Мария Барет
Порочна мания (27)

Двадесет и шеста глава

Лейди Маргарет и лорд Хенри седяха в дневната на Моткъм в една от редките вечери, когато бяха заедно, и играеха на дама. Огънят в камината бе започнал да загасва, докато играта навлизаше в крайния си етап, а лорд Хенри довършваше питието си преди лягане. Минаваше десет и играеха в приятно мълчание, отпуснати и подготвящи се за леглото. Телефонът иззвъня.

— Мили Боже! Кой би позвънил по това време на нощта?

Лорд Хенри винаги свързваше късните обаждания с неприятности. Хората, които познаваше, можеха да звънят само до седем вечерта, всяко друго време възприемаше като дръзко вмешателство в личния му живот.

— Не се тревожи, ще отговоря.

Новият им иконом имаше почивен ден. Лейди Маргарет стана и отиде в студеното антре да вдигне слушалката.

— Лейди Маргарет?

— Да, на телефона.

— Добър вечер, тук е Чарлз Хюит.

— Здравей, Чарлз! Как си?

— Не в особено добро настроение, лейди Маргарет.

— О? И защо?

Наистина много се дразнеше, задето той настоява да я нарича с титлата й. Знаеше, че така е по-благоразумно, но все пак се дразнеше. Искаше да си личи, че е на малко име с министъра на външните работи, беше си спечелила тази чест.

— Току-що ми се обади Крие О'Лиъри, вестникарският магнат. Очевидно брат ти е правил сделки с един от жълтите вестници. През последния час говорих по телефона с редакторката на този вестник, като се опитвах да оправя проклетата каша!

— Какво искаш да кажеш с това „правил е сделки“? — беше объркана. За какво, по дяволите, говореше Чарлз? Патрик не й бе казал нищо такова.

— Очевидно е обещал ексклузивно интервю за връзката си с някакво младо момиче на име Франческа Камърън, като в замяна е искал вестникът да събере всичките си колеги и да отразят модното й ревю. Предполагам, че името ти говори нещо, лейди Маргарет? Аз лично мисля, че този идиот си е загубил ума!

Лейди Маргарет придърпа пипнешком един стол, стовари се върху него и остана слисана няколко секунди. Беше толкова ядосана, че не можеше да мисли.

— Положението в момента е такова, че успях да се уговоря с вестника да си избие от главата всичките идеи за такава статия и Лиъри ми помогна. Но това не оправя Патрик. По дяволите, не знам какви игри играе, лейди Маргарет, но предлагам да научиш това възможно най-бързо!

— Да, разбира се — главата й се маеше от ярост.

— Последния път, когато се срещнахме, не ми ли каза, че Патрик се е сгодил?

— Ами нещо такова, да.

От седмици го подтикваше да направи предложение на Пени Брейхън. Трябваше да настоява повече. Господи! Франческа Камърън!

— Е, колкото по-бързо се направи съобщението, толкова по-добре! Последното нещо, от което има нужда нашата партия, е още един скандал. Бих те насърчил да го убедиш в преимуществата на една хубава, солидна жена до него, лейди Маргарет, ако иска да остане на тази работа, разбира се!

— Да, естествено — неочаквано изпита страх. Дали това не беше заплаха?

— И между другото, ако трябва да бъде направено изявление, бих изиграл варианта, че момичето е било бивша служителка. По този начин ще се получи доста разумно обяснение. Става ли?

Лейди Маргарет стисна здраво слушалката.

— Да, аз… — никога не бе казвала на Чарлз за службата на Франческа Камърън в семейството. Явно го знаеше от друг източник. Господи, какво ли още знаеше? — Както сметнеш за добре, Чарлз — каза тихо тя.

— Мисля, че трябва да държиш здраво юздите на брат си, лейди Маргарет. Нямаме нужда от шавлив депутат!

— Не, Чарлз — тя погледна през рамо, за да провери дали е затворила вратата на дневната. — Веднага отивам в Лондон да поговоря с него. Искаш ли да се срещнем утре за обяд?

— Боя се, че няма да мога.

— Разбирам — признак на неодобрение.

— Някой друг път, лейди Маргарет.

— Да, някой друг път.

