Мария Барет
Порочна мания (11)

Десета глава

Моткъм Парк, Моткъм, Северен Йоркшир

Лейди Маргарет Смит-Колийн премести бедрото си няколко сантиметра надясно — това позволяваше по-добър достъп на Ричард. Лежеше, по корем, опряла глава на сгънатите си ръце. Очите й бяха затворени, а дългата й червена коса, ярка и лъскава на меката светлина на лампата, падаше леко над лицето й. Тя повдигна дупето си и бялата му, почти прозрачна кожа порозовя, докато Ричард нежно я целуваше.

— О, Ричард, любими… ммм… да… — внезапно той спря. — Ричард?

Тя погледна назад и се усмихна на това, което видя.

— Ммм, любими…

Беше готов. Тя протегна ръка назад, хвана го и го притегли към себе си, като слушаше неговото ускорено дишане и тихото му, остро стенание. Хвана се с две ръце за леглото и затвори очи, докато пръстите му намериха тежката, топла плът на гърдите й.

— О, любими… да… — промърмори тя и леглото бавно започна да се люлее.

— Господи, любими, беше прекрасно!

Лейди Маргарет се изтърколи от него и посегна към масичката до леглото за цигарите си. Сложи две между устните си, запали ги и подаде едната на Ричард. След това се обърна по гръб и легна на възглавницата, като държеше цигарата и Ричард на известно разстояние.

Той лежеше на една страна и я наблюдаваше.

Беше едра и пищна, с розово-бяла кожа — по ирландски светла, а формите й бяха пълни и тежки. Беше красива по надменен, дори величествен начин и образът й пред обществото не издаваше невъздържаността, с която се радваше на удоволствията.

В обществото лейди Маргарет Смит-Колийн бе рязка и арогантна личност, но обичаше да бъде доминирана в леглото. Между чаршафите бе напълно различна и точно това възбуждаше Ричард Брейхън повече от всички жени, които бе познавал от години насам.

Той прокара пръст по бедрото й.

— Не, Ричард. Не отново, не сега — лейди Маргарет се протегна и загаси цигарата в пепелника до главата си. — Може би по-късно — спусна дългите си крака от леглото и стана. — Джон каза, че ще ми се обади и ще ми каже дали ще се върне утре. Трябва да съм станала, когато позвъни — усмихна се. — А и не бива да бъдеш толкова ненаситен!

Той протегна ръка и я плесна отзад. Плътта потрепери.

— Ау!

— Джон, Джон, Джон — подразни я той. — Живееш в постоянен страх от Макбрайд, а той е просто служител на съпруга ти — отново посегна да я плесне, но лейди Маргарет се отдръпна бързо. — Господи, повече се тревожим да не ни хване той, отколкото Хенри.

Тя го погледна от другия край на стаята. Имаше прекрасна физика, бе силен и строен, с дълбоко набраздени мускули по цялото тяло, които свършваха на таза. Погледна по-надолу към забележителните му размери. Използваше Ричард, за да си създаде контакти — политиката беше котериен свят, — но фактът, че е толкова добър в леглото, бе само преимущество!

— Не би имал нищо против, но Джон е тъй противен, киселият му стар шотландец! — продължи той. — Наистина не зная защо не убедиш стария Хенри да се отърве от него — вдигна очи и видя, че тя го гледа. — Тогава бихме могли да имаме колкото си искаме удоволствия.

— Ела тук и ще видиш как можем да се позабавляваме — подкани го Маргарет.

Мина цял час, докато лейди Маргарет успее да стигне до душа. Ричард бе просто ненаситен. Когато най-сетне свърши, тя легна по гръб, зачервена и потна, за да си поеме дъх, и дръпна силно и с наслада от цигарата, която той й подаде.

— Всъщност не е нужно да ставаш, нали, Маргарет?

Ричард се чувстваше удобно в голямото легло с балдахин, можеше да остане там цял следобед.

— Хмм, съжалявам.

Лейди Маргарет му подаде цигарата и стана. Той се претърколи раздразнено.

— Проклетият Джон!

Тя се усмихна.

— Всичко е заради приличието, Ричард. А и ако ни открие, Джон е такъв пуритан, че вероятно ще каже на Хенри и всичко ще свърши — тя щракна с пръсти. — Сбогом, лейди Маргарет Смит-Колийн.

