Мария Барет
Порочна мания (8)

Седма глава

Джовани стоеше на края на полето, на което работеше Енцо, и избърса потта от челото си с ръкава на ризата. Беше горещ обяд и слънцето печеше високо на небето. Земята сякаш се бе свила, пръстта приличаше на прах, на сива пепел. Запита се колко ли може да продължи жегата.

Най-сухият април от години насам бе последван от най-горещия май. Той погледна небето. Никакъв знак за дъжд, абсолютно нищо. Навсякъде беше сухо — небето, земята, дори жена му. Само мисълта за нея го изпълни с гняв — студена кучка. Ритна буца пръст и тя се разпръсна, суха и безполезна.

Джовани засенчи очи от слънцето и погледна Енцо, който обработваше земята. Беше приведен на две и копаеше лозите, а кожата на гърба му блестеше тъмнокафява на слънцето. Потта лъщеше като мръсен слой по тялото му. Работеше усилено и Джовани остана доволен.

 

Енцо май се бе променил, през последните няколко седмици се държеше спокойно, дори приятелски. Изглеждаше така, сякаш разбира проблемите на Джовани, работата, брака му. Беше такъв, какъвто трябваше да бъде един брат — слушаше, преценяваше, помагаше. „Може би започва да пораства — помисли си Джовани, докато вървеше през полето. Може би.“

Енцо вдигна поглед и видя Джовани да се приближава към него, стъпвайки тежко по неравната земя в жегата. Стана му приятно да го види в такова неудобство. Изправи се и махна на брат си.

— Ей, Джовани, какво правиш тук в тая жега?

Джовани стигна до него, потен и задъхан.

— Всеки трябва да даде своята лепта — отвърна той и погледна надолу към новата лоза, върху която работеше Енцо.

— Зле е, а?

Енцо го потупа по гърба.

— Не много — проследи погледа на Джовани. — Имаме нужда от дъжд — след това сви рамене. — Ще се оправим.

Усещаше тревогата на брат си. Колкото повече се тревожеше Джовани, толкова повече си го изкарваше на Франческа. Тя скоро щеше да се отвърне от него, съвсем скоро.

— Искаш ли да хапнеш?

Енцо посочи с поглед кошницата под сянката на една от по-големите лози и Джовани вдигна изненадано очи. Не беше в стила на Енцо да го кани. Той кимна:

— Да, бих искал.

— Добре.

Енцо избърса ръце в някакъв парцал и взе кошницата с храната. Занесе я до края на реда, като Джовани го следваше, и намери едно по-сенчесто място. След това седна. Всичко, което правеше и говореше, бе внимателно пресметнато и премислено. Не можеше да позволи на Джовани да заподозре нещо.

— Жена ти прави хубав обяд — разви храната и започна да я нарежда. — Тя е добра съпруга, а?

Джовани не каза нищо. Вдигна бутилката с вино и отпи, след това избърса уста с ръкава си. Енцо го наблюдаваше с края на окото си и видя, че брат му е напрегнат и нападателен. Реши да опипа почвата.

— Щастлив си, а? Женен мъж! А и Франческа се уреди добре, изглежда доволна.

Джовани кимна и започна да яде. Не искаше да говори — нямаше какво да каже. Но Енцо изпита извратено чувство на триумф. Радваше се на нещастието на брат си — и той самият бе понесъл достатъчно през годините — и искаше да продължи, просто не можеше да се стърпи.

— Истинско облекчение е, че се грижи толкова добре за Бепе, а? Те се разбират добре!

Но в момента, в който го изрече, видя как лицето на брат му се променя. Острието на злобата беше проникнало — това бе ясно изписано по лицето на по-възрастния мъж — и за пръв път в живота си Енцо изпита злорадство.

— Бепе ли? — Джовани спря да дъвче. — Какво искаш да кажеш с това, че се разбират?

Седеше абсолютно неподвижен и очакваше отговор.

— Искам да кажа…

Енцо спря. Обикновено щеше да поправи думите си, но нещо в отговора на Джовани го възпря. Ако той подозираше Бепе, защо да не се възползва? Ревността бе мощно оръдие, знаеше го твърде добре. Извърна поглед за момент и взе решение, макар всъщност да нямаше избор. Беше отишъл твърде далеч в манията си по Франческа, за да направи каквото и да било друго. Мисълта да я притежава бе започнала да контролира всяко негово съзнателно движение.

