Мария Барет
Порочна мания (7)

Шеста глава

Топлината на април премина в май и дните в Апулия ставаха все по-дълги и по-горещи. Земята вече започваше да се напуква, суха и корава под краката, и лозите изискваха постоянно внимание. Умората от неочаквано горещото време взе своята дан и търпението отслабна.

Лено Николи беше открит на брега, изхвърлен от вълните, подут и полуразложен от водата, с почти празна бутилка от бренди в джоба. В селото поклюкарстваха малко и размишленията подбудиха интереса, но разследването реши, че е паднал от скалите, пиян и безпомощен. Смърт от удавяне.

За Франческа вялата търпимост на всичко това беше естествена. Изпитваше горчиво нещастие, но се бе примирила с него, чувстваше се изплашена и самотна, но никога не бе познавала друго усещане. Приемаше живота, който не можеше да промени, нямаше друг избор. Докато мълчаливо и внимателно вършеше дневните си задачи, тя наблюдаваше педантично съпруга си и чертаеше пътя на живота си през люшканията на настроенията му и пристъпите на пиянството. Справяше се добре, избягваше част от унижението и намираше приятел в лицето на Бепе.

В рамките на един кратък месец Франческа Мондело порасна.

 

 

Беше време за вечеря. Джовани седеше начело на масата и гледаше жена си, която събираше чиниите от супата, мълчаливо навела глава. Той я наблюдаваше и се ядосваше на увисналите й рамене, на хладното, бдително изражение в очите й, на присвитите й устни. Тя никога не се усмихваше, не се смееше, лежеше напрегната и схваната под него и трепваше при докосването му. Опитваше се да го прикрива, но той познаваше жените като нея.

Беше безполезна, безинтересна и студена и си струваше само парите, които спестяваше от икономката. Истинско разочарование. Почти не я беше докосвал през последния месец. Не си струваше труда. Вбесяваше се всеки път, когато видеше жалното й изражение, и разбираше, че все още трябва да плаща за малко свястно удоволствие. Той глътна малко вино и я повика през масата. Франческа го погледна нервно.

— Хайде, побързай с яденето.

Видя косия й поглед към Бепе, който подскочи и взе чиниите от нея, за да ги отнесе в кухнята. Мълчаливото им общуване го ядоса. Винаги го правеха, говореха и шепнеха. Тя обръщаше повече внимание на оня дръвник, отколкото на съпруга си, но той забелязваше — о, да, забелязваше!

— Франческа. Ела тук!

Тя се извърна от вратата и се поколеба.

— Вечерята… Аз…

— Ела тук, казах!

Той остави чашата и дръпна стола си назад. Коремът му висеше над колана на панталоните, а по ризата си имаше петна от пот. Протегна ръце към нея.

Франческа прекоси стаята и застана пред него. Не можеше да събере сили да отиде в прегръдките му. Трябваше да го изчака да я издърпа, това бе единственият начин. Тя сведе поглед, като се бореше с отвращението, което се надигаше в гърлото й.

— Франческа…

Той сложи едната си ръка на гърдата й и я стисна грубо, след това я притегли с другата си ръка. Искаше малко привързаност, имаше право на това. Тя преглътна мъчително и прехапа вътрешната страна на устната си.

— Господи! Не можеш ли да покажеш поне малко удоволствие?

Джовани я блъсна грубо назад и тя удари хълбока си в ръба на масата. Нададе кратък вик, но съпругът й вдигна заплашително ръка.

— Какво, по дяволите…

Енцо застана на вратата и изгледа гневно брат си. Франческа отстъпи назад. Джовани погледна над рамото й и веднага свали ръка. Енцо влезе в стаята.

— Не можеш ли да оставиш горкото момиче на мира поне за пет минути? — хвана Франческа за ръката и тя се сви от докосването му. Усещаше пулса под кожата й и неочакваният контакт с нея го възпламени.