След това отиде до тоалетката, вдигна четката със сребърна дръжка и я прокара внимателно през косата си.

— Как ти се вижда идеята за нова съпруга? — погледна го през рамо в огледалото и започна да се смее. — Тази мисъл те ужасява точно толкова, колкото и мен! — остави четката. — Както и да е, в края на седмицата ще бъдем в Шотландия, ти в твоята къща и аз — в моята. Ще бъда само с малката бавачка, която да ми помага с момичетата, и милата стара двойка, които ще се правят, че не виждат всичките ми странни излизания.

Наведе глава, за да прибере косата си на кок и му даде възможност да погледа добре закръглените й задни части.

— Тогава ще можеш да ме имаш колкото пожелаеш — каза тя с уста, пълна с фиби. После се изправи и тръгна към банята. — Ако можеш да се справиш де — завъртя хълбоци и изчезна към душа, като след нея остана само ехото от смеха й.

 

 

Джон Макбрайд стоеше сред групичката хора, чакащи пътниците от ферибота да слязат, и държеше нервно в ръце табелката с името. Чакаше Франческа Камърън.

В горното джобче на сакото си имаше писмо от отец Анджело, писмо, което беше чел толкова много пъти от получаването му насам, че го знаеше наизуст. Все пак това писмо още го притесняваше, макар да бе направил каквото можеше при дадените обстоятелства — беше мъж на средна възраст, който служеше на други, и не бе в състояние да поема такава отговорност. Беше уредил всичко бързо и ефективно, с минимум суетене.

Беше уредил момичето да живее при едни негови приятели в Нюкасъл и малко пари да бъдат преведени от банковата му сметка, за да й помогнат да се оправи, докато си намери работа, взе си и няколко почивни дни, за да я настани. Беше направил всичко, за което можа да се сети, и все пак не се чувстваше съвсем добре. Не можеше да каже защо, но някак не се чувстваше удобно с тази безупречна организация.

Все пак се опитваше да не мисли за това. Не беше сантиментален човек и колкото по-скоро се уредеше всичко и той се отправеше обратно към Йоркшир, толкова по-добре. Просто искаше да се свърши с това.

Погледна и видя, че пътниците започват да слизат. Вдигна малко по-нависоко табелката и се заозърта из тълпата за повереничката си. Нямаше представа какво да очаква, затова се съсредоточи, като гледаше през очилата си морето от лица.

Няколко секунди по-късно я зърна, вдигна ръка и викна, за да привлече вниманието й. Тя се обърна към него и прочете името си. Беше най-запомнящото се момиче, което някога бе виждал.

Усмихна се срамежливо и тръгна към него. Той я наблюдаваше — висока и слаба, с късо подрязана коса, облечена в ужасна комбинация от стари дрехи, които висяха безформено по фигурата й — и си помисли, че е хубава. Просто не можеше да свали очи от лицето й. Изглеждаше безпомощна и сама, почти съсипана, но с приближаването й той виждаше очите й: бяха красиви и зелени като индийски смарагди, будни и напрегнати. Ярки, доверчиви и пълни с надежда.

— Франческа Камърън?

— Да.

Постояха няколко секунди един срещу друг и Джон не беше сигурен какво да направи. Помисли си, че в очите й няма нищо скрито, отразяваха всяко нейно чувство. След това видя в тях тревога и си спомни, че е само млада жена, дете по сърце. Пристъпи напред и я прегърна малко тромаво поради неопитността си.

— Добре дошла в Англия, Франческа — рече той. — Радвам се, че си тук.

Тя се отдръпна и го погледна несигурно.

— Сигурен ли сте, наистина ли сте сигурен?

Той преглътна с мъка. Нюкасъл, мястото й за живеене и парите сякаш започнаха да му се изплъзват. Момичето беше уязвимо и имаше нужда от него, трябваше да й откликне.

— Да, да, наистина — каза той и неочаквано се усмихна топло и искрено, с което изненада и самия себе си. — Напълно.

След това вдигна чантата й, прегърна я покровителствено през раменете и без да мисли, я поведе към колата. Вече беше взел решение.

