Мария Барет
Порочна мания (19)

Осемнадесета глава

Джезмънд, Нюкасъл ъпон Тайн

Точно до центъра на Нюкасъл Джон беше намерил малка къщичка от средата на викторианската епоха. Беше притисната между две по-големи къщи и представляваше разнебитена постройка от сиви камъни с бял дървен готически свод над входната врата и пълзяща роза, величествена в късния си летен цъфтеж. Беше занемарена и порутена, но още когато я видя, се влюби в нея.

Беше дом, а за Джон това бе първият. Въпреки всичките му недостатъци и упоритата работа, която знаеше, че ще е необходима, гледаше на него с въодушевление и гордост. Беше негов, за да го сподели с Франческа, неговото собствено парче от Англия.

 

 

Нанесоха се в къщата две седмици след напускането на Моткъм Парк. Правните подробности приключиха бързо — адвокатът на лорд Хенри беше помогнал нещата да се ускорят — и Джон взе ключовете от агенцията в третия понеделник на септември. Държеше ги в ръката си и си мислеше: „Едва на петдесет и пет имам моя първи дом. По-добре късно, отколкото никога.“ Застанал навън пред агенцията за недвижими имоти, той се засмя. Кой можеше да си го представи, че един ден ще прави точно това?

Франческа не видя къщата, докато не се нанесоха в нея. Джон искаше да я запази в тайна, отчаян, да не би да разочарова повереницата си, ако нещо не потръгнеше. И въпреки че името й беше на договора, тя просто се подписа, където й показаха и не помисли повече за това.

Чувстваше се толкова уморена, откакто напуснаха Моткъм, отслабваше и енергията й се стопяваше, а Джон постоянно се тревожеше за нея. Ставането от леглото всеки ден й представляваше усилие, а в часовете, когато беше будна, копнееше за тъмното облекчение на съня. Джон я виждаше как съществува някак наполовина — жива, но без да осъзнава това. Той възлагаше всичките си надежди на къщата. Отец Анджело му беше писал, че Франческа притежава страшна воля за оцеляване, а и Джон чувстваше, че дълбоко в нея има и огромна сила да се съпротивлява. Даваше й шанс да живее за нещо, да види изход. Предлагаше й бъдеще. Само се молеше тя да го приеме.

На сутринта, когато щяха да се местят, все още не й беше казал. Бе изпълнен с детинско вълнение и искаше да я изненада. Когато се върна от агенцията, Джон я хвана за ръката и я поведе към колата.

— Имам да ти покажа нещо — каза той, докато й отваряше вратата. — Нещо важно.

Запали двигателя, включи на скорост и Франческа го погледна крадешком. Лицето му грееше от въодушевление. Това я заинтригува. Нещо в маниера му бе пробило външната й черупка и тя откри, че се усмихва на неволното му тананикане. Радостта му бе заразителна.

 

 

Прекара я по заобиколен път, през залесените улици на Джезмънд, покрай красивите викториански къщи и игрището за крикет, и най-накрая по Марстън Авеню — дълго, широко шосе, което водеше към Дийн и зелената площ на парка.

Беше топъл ден — същинско циганско лято, а вечно присъстващият североизточен ветрец подухваше през зелените листати клони на дърветата и хвърляше слънчеви зайчета по шосето. Светлината беше ясна и ярка и когато Джон спря пред къщата, слънцето бе осветило аленочервените рози върху сивите тухли и те искряха като огън.

— Тук — рече той, като паркира до бордюра и изгаси двигателя. След това се облегна назад и погледна техния дом. — Ето това исках да ти покажа.

— Тази къща?

— Да, тази къща.

Франческа слезе от колата. Застана на обляния в слънчева светлина тротоар и погледна старата сива каменна къщичка със запусната градинка и яркотюркоазен входна врата. Усмихна се. След това отиде до дървената порта, отчупи малко клонче орлови нокти, прораснало през оградата, и вдиша сладкия, омайващ аромат.

— Красива е — промълви тя.

Джон се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. Последва погледа й.

— Твоя е, Франческа — рече тихо. — Твоят дом.

Тя се извъртя с лице към него.

— Моя?

За пръв път от седмици насам очите й се оживиха и зеленият им цвят стана още по-наситен.

— Да, твой и мой, нашият дом — сведе поглед за момент. — Харесва ли ти?