И без да каже нито дума повече, той затвори. Лейди Маргарет остана до телефона в антрето, като се опита да помисли трезво какво трябва да направи. Сега нямаше време за игри. Трябваше да му го каже направо и, по дяволите, трябваше да я слуша! Този път беше сериозно и нямаше да има никакви мъгляви заплахи! Него можеше да не го е грижа дали ще съсипе кариерата си, но нея — да! Щеше здравата да натрие сол на главата на Патрик — беше платила за това — и хич нямаше да му се церемони! Лейди Маргарет се изправи и викна на лорд Хенри:

— Скъпи, страхувам се, че трябва да отида до Лондон тази нощ.

Чарлз беше спрял историята засега, но нямаше време за губене. Докато отиваше към стаята си, тя чу как лорд Хенри изстена.

„Ще трябва да бъде търпелив — помисли си сърдито, докато приближаваше към бюрото за ключовете на колата, — каквато бях аз през всичките тези години.“

 

 

Джон беше по халат, когато му се обадиха от рецепцията. Патрик Девлин във фоайето? Трябва да бе грешка. Не беше го виждал или чувал от месеци, още от Моткъм. Момичето го увери, че няма грешка и го помоли да слезе долу да се срещне с господин Девлин. Джон се облече бързо и излезе от стаята. Обаждането му бе причинило неприятно чувство на гадене в стомаха.

— Джон!

Патрик прекоси фоайето. Постояха неловко няколко минути, след това се ръкуваха тромаво. Патрик не знаеше откъде да започне.

— Искаш ли да седнеш?

— Не, благодаря — онова старо желание да запази Франческа се надигна в гърдите на Джон. Все още беше ядосан на Девлин и не му бе приятно да го вижда. — Какво искаш, Патрик?

Младият мъж му отговори със същата прямота. Не виждаше смисъл да губят време.

— Дойдох да поговорим за Франческа — каза той. — За Франческа и мен.

Лицето на Джон остана безизразно, но в гърдите му се надигна яд.

— Трябва да се шегуваш, Девлин! И ме изкара от леглото, за да ми кажеш това? — Джон изсумтя. — Какво те кара да мислиш, че след всичките тези месеци тя или пък аз ще искаме да имаме каквото и да било общо с теб?

— Днес се видях с нея, Джон — Патрик забеляза как лицето на събеседника му се променя. — Не ти ли е казала?

— Не — това го ядоса още повече. — Тя е независима личност, Патрик! Не е длъжна да ми казва всичко!

— Знам, знам — Патрик извърна поглед. Беше по-трудно, отколкото си го представяше. Никога не му бе хрумвало, че ще трябва да се изправи пред гнева на Джон. — Миналата нощ срещнах Франческа в Пимлико и след това дойдох на ревюто. Днес пак се срещнахме — той въздъхна тежко. — Виж, ужасно ми е трудно…

— Има си хас да не е!

— Аз… — Патрик протегна ръка и докосна Джон по лакътя. — Джон, ще ме изслушаш ли за момент? Зная, че не ме харесваш, че ме мразиш, но трябва да поговоря с теб. Моля те, ще ме изслушаш ли?

Джон погледна надолу към ръката, след това отново към лицето на Патрик. Видя нещастието му, но това не го накара да омекне.

— Добре — отвърна неохотно той. — Давам ти пет минути — отидоха до канапетата във фоайето. — Какво искаш да ми кажеш?

Патрик си пое дълбоко дъх и погледна Джон право в очите.

— Днес беше един от най-хубавите дни в живота ми и един от най-лошите. Днес осъзнах каква огромна грешка съм допуснал това лято в Шотландия. Всъщност осъзнах го веднага щом зърнах Франческа и сега трябва да й го кажа — поколеба се за момент и продължи: — Обичам Франческа и мисля, че и тя ме обича. Тази вечер избяга от мен — бе едно глупаво недоразумение — и трябва да се видя с нея, да й обясня. Помислих си, че може би… — той се спря. — Помислих си, че навярно ще можете да ми помогнете.

Джон огледа внимателно лицето на Патрик на острата светлина във фоайето на хотела и си помисли, че изглежда изпито и състарено. Нещо повече — изглеждаше съсипано.

— Не мисля, че ти е простила, Патрик — каза той. Лоялността му бе към Франческа, но му бе неприятно да каже нещо повече.

— Можеш ли да поговориш с нея заради мен? Да й кажеш, че я обичам? — попита отчаяно Патрик.

— Не зная.

— Поне ще помислиш ли по този въпрос?

Джон си спомни за момент цялата болка и страдания, които Франческа бе преживяла в краткия си живот, и отвърна:

— Ще си помисля, но ако направиш нещо за мен.

Патрик вдигна поглед обнадеждено.

— Всичко ще направя!