— Нищо — рече накрая Енцо. Видя как по лицето на Джовани се изписва гняв и замълча.

— Мислиш, че са близки? — рече троснато по-големият брат. Енцо сви рамене. — Господи! — Джовани отпи още една голяма глътка от виното и се изправи.

— Хей! Къде отиваш? Ами обяда?

Енцо погледна огромната, заплашителна фигура на брат си и се почувства странно спокоен.

— Не съм гладен — отвърна Джовани. След това стисна бутилката и погледна към полята. — Ще се видим на вечеря. Не закъснявай!

Без да каже нито дума повече, той се отдалечи.

 

 

В Италия слънцето изгрява в пет. То излиза от морето като наситенооранжево кълбо и докато се издига, се променя в златно, след това в блестящо, пламтящо жълто, къпе водата, небето и земята с ярката си лъчезарна светлина.

Франческа се събуждаше рано, почти винаги по-рано от Джовани, който пиеше толкова много, преди да си легне, че неизменно продължаваше да спи дълго след като тя бе станала и се бе облякла. Именно в тези ранни часове, когато бе съвсем сама, тя обичаше да мисли, не за това коя е и как живее, а за това коя можеше да бъде, за живот и свят, които не присъстваха в ежедневието й, но бяха толкова реални и истински, сякаш съществуваха.

Тя рисуваше всичко от тази фантазия в ослепителни цветове и съвършени линии на страниците на малката си, лично нейна тетрадка. Сътворяваше образите от болката и гнева си и се опитваше да извлича красота от грозотата на живота си. В работата си вливаше светлина от мрачното съществуване и намираше бягство от суровата реалност, която всъщност бе нейна. Мислеше често за изчезването на баща си — но не като за страхливо, жалко бягство, каквото всъщност си беше, а като за жест на огромна смелост: цяла фантастична история, оплетена около него, която й помагаше да приеме, че е окончателно, абсолютно сама.

Животът й бе отчаян и болезнен, но тя го живееше, като вярваше в нещо друго, в нещо по-добро, което за съжаление можеше да съществува само в мечтите й.

В неделя сутринта Франческа се събуди рано и погледна към прозореца и небето навън, като се опитваше да позволи на съзнанието си да се извиси, а на въображението си — да вземе превес и да изтрие всички спомени от предишната нощ.

Не успя.

С всеки изминал ден бягството все повече и повече й се изплъзваше, докато Джовани ставаше все по-агресивен, а тя — все по-объркана и изплашена. Не знаеше какво да прави.

Премести се леко в леглото, като се опитваше да облекчи натиска върху бедрото и гръбнака си. Боляха я от ударите на Джовани, засегнали цялото й тяло. Извади ръка над завивките, за да ги разхлаби. Беше насинена от китката до рамото. Движението събуди Джовани и тя замръзна.

— Какво, по… — той отвори очи и погледна гневно жена си. — За Бога, заспивай! — след това се обърна на една страна с гръб към нея и промърмори: — И стой мирно, иначе ще…

Чу как дишането му става все по-бавно и тежко и се измъкна от леглото колкото можа по-внимателно, за да отиде до дрехите си. Джовани се размърда и тя подскочи. Само след секунди отново захърка и за момент Франческа пак бе в безопасност.

Облече се тихо, промъкна се до гардероба и надникна вътре за тетрадката, която държеше, скрита между дрехите си. След това отиде до вратата на спалнята и я отвори полекичка. Измъкна се безшумно на площадката и тръгна към стълбите. Нямаше търпение да се отдалечи колкото може повече от него, да бъде сама и да намери своя собствен свят.

Слезе бързо, отиде в задната част на къщата и отвори вратата на кухнята. Застина за момент, наслаждавайки се на слънчевата светлина по лицето си, после излезе навън и забърза към полето.

След известно време осъзна, че я следят. Опитваше се да мечтае, като почти си представяше себе си в друг свят, когато чу тихо изпращяване на сухо клонче. Това я накара да подскочи и тя се обърна рязко. Остана неподвижна и се ослуша напрегнато. Нищо.