— Остави я! — Джовани не можеше да понася гледката на нейната слабост и гневът му внезапно избухна. — Ти! Захващай се с вечерята! — кресна той. — А ти, Енцо, си гледай работата, ако обичаш!

Франческа се обърна бързо към кухнята и срещна за миг погледа на Енцо. Той видя облекчението в очите й и в този момент усети огромно общуване между тях.

— Виж, Джовани, аз…

Енцо се помръдна на милиметри, докато тя минаваше покрай него, и тялото й сякаш го погали. Усети го, Франческа бе искала той да го усети!

— Какво ти? — попита ледено Джовани и Енцо бързо вдигна поглед към него. Лицето на брат му се бе сковало от яд.

Енцо сви рамене.

— Нищо — рече. — Нищо.

След това зае мястото си на масата и зачака Франческа да се върне с вечерята. Копнееше отново да види лицето й, да зърне очите й. Трябваше да разбере дали това, което току-що бе преживял, е истина.

— Къде, по дяволите, е това тъпо момче? — Джовани просто не можеше да стои на едно място, той стана и отиде до вратата. — Бепе! За Бога, Бепе! Връщай се на масата!

Устните му се изкривиха, когато Бепе влезе тичешком в кухнята, и той го удари силно по главата. Бепе изскимтя и се разплака.

— Винаги са заедно — промърмори Джовани. — Винаги! Шушукат си по ъглите… присмиват ми се… — гласът му заглъхна.

— Хей, Джовани, не мисля…

Но Джовани го сряза.

— Какво не мислиш? — озъби се той. — Откъде, по дяволите, би могъл да знаеш?

Енцо извърна очи, преди да отговори, и видя Франческа да влиза в стаята. Тя отново срещна погледа му и бе сигурен, че е зърнал възможно най-краткия проблясък на усмивка. Не каза нищо. Усмивката бе мълчаливо общуване между тях. Усмивка! Значи това, което бе усетил преди малко, бе вярно! Може би ревнивите крясъци на Джовани все пак не бяха толкова глупави?

В главата му се зароди една идея, искрица надежда. Можеше ли да притежава Франческа. Беше ли започнала да го желае, да се нуждае от него — от единствения човек, който наистина я обичаше сред бъркотията от насилие и обиди? Почти не смееше да си мисли за такова нещо, но…

Проследи я как сервира храната, след това погледна през масата към Бепе — просто дете, безполезно, сополиво хлапе — и след това към тлъстата, гротескна фигура на Джовани. Наистина ли бе толкова невъзможно? Беше виждал отвращението в погледа й към Джовани, беше я улавял как потръпва при докосването му. А тази вечер бе усетил тялото й, топлината му, учестения му пулс при неговото докосване. И защо да не бъде така? Искрицата надежда избухна и пламъчето се разгоря.

Беше я желал толкова дълго време, че чувствата беснееха в тялото му. Причиняваха му болка и го караха да вика в нощта. Защо и тя да не чувства същото? Такива неща се случваха. Любовта не бе сляпа и всичко, което хората правеха, имаше цел. Той наблюдаваше отблизо Франческа толкова време, колкото смееше. Тя като че ли му говореше с всяко свое движение, с всеки свой дъх. Сякаш тялото й мълчаливо общуваше с неговото.

Не беше за пръв път — о, не, беше го забелязал и преди, всеки път, когато й помагаше, всеки път, когато се приближаваше до нея. Беше го усетил дълбоко в себе си, но си мислеше, че всичко идва от него, само от него. Но може би не беше така, може би тази вечер Франческа искаше той да прозре истината? Беше му дала знак, нуждаеше се той да знае. И сега Енцо виждаше, виждаше всичко. Тази вечер всичко бе започнало да придобива смисъл.

Джовани му заговори и той се сепна.

— Моята съпруга би искала да знае дали ще ядеш — каза той, като провлече неприятно думата „съпруга“.