— Ще си помислиш ли сериозно колко много я обичаш?

— Аз…

Джон вдигна ръка, за да го накара да млъкне.

— Да, знам, че вече си мислил за това, но искам да си отидеш у дома и да помислиш още. Наистина го премисли внимателно, Патрик. Помисли си от колко неща ще можеш да се откажеш заради това момиче и какво значение ще има тя за твоя живот. И на сутринта, ако отговорът е всичко, върни се тук и аз ще се опитам да я придумам — Патрик остана мълчалив. — Нали разбираш, не искам отново да бъде наранявана — каза Джон. — Няма да позволя такова нещо.

— Не — Патрик разбираше това. — Но ще се върна утре сутринта.

Джон сви рамене.

— Надявам се — подаде му ръка.

— Благодаря ти — рече Патрик.

— Утре ще ми благодариш.

Патрик се обърна и излезе от хотела.

 

 

Лейди Маргарет зави с рейндж роувъра по Суон Уок и спря бавно пред къщата на Патрик. Изгаси двигателя и няколко минути седя на предната седалка на колата, осветена от една улична лампа, за да отпусне тялото си от напрежението на шофирането. Беше два сутринта. След това взе сакото си от съседната седалка, посегна отзад за чантата и слезе от колата. Къщата беше тъмна, но тя имаше ключ.

Позвъни и започна да рови из чантата си за ключа. Намери го точно когато в една от стаите горе светна. Превъртя го в ключалката и влезе в голямото, просторно антре. Запали няколко лампи и се насочи право към кухнята, за да си направи кафе. Чу Патрик горе и се стегна, за да го посрещне.

— Маргарет! Боже Господи! Какво правиш тук! — стоеше на вратата в халата си и примигваше на ярката светлина в кухнята. — Добре ли си? Да не би да се е случило нещо в Моткъм?

— Добре съм и не се е случило нищо в Моткъм — отиде до него и го целуна по бузата без особена топлота. — Върви в дневната, Патрик. Ще ти донеса кафето там. Трябва да поговорим.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се бе заела с кафето и му отговори през рамо:

— Тази вечер ми се обади Чарлз Хюит. Предложи ми с теб да се разберем за някои неща — обърна се. — О, хайде, върви да седнеш, Патрик, нервираш ме, като се въртиш тук! След минута ще ти кажа всичко, но сега имам нужда от едно питие, пътят беше дълъг.

Патрик отиде в дневната и светна една от лампите. Там беше студено и неочаквано големината на стаята му стана неприятна. Суон Уок беше изборът на Маргарет: „Място, където можеш да приемаш гости — бе казала тя, — и по-близичко до парламента.“ Бе му дала пари назаем, за да я обзаведе по неин вкус, но сега, като я погледнеше, не смяташе, че ще се хареса на Франческа. Може би ако останеше в политиката, щяха да се преместят в неговия избирателен район. Вероятно щеше да й хареса в провинцията.

Лейди Маргарет влезе с подноса и го сложи на масичката за кафе. Наля мляко в чашата на Патрик, подаде му я и започна да се оправя със своята. Отпи голяма глътка от тъмната, ароматна течност, след това остави внимателно чашата до краката си.

— Е? — Патрик наблюдаваше движенията й, бавни и подчертани, и чакаше да чуе това, което я е накарало да пропътува двеста мили.

— Е, каква е истината в историята, която смяташ да разкажеш на „Мейл“, за теб и Франческа Камърън?

— Моля?

— „Мейл“, Патрик! Изглежда, смятат да направят ексклузивно интервю с теб, със снимки и всичко!

— Какво, по дяволите…

— Точно така! — лейди Маргарет извади дълга цигара от кутията си и я запали. След това погледна брат си. — Бих искала да зная какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Господи! — Патрик беше слисан. Проклетата преса! Единствените хора, които знаеха, бяха Оли и неговата редакторка на женската страница. — Боже Господи! Как, по дяволите, разбра? — изправи се и посегна към цигарите на лейди Маргарет, запали бързо една и отиде до прозореца. Загледа се навън, твърде ядосан, за да говори.

— Мисля, че това едва ли е важно! — лейди Маргарет се втренчи сърдито в гърба му. — Зададох ти въпрос, Патрик, за Франческа. Не ми отговори!

— Не мисля, че е твоя работа!

Лейди Маргарет се изправи.

