Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dangerous Obsession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мария Барет. Порочна мания

ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–535-X

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Докато се изкачваше по крайбрежния път към имението, Винченцо Мондело виждаше земята, която принадлежеше на семейството му.

Склонът, който се издигаше стръмно към градчето Митанова, беше прорязан от пътя и покрит с лози, издигащи се високо върху колове. Плодовете на земята, богатството на Мондело.

Погледът му проследи земята нагоре към сгушените една до друга варосани къщи на градчето, защитени от вятъра, който идваше от Адриатика. След това продължи към хълмовете с лозя по-далеч от брега, към по-голямата част от фамилното му богатство: първокачественото грозде. Обичаше да гледа земята, додето погледът му стигаше, да си мисли за нея като за своя и да си представя, че е господар на всичко, което наблюдава.

Само че когато тръгна по малкия лъкатушещ път, който щеше да го отведе у дома, си помисли неохотно за предстоящия ден, за работата на слънце с другите работници, за грубите разговори и смеха им. Помисли си за потта, за вонята й, смесена с тежката миризма на земята и киселия сок на гроздето, за болките в гърба си и порязаните места по ръцете си.

Реалността бе сурова. Нищо от това не бе негово. Той беше средният от трима братя и на двадесет и две, не бе господар на нищо.

Когато приближи къщата, видя Джовани, по-големия си брат, на двора пред нея. Пиеше чаша вино с кафето си и дъвчеше шумно коричка хляб.

— Ей, Енцо! Къде си ходил? — викна му Джовани, хвърли остатъка от коричката на земята и го подритна. — Късно е, отдавна трябваше да си на полето да помагаш!

Енцо сви рамене. Когато се приближи, усети лоша миризма от брат си — още не беше изтрезнял от предишната нощ.

— А, и ти ли си бил навън цяла нощ? — Джовани плесна силно Енцо по гърба и се засмя. — Иди да се преоблечеш и върви на лозето. Там би трябвало поне за малко да отвлечеш вниманието си от оная си работа, а? — после отново се засмя и изля остатъка от виното си на земята. — Ама че пикня! — изплю се върху червеното петно в краката си. — Абсолютна пикня! Вадала си мисли, че е получил хубаво грозде. Ха! — погледна по-малкия си брат. — Побързай, Енцо, за Бога!

След това се обърна и влезе в къщата, като викна на икономката да му направи още кафе. Енцо продължаваше да стои на същото място и гледаше как брат му изчезва в тъмната вътрешност на къщата. Чуваше фъфленето и едва прикритото му пиянство. Неочаквано лицето му се изкриви от гняв.

— Свиня! — процеди той и влезе вътре да се преоблече.

Предобедът беше дълъг, а жегата — твърде голяма за пролетен ден. Когато отговорникът обяви почивка за обяд, Енцо бе зачервен и потен, а кожата на сухите му, мускулести ръце пламтеше от слънцето, което я изгаряше и потъмняваше до тъмнокафяво. Изправи се и погледна лозата, върху която работеше. Върховете на пръстите му кървяха на местата, където ги бе порязал, и той ги посмука, за да почисти раните.

След това вдигна куртката си, отиде до края на реда и поговори малко с отговорника. Обядът щеше да продължи няколко часа извън жегата на обедното слънце. Беше гладен и жаден й искаше да се върне у дома, за да се усамоти в стаята си. Искаше да мисли за Франческа.

Връщането до дома му отне доста време. Въздухът бе неприятно топъл и сух. Той усещаше потта по кожата си и се дразнеше. В двора пред голямата каменна къща видя Джузепе, по-малкия си брат, да седи на стъпалата пред вратата и да мие грозде за обяд.

— Енцо, виж какво намерих в селото!

Бепе вдигна малка чепка вносно грозде, за да я покаже на Енцо, и се засмя.

Енцо се усмихна разсеяно, защото мислите му бяха изцяло заети с Франческа.

— Добро момче си, Бепе! — каза той и понечи да мине покрай него. — Виж да ги почистиш хубаво, чу ли?

Но Бепе се засмя радостно и отново вдигна грозда.

— Те вече са почти чисти, Енцо! Виж!

Енцо се наведе да огледа грозда точно когато Джовани застана зад него. Неочаквано усети острия връх на братовия си ботуш на гърба си.

— Хей! — само че падна напред и гроздето се изтръгна от ръцете му. Бепе запълзя по пода, за да го събере. Вече се беше покрило с прах и мръсотия.

Енцо се извърна рязко назад:

— Джовани, няма нужда…

Но се спря. Джовани вече бе влязъл в прохладата на къщата — гадеше му се от всяко будалкане с Бепе. Най-малкият брат Мондело бе дребно и красиво момче на осемнадесет, но с ума на шестгодишен.