Все пак, докато караше по магистралата обратно към Йоркшир, Джон започна да се пита какво да набави след това. Никога в живота си не бе взимал импулсивни решения и макар да не съжаляваше, нямаше представа как да продължи. Нямаше никаква програма, а подреден, живял винаги със стратегически планове, това бе доста необичайно. Не беше човек, който оставя нещата на случайността, но при тези обстоятелства не знаеше какво друго би могъл да направи. Докато шофираше, това го тревожеше непрекъснато.

— Джон?

Франческа бе мълчала през по-голямата част от пътуването им и той подскочи при звука на гласа й. Почти беше забравил за присъствието й. Обърна се бързо и я погледна.

— Хм?

— Знаете ли, отец Анджело ми обеща, че ще се грижите за мен — каза тихо Франческа, като се затрудняваше леко с английския. — Стрелна очи към профила на Джон и едва тогава продължи: — Но аз не бях толкова сигурна, искам да кажа… — спря се, сведе поглед към ръцете си и обви силно пръсти около синината на китката, сега леко поизбледняла. — Искам да кажа, че никога не съм си помисляла… след всичко, което се случи… — отново се спря. Беше й трудно с английския и със срамежливостта й и не знаеше как точно да изрази благодарността си. — Ами просто… всъщност никога не съм вярвала, че наистина ще го направите.

Джон не смееше да я погледне. Думите й го трогнаха по начин, който не разбираше, и се почувства нервен. Знаеше съвсем малко за нея, освен това, че е страдала и че отец Анджело разчита на него да се грижи за момичето. Не беше сигурен защо всичко това има толкова голямо значение за него.

— Вие сте много добър, Джон.

Той се покашля неловко. Не беше свикнал с емоциите и това го караше да се чувства неудобно.

— Не — каза той. — Всъщност не, аз… — отново се покашля. — Просто искам всичко да се нареди както трябва.

След това посегна и я потупа по ръката малко срамежливо. Чувстваше привличане, искаше да я докосне, да я успокои, но липсата му на опит победи и той остана на разстояние.

— Няма да ви разочаровам — каза тихо тя.

Той я погледна с крайчеца на окото си. Франческа гледаше право напред. Лицето й беше изопнато, а ръцете — здраво стиснати в скута. Беше толкова решителна, толкова тъжна, че му домиля за нея.

— Разбира се, че няма — отвърна. „Нито пък аз теб“ — помисли си, но не набра смелостта да го каже.

И продължиха пътуването в мълчание, като само веднъж спряха да се обадят на лейди Маргарет и на приятелите, с които нямаше да се видят в Нюкасъл.

Лейди Маргарет седеше в дневната на Моткъм Парк в изключително лошо настроение. Пушеше цигара и гледаше навън през прозореца, като с върха на официалната си обувка подритваше любимата масичка на лорд Хенри. Тръсна пепелта в малката старинна чинийка, която крепеше на коляното си.

— Проклетият Джон! — промърмори тя. — Проклетата Мили!

Дръпна силно от цигарата и бавно издуха дима от едното ъгълче на устата си. Сякаш обаждането на Джон преди малко не бе достатъчно, сега Мили й бе изпратена у дома с проклетата шарка. И като връх на всичко скапаната госпожа Браун се беше обадила по телефона в агенцията и бе провалила вечерта й, очевидно по погрешка!

 

 

Лейди Маргарет загаси яростно цигарата в чинийката. Не очакваше Джон до утре сутринта, а необичайната промяна на плана му наистина бе голямо неудобство. Вечерята с Ричард трябваше да бъде отменена — беше го изтикала от къщата в рамките на пет минути — и единствената й нощ на страхотен, безспирен секс бе отложена за неопределено време. И тя имаше нужда от това, искаше Ричард податлив, докато стигнат до Шотландия, ако изобщо някога стигнеха там.

— Проклетата Мили! — рече отново тя.

Стана и отиде до прозореца. Защо, за Бога, това дете трябваше да хване шарка точно тази седмица? Можеше поне да изчака, докато отидеха в Шотландия, и тогава момичето от агенцията нямаше да може да направи абсолютно нищо.

Валеше цял ден — скучно, сиво ръмене — и лейди Маргарет погледна градините, подгизнали и мрачни. Реши след чая да позвъни на други агенции и да види дали ще може да замести момичето. Просто трябваше да отиде в Шотландия, планираше го отдавна. А и заслужаваше две седмици сама с Ричард. След като бе търпяла толкова много време децата, Хенри и киселия стар Джон да си пъхат носа навсякъде, полагаха й се малко забавления.

