Мария Барет
Порочна мания (35)

Тридесет и четвърта глава

Франческа — 1992 година

Франческа се събуди от тихото трополене на дъжда по прозореца и странната слънчева светлина, която се процеждаше през облака. Тя отвори очи, извади ръка изпод завивката и погледна часовника си. Беше шест и половина сутринта, Франческа се протегна, прозина се, претърколи се по гръб и погледна замечтано облака, пропускащ лъча светлина. След това седна в леглото и се ослуша за шум от другата стая. Чу раздвижване и се усмихна, после свали крака от леглото, стана и отиде боса до стаята на сина си.

— Добро утро, миличък!

Наведе се и вдигна Джейми от креватчето. Момченцето разтърка сънливо очи и тя го целуна по главата.

— Ммм! Хубави неща ли сънува?

Всяка сутрин, когато взимаше сина си в ръце, не можеше да повярва колко силна е любовта й към него. Тя я поразяваше и докато го държеше, притиснат до гърдите си, си мислеше колко й е скъп. След това се усмихна на съненото, намръщено личице и отнесе момченцето до тясната площадка пред банята, сложи го да седне на килима, изми лицето, ръцете и зъбите си и отново върна вниманието си към него.

Десет минути по-късно го понесе надолу по стълбите, като си мислеше колко тежък е станал, и почука тихо на вратата на Джон, преди да слезе до първия етаж. Влезе в малката жълта кухня, сложи Джейми до коша с играчки и се зае да прави закуска и горещо, прясно кафе за себе си и Джон.

— Добро утро!

— Здравей, Джон. Добре ли спа?

— Не съвсем.

Той се засмя — Франческа знаеше колко нервен се чувства, когато ще лети, — клекна и заговори на Джейми лице в лице:

— Е, какво имаме тук, малък Джейми? — взе книжката, която детето му подаде, погледна корицата и направи гримаса на учудване. — Я виж, я виж, и това ако не е твоята книжка!

Джейми се усмихна.

— Да!

— Искаш ли да ти почета?

Франческа погледна през рамо към Джон и направи гримаса.

— Май за шестстотен път тази седмица!

Джон се засмя.

— И всеки път звучи по-добре, Франки! В нея има голямо скрито значение! Не знаеше ли?

— Не, не знаех! И доста се надявах тази сутрин да я пъхнеш в куфара си!

— И да те лиша от удоволствието да я четеш на сина си? Няма начин! — Джон стана и придърпа един стол. — Ела тук, Дж. К., хайде да седнем и да почетем.

Седна и вдигна Джейми в скута си. След секунди в антрето се чу тупване. Бяха донесли вестника.

— Уау! — Джейми слезе от скута на Джон и изтича в антрето. Няколко минути по-късно се върна с вестника. — Ето ти го — каза той с шотландския акцент на Джон и му го подаде тържествено.

— Благодаря ти, Джейми — Джон и Франческа си размениха усмивки. Акцентът на Джейми ужасно ги забавляваше. — Да го прегледаме ли?

Само че вниманието на Джейми в този момент беше привлечено от котката, която току-що бе влязла през процепа на вратата.

— Не ли? Добре тогава.

Джейми последва котката в антрето и преди да отвори вестника, Джон го видя как се настанява на килима.

— Има ли нещо в него тази сутрин? — Франческа сложи чашките с кафето на масата и продължи да приготвя закуската на Джейми. — Напоследък нямам никакво време да прегледам вестниците. Ако не беше ти, нямаше да имам представа какво става по света, освен в модата де!

Джон беше отворил на политическата страница и набързо дочете статията за ООН, преди да се върне на предната страница. Отбеляза наум датата на пристигането на Девлин в Ню Йорк и вдигна поглед към Франческа.

— Не — отвърна. — Днес няма кой знае какво.