Енцо видя как Франческа потреперва и сърцето му запърха.

— Не много — отвърна той. — Не съм гладен, ще си взема сам.

Как можеше да яде? Беше твърде развълнуван за такова нещо.

— Не, няма — Джовани побутна Франческа. — Донеси му месо и картофи, малко патладжан. Бепе, подай на Енцо хляба.

— Казах ти, не съм гладен!

— Това е моят дом, Енцо, и щом казвам, че ще ядеш, значи ще ядеш! Ясно?

Енцо прехапа устни, за да не отвърне, и кимна. Отсега нататък трябваше да внимава.

— Добре — рече Джовани. — Работя много, за да сложа храна на тая маса и искам да се изяжда. А сега яж!

Усмихна се самодоволно, победоносно, доволен от властта си, и Енцо сведе поглед към чинията пред себе си.

„Усмихвай се колкото си искаш, Джовани — помисли си той, — защото тази вечер научих, че имам повече, отколкото си мислиш. Малкият Енцо не е толкова дребен в очите на един човек.“ След това започна да се храни мълчаливо.

 

 

По-късно същата вечер Енцо седя дълго на двора. Въздухът беше влажен и топъл и Джовани спеше в предната стая, а тежкият товар от прекалено много ядене и пиене го караше да хърка. Тялото му бе вцепенено и обезсилено от лакомия. Не усещаше очакването на Енцо.

Шумът от кухнята спря след десет часа. Франческа беше измила, подредила и приготвила всичко за сутринта и сега се промъкна навън през задната врата, за да остане малко на спокойствие и да погледа небето, покрито с дебел килим от звезди. Енцо заобиколи къщата и застана зад нея, без да издаде звук.

— Франческа… — сложи ръка на рамото й.

Девойката подскочи и се обърна рязко.

— О, аз… — извърна поглед за момент. — Помислих, че е Джовани.

Сърцето се блъскаше бясно в гърдите й и тя си пое дълбоко дъх, за да потисне страха си.

Енцо видя това и каза:

— Страхуваш се от него, нали?

Чувстваше, че Франческа копнее той да го знае, да бъде до нея, за да прогони страха й. Само че бе твърде изплашена, за да го каже. Не му отговори и той знаеше, че се страхува. Докосна рамото й с пръсти. Трябваше да я попита, имаше нужда да знае.

— Защо не го напуснеш?

Чу я как затаява дъх и душата му литна високо. Тя чакаше.

— Би могла, нали разбираш… — но не довърши изречението си.

Тя се отдръпна, уплашена от него също толкова, колкото и от Джовани. Гадеше й се от цялата тази история. Не можеше да отговори, нямаше сили.

— Енцо, моля те…

Обърна му гръб и той не можа да види отвращението в очите й. Помисли си, че е казал това твърде рано и тя има нужда от време, за да го осъзнае. Все пак беше чул слабостта в гласа й, прозвучала като молба, като нужда, която си представяше, че е силна колкото неговата.

— Но… Франческа… — той отново се спря, само че този път, защото чу движение в къщата. Отдръпна се от нея и за последен път се вгледа в приведените й рамене. Нямаше време да каже нищо повече. Беше усетил нуждата й и това му бе достатъчно. Сега вече знаеше какво да прави. Секунди по-късно, точно преди Джовани да се появи на вратата, вече беше изчезнал.

— Какво правиш? — попита Джовани, като стоеше в кухнята и я гледаше.

— Нищо…

Той пристъпи напред:

— Е, влизай вътре, искам да си лягам и трябва да заключвам.

Франческа се промъкна покрай него и се отправи към стълбището.

— И се погрижи да си готова за мен — извика след нея Джовани.

Тя не отговори нищо. Затича се нагоре, обхваната от страх и отвращение, а той остана, за да изгаси лампите в кухнята, след това я последва мълчаливо нагоре по стълбите.