Франческа го прегърна и му се зави свят от вълнение. Видя онази особена нейна усмивка, която преобразяваше и разхубавяваше лицето и очите й — ослепително зелени и ярки от вълнение, изместило ужасната празнота.

— Наистина ли е моя? Наистина ли? Искам да кажа — моят дом?

Говореше толкова бързо, че не успя да се справи с английския. Неочаквано спря и си пое дълбоко дъх. Не можеше да повярва, че Джон е направил това за нея. Беше я приел, помагаше й и се грижеше за нея. Беше й дал шанс за нов живот.

— Наистина ли е моя?

— Да, наистина е твоя, твоят дом — Джон се смееше, от облекчението в сърцето му го избиваше на смях. Тя отново се бе съживила. — Забрави ли, че подписа документите?

Франческа поклати глава и едва в този миг й просветна какво е направила тогава. Прегърна го.

— Наистина ли е моя? — прошепна тя.

Той я притисна здраво до себе си.

— Аха.

— Благодаря ти, Джон — каза му нежно. — Ще направя всичко възможно да се гордееш с мен — миналото си беше минало, можеше да го приеме и да продължи с живота си. — Благодаря ти — отново прошепна тя.

Джон се отдръпна назад, за момент засрамен от собствените си чувства, и погледна към къщата.

— След седмица може и да не ми благодариш — каза мрачно той, — когато косата ти вече ще е пълна с пясък и мръсотия и няма да си се къпала от дни!

Но Франческа се засмя и проследи погледа му.

— Никога! — отвърна тя. — Това е най-доброто нещо…

Тогава внезапно го заобиколи и отвори портата.

— О, Господи! — възкликна тя, когато пристъпи две крачки навътре и направи типичен италиански жест с ръка. — По-добре да започваме веднага! — погледна го през рамо с напълно сериозно изражение. — Първо трябва да боядисаме входната врата — след това му направи гримаса. — Ама че хора! Какъв ужасен цвят!

Неспособен да се сдържи, Джон избухна в смях.

 

 

И така започнаха работата върху къщата с боядисването на входната врата. Запълниха пукнатините в дървото, изстъргаха слоевете мръсотия и петната от пиринченото чукало и пощенската кутия и боядисаха вратата в наситено тъмнозелено. Това бе първата стъпка.

Вътре чистиха и сортираха, метоха и лъскаха и само след няколко дни къщата стана обитаема. Дора им беше подбрала старо бельо, което им изпрати от Моткъм, а Джон бе взел кошницата за пикник, пълна с прибори и порцелан. Имаха всичко, от което се нуждаеха. Настаниха се, затоплиха се с бутилка вино и започнаха да поставят основите на новия си живот.

Седмица след настаняването Джон поде дългия и усърден процес на търсене на работа. Беше разпределил финансите си с огромно внимание. Беше похарчил повечето от спестяванията си за къщата, но знаеше, че при нужда ще могат да изкарат един-два месеца, стига да харчат внимателно. Все пак трябваше да си намери работа — както заради душевното си състояние, така и заради парите, и той започна да прави това по педантичния начин, по който вършеше всичко — като претърси колонките за работа на местните вестници и взе назаем пишеща машина, за да напечата автобиографията си.

Беше преценил, че ще са му нужни няколко седмици, докато си намери нещо, което да му харесва, и бе подготвен за чакането. Затова прилежно изпращаше писма на местните компании, които го интересуваха, отговаряше на обявите, които харесваше, регистрира се в трудовата борса и прекара безброй часове, преглеждайки възможните работни места.

Следващите две седмици Франческа го наблюдава със сърце, изпълнено с надежда. Беше поела отговорността за къщата и докато Джон търсеше работа, тя стържеше стени и дървения, шкуреше, чистеше, миеше и боядисваше. Трудеше се безспирно, като намираше облекчение в работата и изпитваше нужда да се зарови в нея.

Беше твърдо решена да забрави миналото, да накара Джон да се гордее с нея и работеше с удоволствие. Бъхтеше се до късно през нощта, търсеше изгодни покупки, шиеше, боядисваше и изливаше цялата си любов в порутената малка къщичка. Искаше да я превърне в най-хубавата къща, в дом, с който и двамата да се гордеят.