Повървя още малко, като се опитваше да събере парченцата от фантазиите си, но сега се чувстваше напрегната и образите не се получаваха, а съзнанието й си оставаше нащрек, както обикновено.

Напрягаше слуха си, като си казваше, че е глупачка, задето го прави, но не чуваше нищо, освен ускореното биене на сърцето си. Опита се да си тананика, но не си спомняше никакви мелодии, като че ли всички песни бяха напуснали тялото й, откакто се бе омъжила. Вървеше в нервно мълчание.

След това неочаквано чу стъпки. Бяха силни и тежки и тя се закова на място, като затаи дъх. Зад нея имаше някой. Обърна глава много бавно, със свити до тялото юмруци, готова да го удари. Внезапно изпищя.

Там нямаше никой.

Франческа се обърна, погледна напред и секунди по-късно хукна. Косата й се развяваше зад нея, а ръцете и краката й се движеха в такт, докато спринтираше с всички сили надолу по пътя и обратно към относителната безопасност на къщата.

 

 

Джовани я гледаше как се отдалечава и се изруга за непохватността си. Сега нямаше начин да разбере закъде се беше упътила, но бе сигурен, че бе тръгнала нанякъде. Кучка такава! Следващия път щеше да… Той счупи лозовото клонче. Следващия път щеше да я проследи. Тя не биваше да има тайни от него. Бе негова жена и му дължеше уважение!

Погледна часовника си и видя, че минава шест. Беше твърде рано, за да започне деня, и бе твърде ядосан, за да се върне в леглото. Попипа джоба на панталоните си и усети портфейла. Ако тръгнеше напряко, щеше да стигне до Митанова за половин час. От личен опит знаеше, че поне едно от момичетата ще е будно, за да забавлява клиентите. Струваше си да опита. Крайно време беше да получи поне малко свястно удоволствие, дори и да му се налагаше да плаща за него.

 

 

Франческа беше в кухнята и приготвяше неделния обяд, когато Джовани се върна в къщата. Беше почти един. Тя го чу да влиза и да се качва в стаята им и стъпките му задумкаха тежко по стълбите. Не се интересуваше къде е бил, но звукът на стъпките му я уплаши. Беше й твърде познат.

Тя продължи да върши работата си, като се ослушваше за движение на горния етаж. Цялото й тяло бе напрегнато. Познаваше стъпките му, знаеше, че ги е чула същата сутрин. Застана неподвижна, потресена и изплашена. Защо я следеше? Защо? Минути по-късно на горния етаж всичко утихна.

Тя отиде до фурната, отвори я и се наведе, за да извади тавата със спагети, от която се вдигаше пара. Трябваше да се занимава с нещо, за да отблъсне страха от съзнанието си. В тавата се образуваха мехурчета и горещината й мина през парцала, с който я държеше. Запари й силно на пръстите.

— Франческа.

Гласът я изненада. Тя подскочи и се извъртя. Парцалът се плъзна и Франческа загуби равновесие. Врящата тава със спагети падна от ръцете й и се разпиля по пода. Заля и крака й и изгори кожата под сандалите. Тя изпищя.

— Господи! Какво, по дяволите…

Джовани подскочи назад, далеч от бъркотията, и ръката му автоматично се вдигна. Зашлеви Франческа по лицето.

— Тъпа тромава кучка!

Той пристъпи напред, за да я удари още веднъж, но се спря по средата на движението. Беше паднала на една страна, с пребледняло от шока и изгарянето лице, и трепереше силно.

— Бепе! Бързо! Ела тук!

Джовани внезапно се почувства изплашен от собствените си действия. Той кресна през рамо на брат си и отиде до Франческа, за да я повдигне. Бепе се появи на задната врата.

— Бепе, хвани Франческа. Бързо!

Джовани я остави на Бепе и се втурна към мивката да напълни паница със студена вода. След това я отнесе до Франческа и се наведе, за да измие крака й.

— Вдигни си крака! — заповяда той. — Хайде, не мога да ти помогна, ако не ми позволиш.

Гласът му бе остър и ядосан. Бепе, който държеше ръката на Франческа, заплака.