Бепе пусна обратно гроздето в купата с вода и когато Енцо разроши утешително косата му, нададе тих, тъжен вик. Енцо поклати глава и последва Джовани вътре.

Стаите в къщата бяха хладни и тъмни, а щорите — спуснати, за да спират слънцето. Трапезарията беше готова за обяд, масата — отрупана с храна. Енцо взе парче хляб от панерчето и тръгна нагоре към стаята си. Искаше тишина, за да бъде сам с образа на Франческа.

— Хей, Енцо!

Енцо се спря в горния край на стълбите и погледна Джовани.

— Слизай долу! — кресна брат му. — Прекарваш прекалено много време сам в цупене! Обядът е готов.

Енцо се обърна ядосано и заслиза към трапезарията. Джовани вече се бе настанил и си наливаше вино от бутилката на масата. Препълни чашата и на бялата покривка остана петно.

— Сядай, братко — рече с особена усмивка. Енцо зае мястото си. — Този следобед имам важна работа в селото и искам да останеш у дома и да наглеждаш тук заради мен. Става ли?

Енцо кимна и Джовани се изправи, отиде до вратата и кресна навън:

— Бепе! Обядът!

След това отново седна, разви салфетката и я пъхна в яката на ризата си. Огромният му корем бе покрит само наполовина. Взе парче хляб, гребна малко туршия с него и задъвка с отворена уста.

— Мислех си, че ще те заинтересува каква работа имам, Енцо — докато говореше, няколко трохи паднаха от устата му. — Все пак винаги си ми казвал, че имам нужда от жена — след това се изсмя високо, когато по лицето на Енцо се изписа изненада. — Я! Май те заинтересувах, а?

Но Енцо извърна лице встрани.

— Джовани — отвърна студено той, — уверявам те, че която и да успееш да вземеш за жена, няма да ме заинтересува ни най-малко.

— Така ли? — попита Джовани, като продължаваше да се усмихва.

— Да, така! — отвърна рязко Енцо.

Джовани остави вилицата и погледна брат си. Обичайната студенина на Енцо го дразнеше, но днес се чувстваше твърде доволен от себе си, за да се хване за това.

— Ами защо не почакаш да видиш, малки ми братко? — подразни го той и посегна към виното. — Мисля, че тая би те заинтересувала!

После се изсмя на каменното лице на Енцо, докато икономката влизаше в трапезарията, като влачеше краката си, следвана от Бепе.

— Тук мирише на смърт! — отбеляза тя, като постави купата с димящите спагети на масата и настани Бепе на мястото му.

След това цъкна раздразнено, когато никой от братята не стана да й помогне, но вече беше свикнала с грубостта им и без повече забележки, започна да им сервира храната. Довършиха обяда в мълчалива враждебност.

 

 

След обяда Джовани се качи в стаята си. Обикновено си поспиваше в прохладната, удобна стая, за да отминат последиците от преяждането му, преди да се заеме със следобедната работа, но днес имаше важна задача. Трябваше да направи едно посещение.

Силно изпотен и с пълен от обяда корем, той смени работните дрехи с неделния си костюм, навлече тясната, неудобна найлонова риза върху кръглото си шкембе и закопча с мъка ципа и копчето на панталоните си. След това се оригна силно и когато стомахът му се поуспокои, надяна сакото и напъха краката си в обувките от изкуствена кожа. Нямаше намерение да слага вратовръзка, защото вратът му беше твърде дебел за яката и се съмняваше, че ще успее.

Почти готов, той се погледна в огледалото, плю в длани, за да заглади косата си, и извади парченце месо от зъбите си с нокътя на палеца. Накрая се обърна, закопча сакото си и излезе от стаята.

Енцо броеше наличностите в склада, когато чу дизеловия двигател на мерцедеса. Неспособен да сдържи любопитството си, той отиде до вратата и погледна през една цепка в дървото. Джовани беше в колата.

Наблюдаваше как брат му, изпотен и със зачервено лице, дърпа скоростния лост на задна и изкарва колата от дървения навес. Малко по-късно отново премина на първа. След това махна на Енцо и ръкавът на неделния му костюм се видя ясно. Енцо беше озадачен. Джовани завъртя кормилото на очукания стар мерцедес и колата потегли надолу по алеята. По-малкият брат се извърна, ядосан от интереса си.

 

 

Когато стигна Митанова, Джовани спря колата в една малка уличка близо до печатницата на Николи и слезе. Приглади омачкания си костюм и отново избърса чело с кърпичката. Не беше свикнал да носи костюм и се потеше обилно в него. Чувстваше се неудобно и беше смутен. Той се отправи към печатницата, влезе тихо и остана неподвижен няколко минути, преди да се покашля, за да привлече вниманието на Франческа.