Франческа продължи да домакинства и той за пореден път се запита дали постъпва правилно, като пази в тайна от нея присъствието на Патрик в Ню Йорк. Не искаше тя да се среща с Девлин — най-малко се нуждаеха от усложнения.

Франческа беше пораснала — Господи, как беше пораснала! Почти нямаше следи от крехкото младо момиче, което бе срещнал някога, белезите бяха зараснали. Чувстваше се уверена, успяла и щастлива. Между другото така се чувстваше и Джон. Не й беше казвал за жената на Девлин. Две седмици преди това вестниците бяха пълни с тази новина, но сега беше заглъхнала. Нямаше нужда да нарушава равновесието й, нямаше нужда да й казва. Тогава реши, че ако тя го чуе отнякъде или сама го прочете, ще го обсъдят, но такова нещо не се случи и той просто пренебрегна историята, оставяйки Франческа да продължава с живота си. „Каквото има да стане, то ще си стане“ — помисли си Джон, но самата идея да загуби нея и детето, на което гледаше като на свой син, го изпълваше с ужасен страх.

— Попитах дали си опаковал всичко?

— О, извинявай, бях погълнат от вестника.

— Знам — усмихна се Франческа. — Какво ли бих правила без забавните ти разговори сутрин!

— Много смешно! В отговор на въпроса ти, госпожице Сарказъм, куфарът ми е готов и ей сегичка ще го сваля.

— Добре — тя отиде зад него, сложи ръце на раменете му и го целуна по главата. — Ще ни липсваш, Джон.

— О, нали е само за няколко дни — потупа я по ръката и погледна в антрето към Джейми. — И на мен ще ми липсвате.

 

 

Франческа натисна клаксона, докато Джон слизаше от предната седалка, за да позвъни на вратата на Дейв. Тя погледна към Джейми отзад, усмихна се и го погъделичка по пръстите на краката. Момченцето се изкикоти.

— А, ето го Дейв!

Дейв затръшна входната врата на къщата си и отиде до багажника на колата с чантата си за костюми и с черния куфар от „Мълбъри Кампъни“. Напъха и двете вътре, след това се настани до седалката на Джейми и проточи шия напред, за да целуне Франческа по бузата.

— Здравей!

— Здрасти!

— Ето ме и мен, стари приятелю Дж. К. — раздруса крачето на Джейми. — Здрасти! Къде ти е шапката, Джейми? — той погледна зад себе си, намери яркочервената бейзболна шапка, която сам бе направил за момчето, и му я нахлупи на главата. — Точно така! Доста по-добре е. Сега вече можем да тръгваме — извади своята бейзболна шапка от джоба си и също си я сложи. — Шофьора, тръгвай!

Джон поклати глава.

— О, Боже, имам осемчасов презокеански полет с този откачен!

— Не и ако стюардесите са навити на това-онова!

Всички се засмяха, Франческа включи колата на скорост, обърна и потегли, като все още се усмихваше.

 

 

Пристигнаха на летището в Нюкасъл, без да имат много време за губене, и Франческа паркира, докато Джон и Дейв влизаха вътре. С Джейми на ръце, тя забърза по паркинга, за да ги изпрати.

— Взе ли всичко? — Джон проверяваше документите и вдигна поглед към Дейв.

Дейв завъртя очи отегчено.

— Разбира се, че съм взел всичко, да те вземат мътните. Моля!

Този вид разговор се провеждаше между двамата мъже всеки ден и Франческа се усмихна. Всеки от тях беше облечен по характерния си начин. Джон носеше двуреден костюм на Диор от тъмносива вълна и беше сложил дрехите си в елегантна черна кожена чанта. Дейв беше в развлечени дънки „Ливайс“, с подгънати крачоли, туристически обувки, пилотско яке и бейзболната си шапка. Носеше индианска раница и стек с четири бири.

— Надявам се местата ви да не са много близо едно до друго.

