своята болка, дълбоко разтърсен от нейната мъка и от глупавата си нетактичност.

— Знаеш ли колко си хубава? — колебливо посегна към лицето й и едва погали копринената кожа, извивката на брадичката. Чувстваше, че ако не го направи, ще полудее. Колебанията му изчезнаха. Не можеше да се откаже от любовта, която изпитваше към нея. Не искаше да потисне нуждата да я закриля и обича. Бе невъзможно да си отиде, когато тя беше изпълнена с толкова много болка и съмнения. — Знаеш ли, всеки мъж би се гордял с теб!

От гърдите й се откъсна дълбока въздишка, но тя все още не смееше да го погледне. Гледаше в земята, сякаш в шарката на плочките имаше нещо изумително интересно.

— Джени, прости ми. Аз съм глупак.

Тя въздъхна още веднъж и го прегърна през кръста. Допря мокрото си от сълзи лице до гърдите му.

— Няма да те осъдим да гориш в ада заради това — прошепна едва чуто накрая.

— Бог може би няма, а ти?

Тогава Джени вдигна бавно глава. От огромните й очи се стичаха сълзи.

— Аз нямам намерение да съдя никого, Франк. Просто исках да се осъзнаеш. Да те накарам да разбереш, че зная какво ти е. Не е лесно да събереш парчетата и да продължиш напред, когато животът ти е ударил плесница. Но трябва! Рано или късно трябва да смириш гнева си.

— А ти смири ли гнева си? — запита я той, въпреки че знаеше отговора.

— В известен смисъл да. Може би за мен е по-лесно, защото мога да скрия дефекта си. Няма нужда да се справям с него, поне не външно.

Франк почувства, че Джени не казва всичко, че крие още много болезнено мъчителни неща.

— Но от това не ти става по-леко?

Тя се усмихна колебливо. Усмивката й го потресе така, както храбрите опити на Пам да изглежда весела.

— Не. Страшното идва късно нощем. Тогава те разкъсват съмненията и няма къде да се скриеш от ужаса.

Франк искаше да й помогне, да й даде от своята сила. О, само да му позволеше да го направи! Кой знае защо обаче беше убеден, че тя ще отхвърли съчувствието му.

— Била ли си с мъж след операцията? — попита той, досещайки се неочаквано за истинската причина на нейното страдание.

Сигурен беше, че някой глупак е допринесъл за това. Някой, който не е поел протегнатата от Джени ръка за помощ. От настъпилата промяна разбра, че въпросът му е попаднал на място и е разтворил незараснали болезнени рани. Тя реагира с неочаквана, задъхана ярост.

— Кой ти дава право да ме питаш? Забрави ли какви са нашите отношения? Аз съм терапевт, ти си ми пациент. Нищо повече. От къде на къде се бъркаш в личния ми живот!

— Ти отвори клапата, Джени. От деня, в който влезе в стаята ми и двамата знаем, че между нас има нещо повече. Нещо, което не можем да подминем току-така.

— Не, не е вярно — отвърна бързо тя. Вдигна ръце, сякаш да се предпази от някое ново, болезнено вмешателство. — Грешиш — отдръпна се решително. — Трябва да вървя. Доктор Уайлдинг възнамерява да те изпише утре. Ще се опитам да намина преди това.

Но не дойде. Франк чака цяла сутрин. Когато загуби търпение, излезе в коридора и тръгна към терапията. Отис стоеше пред вратата.

— Чух, че те изписват днес — каза той. — С кого ще играя покер?

— Страхувам се, че с комара е свършено.

— Значи и тебе те превъзпита. Тази жена си мисли, че може да спаси целия свят. Има невероятно сърце — шоколадовите му очи наблюдаваха внимателно реакцията на Франк. — Ти как мислиш?

Франк поклати глава. Знаеше, чувствата му към Джени не бяха грешка. Подозираше, че нейните са също толкова силни. Трябваше да й се извини за начина, по който така безцеремонно се опита да надникне в живота й снощи. Трябваше да я убеди, че между тях не бива да има тайни. Трябваше да знае, ако някой идиот е разбил крехкото й самочувствие с невнимателна забележка или жест на отвращение при вида на белезите й. Беше решил да прекара остатъка от живота си, за да възвърне увереността й. Да й докаже, че е пълноценна жена, както отвътре, така и отвън.