— Е, за нещастие точно тук грешиш! Моя работа е, независимо дали ти харесва или не! Когато министърът на външните работи ми звъни в десет вечерта, за да ми каже да ти обясня някои неща, тогава е точно толкова моя работа, колкото и твоя! — тя загаси ядно цигарата си в пепелника. — Не е ли така?

Патрик се обърна.

— Отговорът все още е не. Личният ми живот си е моя работа.

— Неприятното е, че вече не е личен, нали, Патрик? Не и когато правиш глупави сделки със стари приятелчета от училище в замяна на интервю, което ще бъде прочетено от цялата страна! Изобщо не е личен! — тя вдигна ядосано ръце. — Какво, за Бога, си мислиш? Отговори ми на този въпрос! Нима наистина си решил да съсипеш всичко, за което сме работили досега? Нямаш ли никаква гордост?

— Гордост? Струва ми се, че и преди съм чувал тази дума от теб, нали? И виж докъде ме докара последния път! И в отговор на твоя въпрос — не, не съм решил да съсипя всичко, за което си работила, просто си мислех за истината — това е всичко. Обичам Франческа и искам да се оженя за нея. Направих голяма грешка, задето я изоставих, вече знам това. Обичам я и за мен тя означава повече от всичко друго.

Лейди Маргарет остана напълно неподвижна и извърна поглед от лицето на Патрик. От самата му сериозност й се повдигаше.

— Я ми кажи, Патрик, какво знаеш ти за любовта и брака? — попита студено тя.

— Колкото всички други! — той въздъхна уморено. — Наистина ли има значение? Обичам Франческа и това ми се струва правилно. Не можеш ли да разбереш?

— Ще ти кажа какво разбирам, Патрик! — повиши се неочаквано гласът й. — Разбирам, че имаш евтина връзка с една сексапилна осемнадесетгодишна и си мислиш, че това е любов! Доста си жалък, като точиш лиги като някой старец, и си готов да захвърлиш всичко заради нея. Съзнаваш ли, че с кариерата ти ще е свършено, ако продължиш с тази приказка? Кой, мислиш, ще те приеме на сериозно? Мъж, който не може да мисли с друго, освен с оная си работа?

— Достатъчно, Маргарет!

Тя поклати глава.

— О, не, не е! Още не съм свършила! Имам да кажа дяволски много, преди да свърша!

Той тръгна към вратата.

— И няма да ти стане нищо, ако останеш да ме изслушаш, Патрик! Този път няма да има мили думи и молби. Този път говоря сериозно!

Без да се развълнува от гнева й, той се закова на място и помисли няколко секунди. Ако сега излезеше, пропастта между тях щеше да се увеличи, но ако останеше, щеше да изпусне нервите си и двамата щяха да си кажат неща, които по-добре да си бяха неизречени.

— Седни, Патрик! Седни и слушай!

Той я погледна гневно и рече студено:

— Не ми заповядвай, Маргарет. Няма да се карам с теб.

Неочаквано тя кимна.

— Прав си — отвърна. — Няма нужда да се караме — запали си нова цигара. — Веднъж вече се карахме за това и аз ти казах, че правя само най-доброто за теб — задържа цигарата близо до лицето си и димът се уви около устните й. — Всичко, което съм правила досега, е било най-доброто за теб. Надявам се, че го разбираш.

— Разбирам това, Маргарет — но не беше сигурен, че разбира, и изобщо не бе сигурен, че тя знае разликата между най-доброто за него и най-доброто за нея.

— Добре, радвам се, че е така — тя си пое дъх. — Защото притежавам голям процент от акциите на модната компания „Дейвид Йейтс“, не контролния дял, но достатъчно голям, за да направя нещата много трудни за компанията. И ако почувствам, че е необходимо, точно това ще сторя! Би било жалко, нали? След едно толкова добре отразено ревю и особено след като се опитват да оцелеят някак при тези условия. Според мен би било правилно да се каже, че ако им причиня неприятности, вероятно ще ги довърша. Ужасно жалко, бих казала!

Патрик я погледна ужасен, объркан за момент. Помисли си, че е полудяла, но след това видя очите й и разбра, че това не е лудост, а амбиция — чиста, непоколебима амбиция. Тя го гледаше студено.