Джон усети, че тя притежава вътрешно усещане за стил. На прозорците провеси дълги завеси от викторианска дантела, които беше закупила на местната църковна разпродажба, а на старото широко канапе разпръсна купчина красиво нашарени възглавнички, които беше намерила в един оказион. Кухнята боядиса в жълто. Откри разнообразни стъклени буркани, напълни ги и ги подреди по дъбовите рафтчета, където закачи плитките лук и чесън и китките сушени подправки.

Накрая за спалните намери две викториански пиринчени легла, вероятно от крилото на слугите на някоя от големите стари къщи, и сложи по едно във всяка стая, като вложи пари в пухени възглавници от Бейнбридж и два натъпкани с гъши пух юргана на сини и бели райета. Постла малките кръгли масички с покривки в същото райе и сложи по една квадратна стара бяла дантела върху тях. Боядиса с черна боя железните камини, излъска подовете и накрая постла по един килим във всяка стая — избелели индийски килими в синьо и наситеночервено, които беше изпрала и закърпила, след като ги беше намерила изоставени, мокри и жалки в кофа за боклук зад Холи Авеню.

По средата на октомври къщата им бе завършена, доколкото можеха да си позволят. Беше удобна, стилна, излъскана и чиста. Джон беше подкастрил градината, за да може Франческа да я засади, но времето стана студено прекалено бързо и бе невъзможно да се копае в замръзналата земя. Решиха да оставят това за другата пролет.

Но имаше и още една причина, поради която се налагаше да отложат всякакви други подобрения: Джон беше започнал да се тревожи за финансите си. През цялото време, което Франческа посвещаваше на къщата, той търсеше неуморно работа. Великите му планове да се заеме само с нещо наистина приятно се стопиха.

Отново и отново му казваха, че търсят някой по-млад, че няма нужния опит или че не е достатъчно квалифициран за работата. Все пак повечето отговори, които получаваше, го уведомяваха просто, че длъжността вече е заета.

Никакви обяснения и никаква надежда.

Виждаше, че перспективите му стават все по-мрачни и яркото им ново бъдеще заедно започва да изглежда несигурно. Не каза нищо за това на Франческа. Тревожеше се сам и страхът от провал го тормозеше като упорита язва.

Само че Франческа виждаше мъките му — беше много по-схватлива, отколкото той предполагаше. Наблюдаваше го тихо и незабележимо и се тревожеше за него, искаше да помогне. Беше време отново да започне живота си.

Без да каже на Джон, Франческа взе решение да си потърси работа.

Нямаше представа какво иска да прави, но прочете местния вестник и на последната страница откри малка, сложно изписана обява на трудова агенция „Добро начало“. Записа си номера и на следващата сутрин, когато Джон отиде до библиотеката, се обади, за да си определи среща. Казаха й да дойде в късния следобед на същия ден.

Затвори слушалката и поседя така известно време, зашеметена от бързия отговор, а след това скочи нервно и хукна нагоре по стълбите, за да си намери нещо подходящо за обличане.

Когато Джон се върна от библиотеката, вече беше обяд и Франческа седеше на кухненската маса, облечена в единствената си пола и в една от дебелите карирани вълнени ризи, които Джон й беше купил за Шотландия. Беше обула дебел черен клин и равните си кафяви обувки с връзки. Изглеждаше като достопочтена стара мома от Сърей, която чете безплатния вестник и потропва нервно с пръсти по масата. Черно-кафявото сако на Джон беше провесено на облегалката на стола заедно с една от неговите ярки копринени кърпички в джобчето на гърдите.

— Боже Господи! Да не би да отиваш някъде?

Джон я целуна по главата, придърпа един стол и седна срещу нея. Положи всички усилия да сподави усмивката, която старомодният й вид предизвикваше.

— Да, можеш да вземеш сакото ми — наведе се напред и оправи кърпичката. — Хайде, кажи ми! Умирам от любопитство да разбера накъде си тръгнала.

Франческа прехапа устни и си пое дълбоко дъх.

— Тази сутрин позвъних на една агенция за работа и ме поканиха да отида на интервю днес следобед.

Беше махнала ръцете си от масата и нервно гризеше ноктите си. След това вдигна поглед към него.

— О, Джон, не знам защо го направих! Исках да ти помогна и досега си мислех, че е добра идея. Но какво ще им кажа? Наистина не мисля, че мога да отида. Може ли да позвъня и да кажа, че не се чувствам добре?

Джон посегна и сложи ръка върху нейната, за да спре нервното й вълнение. Стисна пръстите й и се усмихна.