— Тя тук ли е? Трябва да я видя.

— Заета е — огромният негър не се помръдна от вратата.

— Отис, Джени каза ли нещо за мен?

Изражението на санитаря си остана учтиво, но без съмнение в стойката му имаше нещо заплашително.

— Че какво да каже?

— Ами нищо. Ще си бъда в стаята още час. Кевин ще ме вземе през обедната си почивка.

 

 

Джени беше открила какво става с Франк доста преди злощастната последна нощ. Бе споделила дори с Каролайн. И преди беше имала пациенти, които си мислеха, че са влюбени в нея. Тя весело отхвърляше ухажването им, защото знаеше, че когато терапията свърши, те ще се върнат към предишния си живот. Така ставаше винаги. След като Франк си отиде и той ще направи същото. Няма да е по-различен от другите.

Освен в сърцето й. Там нещо й говореше, че у него има още много любов. Беше олицетворение на теорията, че колкото повече даваш, повече ти остава. Не беше срещала досега човек, на когото да разчитат толкова много хора и който да се чувства прекрасно от това.

През последните две седмици стана свидетел на цялата любов и внимание от страна на близките му и се чувстваше като дете, допряло нослето си до витрината на магазин за играчки със завист и възхищение. Колкото повече опознаваше Франк, толкова по-безразсъдно потъваше в своите мечти да сподели топлината на семейството му. Нещо, което според нея бе невъзможно. Той щеше да се пребори със своите страхове и белези и тя повече нямаше да му бъде нужна.

Не мислеше да му разказва толкова много за себе си. И най-вече за операцията. Тя не криеше тези неща от своите приятели, но това не беше за ушите на пациентите. Поне досега не беше го правила. Ако някой от тях си мислеше, че състраданието й е по-голямо, отколкото на останалите в болницата, просто си търсеше отговора сам. С Франк нещата стояха другояче. Много от досегашните й възгледи бяха отнесени като пясък от сърдита вълна.

Джени беше в стаята си, когато чу гласа му. Чу също и категоричния отказ на Отис да го пусне.

Сърцето й се качи в гърлото. Когато отново стана тихо, тя отвори вратата.

— Отиде си — каза намусено Отис, — макар че се чудя защо го избягваш. Отдавна не съм виждал мъж, толкова хлътнал по някоя жена.

— Струва ми се точната дума е благодарност.

— Виж ти, мислех, че става дума за любов.

Джени се изчерви.

— Можеш да си вървиш, Отис.

— Ами да, аз изпълних задачата си на куче-пазач. Не искаш ли да чуеш нещо интересно? — той я върна в стаята, като я побутваше с големите си ръце към стола. — Седни тук за минутка и ще ти кажа какво мисля.

— Отис!

— Не се прави на толкова официална и строга с мен. Знаем се отдавна и винаги сме се разбирали. От деня, когато те закарах в хирургията и те върнах обратно. Тогава ти стискаше точно тази ръка, затова си мисля, че знам какво става в хубавата ти главичка.

— Отис, не искам да говорим за това!

— Добре. Ти само ще слушаш, аз ще говоря. Този мъж, дето току-що си отиде, е добър човек. Виж само как го обичат всички. Значи го заслужава. Ще направиш по-добре, ако се държиш за него. Ако ли не, твоя си работа. Аз обаче мисля, че му го дължиш.

Джени отвори уста да отговори, но той продължи невъзмутимо.

— Нали ти му върна волята за борба. Ако сега го изоставиш, той може да се откаже, а и двамата знаем, че не се е възстановил напълно. Можеш да пратиш Каролайн или друг да му помагат вкъщи, или пък да определиш някой да работи с него като с външен пациент, но това е недостойно. Страхливо е. Може и да греша, ама си мислех, че не си страхливка — той замълча. Джени почувства как се изчервява. Доволен, Отис продължи. — Е, казах ти моето мнение. Пък ти си помисли. То си е твоя работа.

Завъртя се и излезе, като я остави с много повече съмнения, отколкото предполагаше.

— Само че аз наистина съм страхливка — прошепна Джени. Не защото избягваше Франк. Тя се страхуваше от любовта.

Знаеше, че Отис е прав. Не можеше да изостави Франк точно сега. Дори да й струваше всичкия кураж, който имаше, трябваше да издържи до край.