— Съмнявам се, че Франческа Камърън ще ти бъде благодарна, задето си разрушил една вероятно блестяща кариера, Патрик — дръпна за последен път от цигарата и я загаси. — Как мислиш? — издиша дима в гъст сив облак. — Ако компанията бъде смачкана поради неразумна лихва на техния заем или постоянно спъване на решенията на директора, или дори поглъщане? Мислиш ли, че Франческа няма да те обвинява, ако разбере, че си можел да спреш това, но не си го направил? — лейди Маргарет наблюдаваше как по лицето на Патрик се разлива горчиво разочарование. Тя преглътна мъчително. Не искаше да я мрази, но трябваше да продължи, трябваше да поеме този риск. — Дали твоята идилична любов би оцеляла след разбитите илюзии и яда? Мислиш ли, че Франческа ще ти прости?

Но Патрик не можеше да намери сили да й отговори. Огромната й, егоистична амбиция го бе потресла толкова силно, че не бе в състояние да говори.

— Защо? — прошепна той. — Защо правиш това? — не можеше да проумее как един човек може да мрази толкова много или да планира такива злини. При мисълта, че това е собствената му сестра, му се доплака.

— Не искам да го правя, Пади — каза тя. — Ще го направя само ако се наложи.

— Но защо?

— Защото нямам намерение да стоя и да гледам как съсипваш живота си — озъби се тя. — Ето защо! Имаш твърде много за губене!

— Но не ме е грижа, не разбираш ли? Тя е единственото важно нещо. Бих оставил всичко заради нея. Всичко!

Лейди Маргарет се почувства така, сякаш я беше зашлевил по лицето. След всичките й жертви, след всичко, което беше направила за него, той бе готов да се откаже от кариерата си заради някаква евтина повлекана, тръгнала да докопа каквото може.

— Само през трупа ми! — промълви яростно тя.

— Моля?

— Казах — само през трупа ми! Няма да се отказваш от нищо, Патрик! Чу ли ме? От нищо!

— Ще правя каквото си искам! Просто не можеш да си го набиеш в главата, нали? Това, че съм свободен, че съм достатъчно голям да взимам решения сам!

— Добре тогава! — кресна тя. — Хайде, взимай си твоите решения! Само че когато всичко започне да се стоварва на главата ти, недей да тичаш при мен — беше бясна от глупостта на Патрик. — Можеш да имаш това момиче, след като толкова го искаш, но запомни — ще я унищожа! Ще направя всичко, което е във властта ми, за да я съсипя. Всичко! Пред теб се разкрива блестяща кариера, но ако искаш да я захвърлиш, не мога да направя нищо, за да те спра. Но по този начин захвърляш и мен, и семейството. Няма да стоя и да гледам как разрушаваш живота си!

— Но защо? Защо да не мога да имам всичко това заедно с Франческа.

— С Франческа ли? — засмя се злобно лейди Маргарет. — С една тийнейджърка в избирателния ти район? Момиче, което е дошло с белези и синини един Бог знае откъде? Тя има минало, Патрик! Минало, в което е имало насилие — всеки глупак може да види това. Нима си толкова наивен да си мислиш, че хората няма да си пъхат носа в това? О, ще си го пъхат, и още как! Има цяла кутия с червеи, която само чака да бъде отворена, и долнопробните вестници ще се пребиват да бръкнат в нея! Ами Чарлз Хюит? Мислиш ли, че ще подкрепи кариерата ти, след като си изложил правителството и себе си с тази жалка авантюрка? О, за Бога! — лейди Маргарет отвори рязко чантата си, извади носни кърпички и избърса ядните си сълзи.

— Маргарет, моля те — Патрик сложи ръка на рамото й.

— Не! — отблъсна го сестра му. — Няма да слушам твоите мрънкания и хленчения! Трябва сам да направиш избор! — избърса лицето си. — Но ако твоят избор е Франческа, тогава помислиш добре за последствията, Патрик. Аз първа ще открия нейното насилствено и ужасно минало, което е скрила, и запомни ми думите, ще я накарам да плати за това! Никога няма да се примиря! Никога! — лейди Маргарет пъхна кърпичката обратно в чантата си и се обърна с лице към него. — Вече не става дума само за твоя живот, дължиш твърде много на твърде много хора. Помисли за това! — заобиколи го и тръгна към вратата. — Помисли си за бъдещето, което ти предстои, ако тръгнеш с нея, и само се моли да имате сили да го издържите!

След като процеди тези думи, тя напусна стаята и затръшна вратата зад гърба си.

 

 

Патрик стана и дръпна завесите. Над града се разливаше дневната светлина и оранжевите улични лампи примигваха мигновено, преди да изгаснат. Погледна към небето, натежало и сгъстено от проклетия дъжд, и видя как едва доловимо просветлява от зората. Загледа се в паркираната кола на отсрещната страна на улицата и двамата мъже в нея. Бяха стояли там цялата нощ.