— Може и да не стигнем, ако са! — Дейв се наведе и вдигна Джейми на ръце. — А сега, млади човече, ще се грижиш за майка си, нали? Ще се видим след няколко дни. Очакваш ли с нетърпение да се качиш на самолета?

Джейми го погледна в очите и кимна сериозно. Дейв бутна шапката му нагоре и го целуна по носа.

— Ъф! — рече той и подаде Джейми на Джон. — Ето това е момче на място!

Джон прегърна силно момченцето и то уви ръце около врата му.

— Бъди послушен — заръча му нежно възрастният мъж. След това го целуна по бузата и го подаде на Франческа. — Ще се видим в Ню Йорк — каза й той.

Франческа го прегърна и двамата останаха така за момент с Джейми между тях. Накрая Франческа се отдръпна.

— Късмет с всички купувачи и ми позвънете да ми кажете какво е станало, как вървят работите на ревюто.

— Ще ти звъннем — Джон вдигна чантата си и Дейв целуна съдружничката си.

— Чао, Франки. Бъди добра.

Тя отстъпи крачка назад и двамата влязоха в летището, като останаха за момент на пропуска, за да й махнат. Младата жена им махна в отговор и Джейми направи същото. Секунди по-късно изчезнаха от погледа й.

— Е — рече тя, като внезапно се почувства ужасно самотна, и се усмихна на сина си. — Хайде да отидем да погледаме самолетите!

 

 

По-късно същата сутрин, след като остави Джейми на Шона — неговата бавачка, Франческа спря мерцедеса на паркинга на Кинг Стрийт. Излезе, заключи колата и се отправи към офиса. Изкачи стълбите, току-що ремонтирани и украсени с големи копия на статиите за „Камърън Йейтс“ от „Вог“, „Мари Клер“, „Ел“ и „Татлър“. Продължи към втория етаж, където още си беше старото студио.

— Тили! Добро утро! Можеш ли да дойдеш при мен, когато се освободиш?

— Здрасти! Да бе, нямай грижа.

Франческа махна на Евелин и докосна косата й.

— Новата прическа наистина ти отива! — рече тя и Евелин се усмихна.

Франческа затвори вратата, взе пощата и я отнесе на горния етаж, половината от който предишната година бяха превърнали в голямо пространство за рисуване и кабинет за Джон. Тя остави писмата на своята маса и отиде до кухничката да сложи кафето.

— Франки?

— Тук съм, Тили. Искаш ли кафе?

— Аха, страхотно — Тили застана на вратата и я погледна. — Всичко ли беше наред, когато заминаха?

— Да, самолетът излетя навреме и вече би трябвало да са на Хийтроу. Полетът им е в единадесет.

Франческа свърши с кафето, наля го в две чашки и ги отнесе до мястото си. След това ги сложи на масичката и придърпа два стола.

— Графици — каза тя и взе куфарчето си. — Трябва да поговорим за часовете и за последните промени, върху които работех.

Тили направи гримаса.

— Знам, знам — сви рамене Франческа. — Съжалявам, но снощи ги обсъдихме с Дейв и наистина мисля, че така ще изглеждат по-добре.

— Щом казваш. Подай ми ги тогава.

Тили взе рисунките, които Франческа извади от куфарчето си.

— Променихме подплатата на тези две дълги сака, а Дейв удължи жилетките. Ако искаш, сама ще сляза да поговоря за това с Евелин и Чери.

Тили разглеждаше скиците.

— Мисля, че подплатите са далеч по-добри — каза тя. — Ще се навиват ли ръкавите и ще се отварят ли саката?

— Да, дори мисля да се свалят по време на ревюто. Как смяташ?

— Аха, да се свалят.

Тя вдигна поглед, усмихна се и прокара пръсти през косата си. Беше я подрязала предишното лято в елегантен момчешки стил. Подхождаше й, както и промяната в дрехите, която вървеше с косата. Гривните вече не подрънкваха, сменени със семпъл златен мъжки часовник с кожена каишка, а дрехите вече не се вееха. Сега Тили носеше стегнати панталони с дълга велурена жилетка и копринени ризи. Беше елегантна и макар Франческа да не го осъзнаваше, подражаваше на шефа си.