— Не, не можеш да позвъниш и да кажеш такова нещо. Просто ще трябва да отидеш.

Тя издърпа ръката си и се изправи. Джон виждаше, че я е разстроил, но трябваше да бъде твърд, Франческа бе направила опит да бъде независима и той нямаше да я спира. Това беше важно, тя бе готова да започне свой живот и имаше нужда само от малко насърчение.

— Ще се оправиш чудесно, Франческа — рече меко той. — Наистина няма за какво да се тревожиш. Хайде, седни и да обсъдим вероятните въпроси. Няма да има нищо, с което да не можеш да се справиш, обещавам ти — Франческа се намръщи и той повтори: — Хайде, аз ще се правя на интервюиращ и ще ти задавам въпроси, а ти ще отговаряш. Става ли?

Тя кимна и седна неохотно.

— Дубре! — започна той с писклив шотландски акцент, кръстоса крака, докосна косата си с изпънати пръсти и сви устни. — Къква точно работа търсити, госпожице Камъруун?

И Франческа неочаквано се засмя. Облегна се назад, скръсти ръце и продължиха интервюто с въодушевление.

 

 

Само че два часа по-късно, докато чакаше в лъскавата приемна на трудова агенция „Добро начало“, Франческа беше забравила всичко, репетирано с Джон. Вече попълнила формулярите, тя седеше със здраво стиснати в скута ръце, с прилично кръстосани глезени, както беше видяла в едно списание, и с мрачно, напрегнато изражение на лицето си. Беше чула как момичетата от рецепцията се изкискаха, когато мина покрай тях, за да седне, и болезнено осъзна, че не е облечена както трябва, а в безинтересни, старомодни дрехи.

Загледа се в една репродукция на Сесил Бийтън, окачена в рамка на отсрещната стена, и заскърца със зъби, докато с всяка изминала секунда надеждите й за работа угасваха.

— Алоо! Госпожице Камърън?

Франческа се сепна и примигна няколко пъти, за да проясни зрението си.

— Да.

Погледна към вратата, където стоеше дребна, елегантно облечена жена на средна възраст. Тя държеше папка и се усмихваше като начална учителка.

— Аз съм Марджъри Дейвидсън — каза жената. Очилата бяха кацнали на върха на носа й и тя погледна Франческа над тях. „О, Господи — помисли си Марджъри, — какво, за Бога, е облякло това момиче?“ И отново се усмихна, за да прикрие отвращението си. — Може би ще искате да ме последвате, нали, скъпа?

Тонът прозвуча така, че да се хареса и на най-капризния клиент, беше работила упорито върху това.

Франческа стана, опита се да изправи гънките на клина си, без да я видят, и последва жената в коридора.

— Тук виждам, че говорите италиански — каза госпожа Дейвидсън през рамо. — Бонджорно!

Акцентът й бе толкова пресилен, че произнесе „р“-то няколко пъти, преди да го прибави към останалата част от думата.

— Бонджорно. Коме ста?^[1]

— А, да, добре. Много хубаво, скъпа — италианският на госпожа Дейвидсън се простираше само дотук. — Много хубаво наистина — каза отново тя и спря пред една врата с табелка „Стая за интервюта“.

Написа нещо на едно листче върху папката си, отвори вратата и покани Франческа вътре.

— Седнете. Искате ли чай? Кафе? — почака частица от секундата за отговор. — Не? О, добре, и аз мразя да се губи време — влезе и затвори вратата след себе си. — А сега да погледнем този формуляр.

След това седна срещу Франческа, кръстоса крак върху крак и докосна косата си, точно както бе имитирал Джон.

— Добре, нека да видим — погледна папката си. — Хмм — рече тя след няколко минути, а после добави: — Аха — потропа с върха на обувката си по пода и след време, което на Франческа се стори цял час, но всъщност бе само няколко минути, най-сетне отново вдигна поглед. — Значи нямате професионална квалификация?

Франческа преглътна и поклати глава.

— Баща ми искаше да напусна училище, за да му помагам в магазина — каза тя, като в края на изречението гласът й се снижи почти до шепот.

— Моля? — госпожа Дейвидсън намести очилата си и я погледна неприязнено.

— Напуснах училище на петнадесет, за да помагам на баща си в магазина — каза отново Франческа, съвсем мъничко по-високо.

— Разбирам. А умения? Имате ли някакви търговски умения?