— За Бога, млъквай, Бепе! Теб не те боли!

Джовани вдигна поглед. Видя главата на Франческа на рамото на най-малкия си брат и начина, по който Бепе галеше ръката й. Сведе отново поглед, побеснял от ревност. Започна да търка крака на жена си по-грубо, отколкото трябваше, и тя трепна.

— Стой мирно!

Минути по-късно свърши. Ревността гореше в ума му. Извади мехлема от чекмеджето и го хвърли на масата.

— Ето! Бепе, можеш да я намажеш с това. Изглежда, на жена ми повече й се иска ти да я пипаш.

Франческа вдигна рязко поглед. Лицето на Джовани бе студено и гневно и страхът и объркването й се усилиха. Понечи да каже нещо, да обясни, но не успя да издаде нито звук.

Мълчанието й го ядоса още повече. Без да каже нито дума, Джовани изхвръкна от кухнята.

— Хей! Джовани!

Енцо пресичаше двора към къщата, когато видя брат си.

— Енцо. Къде беше?

Джовани се спря. Не можеше да мисли трезво, главата му беше замаяна от силния яд.

Енцо сви рамене.

— Просто излязох, това е всичко.

— Е, трябва да ми казваш, когато просто излизаш! — Джовани тръгна нататък. — Заслужавам малко уважение в тая къща!

— Уау, Джовани! Чакай! — Енцо хвана брат си за ръката. Нещо се бе случило и той трябваше да знае какво. — Какво става? Направо не приличаш на себе си!

Джовани поклати глава, сякаш се опитваше да я проясни.

— Бепе — рече той. — И Франческа. Аз…

Спря се и извърна поглед. За втори път в рамките на десет дни Енцо имаше възможността да спре това, което ясно виждаше, че се случва. Но я пренебрегна.

— Виж, Джовани — каза той и се поспря достатъчно дълго, за да налее масло в огъня.

— Какво? — Джовани се обърна към него. — Какво, Енцо?

— Нищо, нищо! — Енцо вдигна отчаяно ръка. — Успокой се, Джовани, престани да си вадиш прибързани заключения!

Той поклати невярващо глава, като през цялото време си мислеше: „Това е моят шанс, това чаках толкова време. Мога да обърна Франческа срещу него, знам, че мога. Не бива да изпускам тази възможност.“

— И аз това казах на някои хора в кафенето снощи — излъга той. — Рекох им, че са приятели, като брат и сестра, това е всичко.

Джовани веднага се хвана на въдицата:

— Какво искаш да намекнеш с това казах на някои хора?

Енцо пристъпи неловко от крак на крак.

— Снощи… всъщност няма значение.

— Какво искаше да кажеш? — попита Джовани. — Кажи ми, Енцо, кои хора? Какво са говорили за мен?

— Казаха… — Енцо млъкна. Беше на прага на нещо наистина разрушително, но не можеше да спре. — Виж, това са просто клюки на хора без работа.

— Не ме е грижа! Кажи ми какво се говори!

— Добре де, добре! Хора от селото са видели Франческа и Бепе заедно — говорели си, това е всичко! — знаеше силата на внушението. — Празни приказки, само си чешат езиците. Така им казах и ги поставих на мястото им. Това е! Успокои ли се? — той погледна Джовани в очите. — Успокои ли се?

Но брат му като че ли не го бе чул.

— Джовани! Успокои ли се?

Джовани се сепна.

— Какво? А, да, предполагам, че да — загледа се в далечината. В съзнанието му цареше пълна бъркотия. „Какви приказки? — продължаваше да си мисли. — Какво чесане на езици?“ Не можеше да мисли трезво. Виждаше само лицата на селяните, които се смееха и злорадстваха. Упъти се към полето.

— Хей, Джовани! — викна Енцо след него. — Ами обядът?

Но брат му продължи нататък, далеч от къщата, колкото по-надалеч от нея можеше да стигне. Гадеше му се от самата мисъл за жена му.

— Хей, Джовани! — викна отново Енцо.

Но нямаше смисъл. Брат му дори не го чу. Джовани бе направил последната стъпка към ревността, стъпката, която най-сетне щеше да го прехвърли през границата.