— Да, може би си права. Ще успеем да го видим най-добре, когато го направим. Тогава да се върнем на графиците.

— Давай!

Франческа стана и се обърна към дъската си. Дейв беше забол на нея копие от графика й и тя се протегна да го вземе. Тили си помисли колко е гъвкава и грациозна и за момент й завидя за дългите, стройни крака. Даже и в избелелите дънки и черното поло успяваше да бъде елегантна. Франческа се обърна и й подаде листа.

— Дрехите ще отпътуват в неделя с DHL, а Джон ще ги посрещне на летище „Кенеди“ в понеделник сутринта. Това означава, че трябва да сме свършили всичко най-късно до утре вечер. Рано в събота от DHL ще вземат колекцията, за да я закарат до Хийтроу. Това добре ли ти звучи?

— Би трябвало. Надявам се тези промени да не продължат повече от половин ден. Все пак има доста неща да се довършват.

— Ще сляза да помогна по-късно. Можеш ли да си спомниш в колко часа е това интервю?

— В дванайсет и половина. Обяд е.

— О, Боже! Съвсем забравих! Мислиш ли, че мога да се измъкна?

— Не. „Кроникъл“ бяха много добри към нас и искат да бъдат първите, които ще отразят промоцията в Ню Йорк. Няма да бъде честно, ако отменим срещата.

Франческа въздъхна:

— Къде да ги заведа?

Чувстваше се неловко да прави тези неща без подкрепата на Дейв — никога не я бяха интервюирали сама.

— Ами обядвайте тук. Ще поръчам да донесат нещо, ще ги разведем, ще им покажем студиото в действие, а след това ще им позволим да направят малко снимки. Ще бъде страхотно! Не се тревожи.

— О, Тили, сигурна ли си?

— Да бе, честно!

Неочаквано Франческа се усмихна. В някои отношения Тили толкова приличаше на Дейв, че веднага се почувства по-добре. След това погледна дънките и полото си.

— О, Боже, какво трябва да нося, дали да се преоблека, как мислиш? Дори не знам с какво разполагам. Дадох всичко на химическо чистене, сложих го в другата стая и даже не съм помисляла какво да взема… Едва ли имам нещо тук… О, Боже!

— Хей! Успокой се! Остани, както си, става ли? Има една дълга щампована копринена риза, която Евелин току-що завърши. Опитай я с полото си и ще ти сложим оня голям черен колан от „Фрийз“, който ще ти подхожда на обувките. Ето! Няма защо да се косиш!

Франческа се засмя.

— О, Тили, не искаш ли да направиш и интервюто вместо мен?

— Няма начин! Ами за Ню Йорк? Искаш ли довечера да дойда да ти помогна да подбереш някои неща?

— О, нали няма да имаш нищо против? Като че ли нямах време да помисля за всичко с паниката в последните минути по колекцията и…

— Както обикновено!

— Да, както обикновено — усмихна се Франческа. — Мисля, че първата ни среща с нашите американски клиенти и интервютата, които имаме, са много важни.

— Да, Дейв ме накара да му избирам гардероба до ранните часове на… — Тили млъкна и внезапно се изчерви като рак.

Франческа се ококори:

— До ранните часове на… Хайде продължавай!

Но Тили изпи кафето си на един дъх и бързо се изправи.

— Мисля, че наистина трябва да вървя, за да се заемаме с ония промени.

— Тили! — засмя се широко Франческа. — Не довърши! — докосна я по ръката и попита нежно: — От колко време продължава това?

Тили сви рамене.

— О, за мен от две години! — отвърна с усмивка. — Но Дейв като че ли най-сетне ме забеляза и излизаме заедно от последните… — пресметна на пръсти — … четири седмици, два дни и четиринадесет часа — след това се засмя.