Обърна се и отиде до бюрото. Взе няколко листа полуизписана хартия и ги сложи в големия стъклен пепелник. Намери запалката на лейди Маргарет, щракна я и поднесе пламъка към първия лист. Той веднага се запали и до секунди писмата бяха изгорели. От безполезното му, окаяно обяснение към Франческа остана само купчинка гъста черна пепел.

Качи се горе и отиде в спалнята за гости. Лейди Маргарет все още беше будна.

— Маргарет — каза той. — Обещаваш ли ми, че ако се откажа от Франческа, ще я оставиш на мира? — гласът му бе безчувствен и студен до безкрайност.

Тя се обърна към него.

— Да, ако се ожениш за Пени Брейхън.

Той стисна силно дръжката на бравата. Внезапно цялото му тяло се изпълни с ужасна болка, с тъпата болка на загубата. Това бе неговият жребий, цената, която трябваше да плати за Франческа, цената за нейното минало и неговото бъдеще. Погледна сестра си и му се стори по-чужда от всякога.

— Дай ми думата си, че никога няма да й навредиш — каза той. — Нито на нея, нито на компанията и… ще направя, каквото искаш.

В очите й затрептя усмивка, но тя не я допусна до устните си.

— Имаш думата ми — отвърна. — Но ако още веднъж се срещнеш с нея, ще я съсипя — и отново се обърна и затвори очи.

Патрик излезе тихо от стаята.

 

 

Точно три седмици след това Джон стоеше в дневната на къщата с тераси на Марстън Авеню и гледаше малката бяла картичка, изписана на ръка. Беше адресирана към него, но думите в нея бяха за Франческа. Не знаеше какво да прави. Погледна през прозореца към малката предна градинка, прясно изкопана и засадена, и усети силната болка на повереницата си в тъмната, разровена земя. Беше работила до изтощение, борейки се със земята, както се бореше с болката и унижението си, и се изморяваше дотолкова, че да не може и да заплаче. Искаше да омаломощи тялото си, да го вцепени, но не можеше да избяга от мъката.

Сега, докато я чакаше да се върне вкъщи, се тревожеше за физическото й състояние. Струваше му се, че не са й останали никакви сили, че нещо в нея изпива духа й и я оставя слаба и беззащитна. Беше изсмукана, сянката на чувствата й витаеше над нея като черен ангел. Входната врата се затръшва и той се обърна.

— Франческа.

Тя влезе в стаята. Лицето й бе смъртнобледо, но на бузите й горяха две червени петна като от треска, а очите й пламтяха неестествено ярко.

— Къде беше? Тревожех се за теб — каза той и пъхна картичката в джоба си.

— Трябваше да отида на лекар — отвърна Франческа. Помъчи се малко с копчетата на палтото си, след това вдигна поглед към него. — Джон — рече тихо тя, — бременна съм.

Абсолютната й откровеност го слиса. Отне му няколко минути, докато осъзнае новината, и се взря в нея с празен поглед, без да знае какво да каже или направи. Накрая я приближи и протегна ръце. Тя се хвърли в прегръдките му и топлината на тялото му й се стори страхотно облекчение след часовете и дните на мъка и самота.

— Какво смяташ да правиш? — попита той, като все още я държеше в прегръдката си.

Тя поклати глава. Това бебе бе заченато в любов, бе сътворено в тъй силна страст, че само споменът за нея я караше да се чувства слаба. Нищо — нито измамата, нито лъжите можеха да изтрият това.

— Искам да задържа бебето — прошепна Франческа.

Той я докосна по косата. Животът му, тъй скучен и безполезен, почти стигнал края си, най-сетне си намери цел и започна отново. Тя бе направила това за него и сега щеше да го дари с дете. Не негово, но част от нея и понеже я обичаше толкова много, то щеше да бъде част и от него.

— Направи това, което смяташ за правилно — каза той. — И аз ще те подкрепя.

Помисли си за картичката в джоба си и за думите на Патрик, толкова простички и отчаяни. „Не мога да я обичам, без да я нараня — пишеше в нея — и по-скоро бих дал живота си, отколкото да й причиня още болка. Кажи й, ако изобщо някога те попита, да погледне онзи цитат от Библията: Любовта понася всичко, вярва във всичко, надява се на всичко, понася всичко. Тя живее в сърцето ми и без нея животът ми никога няма да бъде пълен.“