Тя работеше върху портрета на едно малко дете от селото, когато чу гърления звук на Джовани. Беше напълно съсредоточена и се стресна, тъй като не бе усетила някой да влиза. Остави портрета на масата, изправи се и отиде в предната част на магазина.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя, като стрелна поглед към Джовани, преди да се обърне и да започне да оправя купчината великденски картички, изложени за продан. Баща й беше казал никога да не изглежда твърде нетърпелива да обслужва клиентите и това яростно нареждане, комбинирано със срамежливостта й, я караше да се чувства неловко с хората в магазина. Тя попипа нервно картичките.

— Да, всъщност можеш.

Джовани се втренчи в гърба й. Закръгленото й тяло личеше под синята памучна рокля. Той преглътна и усети как възбудата му нараства. След това се покашля.

— Баща ти ми каза, че днес мога да дойда да те видя. Имам да те питам нещо.

Тя се обърна изненадано:

— Мен?

— Да, тебе — той пристъпи напред. — Баща ти ми разреши да те помоля да излезеш с мен — Джовани се опита да се усмихне, но тъй като изобщо не беше свикнал с любезностите, усмивката излезе фалшива и похотлива. — Затова дойдох да те помоля да излезеш на вечеря с мен утре.

Франческа се закова на мястото си и погледна изумено младежа пред себе си. Джовани Мондело. Познаваше го по физиономия, знаеше репутацията му в селото и мнението на отец Анджело, но никога преди не бе говорила с него, самата мисъл я отвращаваше. Тя поклати глава и се извърна от натрапчивия му поглед.

— Сигурна съм, че грешите — каза тихо. — Баща ми никога… Сигурна съм, че грешите.

Джовани отново се усмихна, но този път открито, самодоволно.

— Не, не бъркам — след това се изсмя и понеже не намери кърпичката, обърса лице с ръкава на сакото си. — Баща ти ми даде позволение, ама снощи беше пиян. Бас държа, че е забравил да ти каже! Сигурно още не се е изтърколил от леглото? Ха! — приближи се още повече до Франческа. — Но ще си спомни думите си — Джовани знаеше, че този път дългът на Лено е твърде голям, за да го забрави. Наведе се напред. — Даде ми благословията си, Франческа.

Дъхът му миришеше на вино.

— Наистина не съм сигурна дали…

Джовани я докосна по бузата с горещия си, влажен пръст.

— Разбира се, че не си, малката, и другояче не би ми харесало.

След това я щипна по бузата и остави ръката си да падне надолу, като пътьом докосна гърдата й. Франческа отстъпи с отвращение назад.

— Попитай баща си, Франческа, провери, ако искаш, и аз ще дойда да те взема утре вечер в седем — той се обърна към вратата и девойката видя тънката линия пот по гърба на сакото му. Джовани отвори вратата. — Значи утре в седем.

Тя го погледна с безизразно лице, неспособна да отговори. Малко по-късно вече го нямаше.

Франческа изтича към вратата, пусна резето, обърна се и се облегна на стъклото. Гадеше й се от лошото предчувствие. Баща й никога не й бе позволявал да излезе с когото и да било. Но Джовани Мондело? Той беше отвратителен, дебел, тромав грубиян, пияница и комарджия. Франческа потърка мястото на бузата си, където я беше докоснал. Не можеше да повярва, просто не проумяваше.

Само че когато чу тежкото скърцане от стъпките на баща си на горния етаж и зачака грубия му глас, осъзна, че не може да проумее много неща от живота си. Подскочи при крясъка му.

— Франческа. Франческа.

— Да, татко? — отвърна му и хукна към стълбите.

— Мондело мина ли оттук?

Тя преглътна.

— Да… — гласът й излезе като шепот, докато гледаше към тъмната сянка от фигурата на баща си в горната част на стълбите.

— И ти какво каза? — той се хвана за стената и се полюля.

— Да, той… — Франческа се покашля. — Беше тук преди няколко минути… — спря се. — Каза, че трябвало да изляза с него… утре.

— Добре! — рече Лено Николи и отново се обърна към малката стая. — Това и ще направиш — допълни през рамо.

Не можеше да понася вида на дъщеря си, толкова скромна и сериозна. Повдигаше му се от нея. Той затвори вратата на стълбището и малкият коридор потъна неочаквано в тъмнина, Франческа се върна в магазина, облегна се на тезгяха и затвори очи. Мисълта за Мондело я отблъскваше, но страхът от баща й бе по-силен от всяко друго чувство.