Франческа поклати глава.

— А опит? — ясно се виждаше, че госпожа Дейвидсън започва да губи търпение. — Тук сте записали: „работа в магазин“. Какво точно е включвало това?

Франческа вече беше напълно обезкуражена. Чувстваше се изплашена от цялото интервю и гледаше със страх елегантната, образована жена. Всичките знания за печатане и дизайн излетяха от ума й и успя само да прошепне:

— Не зная, наистина.

Извърна поглед, изчервена до сълзи от срам. Беше направила ужасна унизителна грешка. Нямаше какво да предложи. Каквото и да било.

Госпожа Дейвидсън изчака няколко минути, като потрепваше остро по лъскавия чамов под, след това реши да бъде снизходителна — все пак следобедът беше тих.

— Нали разбирате, тук срещаме всякакви хора, Франческа, но всички трябва да имат нещо, което да предложат на вероятния си работодател. Нали разбирате това? — сви устни и зачака Франческа да кимне. — Добре. А сега, има ли нещо, което мислите, че би могло да заинтересува някой от нашите клиенти, нещо, в което да сте добра, някакво умение, организаторство например?

Знаеше, че се държи покровителствено, но това момиче наистина си беше чисто губене на време!

— Организаторство — промълви тихо Франческа.

— Моля? Говорете по-високо, скъпа!

— Организаторство.

— Организаторство. Да, точно така — тя си записа това. — Организаторство — само след няколко секунди вдигна поглед. — Вижте, ако трябва да бъда съвсем честна с вас, нямам абсолютно нищо, което да ви предложа. Съжалявам.

Франческа кимна.

„Изглежда като ударена от гръм — помисли си за момент Марджъри, — както кима така през цялото време.“

— Защо не си отидете вкъщи да си помислите с какво искате да се занимавате и може би след това да се включите в някоя програма за обучение? М-м? Или може би да опитате да придобиете някакви квалификации? М-м? Аз наистина мисля, че това би било най-разумното решение, а вие?

Франческа отново кимна.

„О, за Бога — помисли си Марджъри, — наистина трябва да накарам момичетата в приемната да отпращат такива.“

— Мисля, че е малко прибързано от ваша страна да дойдете днес, Франческа. Ако бях на ваше място, щях да престана да се обръщам към други агенции, докато не науча нещо. Разбрахте ли ме?

Франческа кимна за последен път и госпожа Дейвидсън стана, остави папката на стола и тръгна към вратата. Франческа я последва с безнадеждно намачкан клин.

— Радвам се, че се запознахме, Франческа — тя й протегна дългата си тънка ръка с аленочервени нокти и Франческа я пое. „Поне се ръкува добре“ — помисли си Марджъри. Не можеше да понася влажни, безжизнени ръце. — Е, довиждане тогава — каза бързо тя. — И късмет.

— Благодаря ви — Франческа обърка посоката на коридора. — Довиждане.

— Наляво е.

— А, да, благодаря.

И изчервена до уши, се отправи към приемната и изхода.

 

 

Когато слезе на улицата, мразовитият въздух я удари в лицето с неочаквана сила и охлади пламналите й бузи. Тя остана на място за момент, преглътна сълзите си на унижение, след това вдигна яката на сакото на Джон и го уви по-здраво около себе си. Отправи се към автобусната спирка и усети първите ледени капки дъжд по лицето си.

 

 

Марджъри Дейвидсън се върна бавно в кабинета си, като броеше тихо и напрегнато до десет. Винаги правеше така, когато се чувстваше раздразнена.

Седна на кожения си стол и погледна купчината документи на бюрото си, която като че ли беше пораснала през последните двадесет и пет минути. „Какъв безнадежден случай — помисли си тя, — загуба както на нейното, така и на моето време — въздъхна тежко, стана и отиде до прозореца. — Младите хора днес нямат никаква представа, всичките са въздух под налягане — никой от тях не притежава издръжливостта, която аз имах на тяхната възраст.“

Погледна към мразовития сив дъждец и си спомни за себе си на седемнадесет, твърдо решена — не, нещо повече от това — страстно решена да успее. Нямаше нищо, с което да започне, нищо, освен бедност и невежество. Получи с лъжа първото си работно място, но веднага щом се докопа до него, Господи — нищо не можеше да я спре.