— Е, мисля, че това е чудесно! — възкликна Франческа и видя в очите на Тили да проблясва истинско щастие. — Наистина го мисля!

Тили сви рамене.

— Аз също — рече стеснително тя и се обърна към вратата. — Ще позвъня да донесат обяда и ще ти кача ризата. И ще накарам Илейн да позвъни на „Фрийз“.

— Благодаря ти, Тили — Франческа я гледаше как върви към вратата. — Ще се видим по-късно.

Когато Тили излезе, тя вдигна купчината писма и започна да ги разтваря с ножа за хартия. Радваше се за Тили, но това някак я накара да се почувства по-малко доволна, отколкото беше преди.

 

 

Едва след пет Франческа най-сетне успя да се измъкне от офиса и се втурна към вратата, като подвикваше за довиждане на всички и им обещаваше да бъде там в ранните часове на следващия ден, за да довършат последните подробности от колекцията. Тя изтича надолу по стълбите, скочи в колата си, потегли от паркинга, мина с голяма скорост по Дийн Стрийт и пое по шосето. Беше обещала да се върне у дома в пет и половина най-късно, защото тази вечер Шона имаше велика среща.

Пристигна в последните минути. Шона и Джейми я чакаха пред къщата, когато спря. Тя ги качи в колата и потегли към Кингстън Парк и дома на Шона.

Когато свърши това, откара Джейми у дома за няколкото им часа спокойствие насаме, изкъпа го, направи му чай и му почете, докато той заспа. Денят й свърши в седем и половина и тя най-сетне си наля голяма чаша вино. Занесе я горе, провери Джейми в неговата стая, след това отиде в своята спалня. Сложи чашата на тоалетката и седна пред огледалото, като светна лампата, за да види по-ясно лицето си.

През последните две години си бе пуснала дълга коса. Вече стигаше до раменете й, тъмна и лъскава, отметната назад и подравнена. Лицето й също изглеждаше по-различно — омекнало, по-одухотворено. Леките бръчки около очите й бяха забележими на ярка светлина, но напоследък се усмихваше толкова често и се смееше толкова свободно, че целият й вид се бе променил. Сега вече беше красива, не само когато някой момент на щастие озареше лицето й, а през цялото време.

Франческа седеше и гледаше отражението си. Свали пуловера и камизолата и огледа полуголото си тяло, закръглените си гърди и гладката кожа на корема. И тялото й се бе променило. Беше по-пълно, по-женствено. Беше загубила тънката си момчешка фигура и краката й бяха по-закръглени. Даването на живот и отхранването на друго тяло бяха вдъхнали живот и на самата нея. Тя затвори очи и си помисли за докосването на Патрик, за мириса и гласа му, тих и шепнещ. Отново отвори очи и въздъхна уморено.

Знаеше, че щастието на Тили я е натъжило, и знаеше, че без Дейв, Джон и вълнуващата суматоха на работата се чувства самотна. Обичаше го. Не с ужасния, болезнен копнеж, който отначало бе изпитвала, а с по-нежно, по-трайно чувство, любов, която просто си оставаше дълбоко в нея и се връщаше във всеки момент, споделен със сина й. Все още се чувстваше предадена, но беше поомекнала и като че ли си спомняше само хубавите неща за него, а не болката и терзанията от лъжите и измамата. Дали заради Джейми или заради успеха си, но най-сетне бе свикнала с чувствата си към него и с мисълта, че го е обичала така, както никога повече няма да обича. Въздъхна още веднъж и го прогони от мислите си.

Стана, навлече халата си и отпи глътка вино. След това свали дънките и бельото си и взе чашата. Тили щеше да пристигне в осем и половина и тя искаше да бъде готова навреме, а вечерята да е сложена на масата. Франческа затвори тихо вратата на спалнята зад себе си, провери още веднъж Джейми и слезе долу, за да се изкъпе.