Усмихна се и си спомни за времето преди двадесет и няколко години. Тогава се бе нуждаела единствено от шанс и оттам нататък всичко й бе ясно, целият път до печелившия пост.

От ъгловия си кабинет на Ридли Плейс, Марджъри виждаше шосето и празното пространство извън Лъкиз, където през лятото се събираха студентите. Виждаше катедралата, движението и блъсканицата в Нюкасълския градски център. Обичаше тази гледка, която винаги я изпълваше с чувството, че е успяла. И това бе дяволски прекрасно чувство.

Днес беше претъпкано, бе петък следобед и всички си тръгваха по-рано. Стояха на автобусната спирка с огромни чанти с покупки от Грийн Маркет и с нови тоалети за довечера — дълга опашка от хора, които бяха минали през суграшицата по пътя за работа и обратно.

Тя ги погледна от топлия си, удобен кабинет и се почувства доволна, че не е навън. Огледа всичките нещастни лица, като надничаше през очилата си, и в самия край на опашката видя Франческа Камърън.

Момичето стоеше доста далеч от навеса и дъждът я беше намокрил до кости, придавайки й още по-безцветен и старомоден вид. Очевидно трепереше от студ в смешното, прекалено голямо сако, увито здраво около нея. Бе пъхнала ръце в ръкавите. „О, Боже — помисли си Марджъри, — прилича на удавен плъх.“ След това, съвсем неочаквано и без никаква причина, си спомни първото интервю, на което беше ходила: за работа в магазин надолу по Грей Стрийт.

Тогава, на път за интервюто, я бе завалял дъжд, силен порой, който я бе измокрил до кости и бе накарал боята на евтиното й вълнено сако да протече, така че ръцете й бяха нашарени с черно и памучната й пола беше съсипана. Усмихна се. Спомни си, че бе сресала косата си назад и я бе напръскала с много лак, за да й придаде форма. Докато пристигна в магазина, прическата й вече приличаше на птиче гнездо — сплъстена, подгизнала и зловонна. Тогава не събра смелост да влезе, а само се погледна във витрината, обърна се кръгом и си отиде у дома. Плака през целия път в автобуса.

„Господи, трудно е да се започне — помисли си тя. — Ако не беше Томи да ми даде първия шанс…“ Отново се усмихна при спомена за приятеля си и отиде с внезапна решителност до закачалката в ъгъла на стаята, навлече палтото си и взе чадъра. Преди да си зададе въпроса какво прави, вече беше излязла на улицата.

 

 

Франческа не усещаше пръстите на краката си. Бяха толкова студени, сякаш на тяхно място имаше две парчета лед. Зъбите й тракаха и главата я болеше от напрягането на лицевите й мускули. Погледна надолу и се опита да мисли за нещо топло.

— Франческа.

Тя вдигна поглед, убедена, че е чула името си, но след това отново сведе очи. Сигурно си въобразяваше.

— Франческа.

Вдигна очи за втори път и почувства нечия ръка на ръкава си. Госпожа Дейвидсън от агенцията бе застанала пред нея в дълго вълнено клоширано палто в черешов цвят и с чадър на червени и бели райета над главата.

— О, аз…

Не знаеше какво да каже, появата й беше толкова изненадваща и зашеметяваща на фона на мърлявата сивота на мократа улица, че можеше само да гледа слисано.

— Вижте, Франческа, мисля, че ще мога да ви уредя работа или поне интервю.

— О, ъ-ъ… наистина ли? — беше твърде сащисана, за да мисли трезво.

— Да, става въпрос за работа като обща помощничка в едно модно студио на Кейсайд. Интересува ли ви?

— О, да! Да, интересува ме! — извика Франческа и сключи ръце.

— Ами ако се върнете за няколко минути в кабинета ми, ще ви обясня всичко. Става ли?

— Да, да, разбира се!

След това се усмихна за пръв път, откакто се бе срещнала с госпожа Дейвидсън, и Марджъри видя как лицето й светва и внезапно се променя в нещо наистина твърде хубаво.

— Хайде тогава — рече госпожа Дейвидсън. Дъждът продължаваше да се лее. — Ела под чадъра ми, сигурно си измръзнала!

Франческа пристъпи напред и веднага й стана по-топло.

— Какъв ужасен ден! — забеляза Марджъри, докато се връщаха обратно на Ридли Плейс.

Но Франческа само сви рамене. Нямаше нищо против дъжда. Вече не.