Джон сви от магистралата до Бидейл и пое напряко по посока на долината Пикъринг. Селцето Моткъм, накъдето се бяха отправили, лежеше, сгушено в Хамбълтън Хилс. С къщите си от сив йоркски камък, обрулен от времето и покрит с лишеи, то се простираше плавно чак до имението Смит-Колийн и до входа на Моткъм Парк.

Беше малко място — едно от групичката селца, сгушени в радиус от десет мили едно от друго. Имаше поща, до която бе залепен магазин — с легло и закуска за летните търговци, и две кръчми в различните краища на селото. Хората в Моткъм бяха сдържани: забелязваха какво става, но говореха малко. Всичко бе селско и дискретно, а за лейди Маргарет Смит-Колийн — ужасно отегчително.

Лейди Маргарет беше в пощата на селцето, когато видя колата на Джон да минава покрай нея на път за имението. В момента говореше с управителката и й обясняваше дилемата си с големи и преувеличени подробности. Надяваше се дъщеря й, която току-що бе навършила шестнадесет, да й бъде предложена за бавачка, но бе разочарована, когато разбра, че момичето вече е заминало на учебно пътешествие във Франция.

Пощата беше последната възможност на лейди Маргарет и тя прие зле разочарованието. Не можа да се сдържи да не отбележи — разбира се, от чиста проба яд, — че френският едва ли е необходим за момиче, което вероятно никога няма да напусне Моткъм. Но управителката просто скръсти ръце и ядният изблик на лейди Маргарет бе пренебрегнат.

Тя се върна с рейндж роувъра в имението и се запита защо ли Джон се е прибрал толкова рано в Моткъм. Той рядко променяше плановете си, всъщност не знаеше някога, преди да го е правил. Усмихна се на себе си, докато минаваше през портите и приближаваше къщата. Помисли си, че тук може би е замесена жена, направи завой и спря пред дома си. Все пак се беше върнал и сега целият проблем с бавачката можеше да се прехвърли на неговите ръце. Може и да бе скучен и отегчителен, но когато станеше дума за работа, бе дяволски ефективен.

 

 

Като маневрираше съвършено, Джон паркира безупречния си „Остин Роувър 1963-а“ в малкия двор зад къщата и се обърна към Франческа.

— Пристигнахме — усмихна се той.

Франческа кимна.

— Хайде да извадим нещата ти и да отидем в кухнята, за да те запозная с госпожа Браун.

Франческа остана неподвижна, като гледаше обширните външни пристройки, в които се помещаваха кухнята, пералнята и офисът, заедно с малките апартаменти на Джон и госпожа Браун. Сгушени до къщата, всичките бяха едноетажни и издигнати от същия светлосив камък. Над тях се виждаха покривът и задната фасада на Моткъм Парк — внушителна сграда от осемнадесети век, строена от Буршие и разположена сред двеста акра парк. Беше най-красивото нещо, което някога бе виждала.

— Но кой живее тук? — промърмори тя.

Джон я погледна и видя страхопочитанието й.

— Лорд и лейди Смит-Колийн, това е фамилният им дом.

Понеже живееше тук отдавна, беше забравил колко хубава всъщност е сградата.

— Хайде, ще имаш много възможности да я разглеждаш по-късно.

Нямаше търпение да влезе вътре, да приключи с представянето й на госпожа Браун и да се изправи пред лейди Маргарет. Мразеше да удължава несигурностите.

Франческа откопча колана на седалката и понечи да излезе от колата. Джон веднага заобиколи, за да й помогне.

— Благодаря — рече изненадано тя.

Дотолкова не бе свикнала с любезностите, че за момент подадената му ръка я притесни и тя се поколеба, като се чувстваше недодялана и неопитна. Накрая я пое и болезнено засрамена, слезе тромаво от колата. Той сведе поглед стеснително, когато зърна синините по ръцете й, и си помисли: „Какво, за Бога, й се е случило? Тя е твърде млада, просто дете, за да бъде наранявана по такъв начин.“ Гледаше потресено покритата със синини и белези кожа. Франческа придърпа бързо ръкавите на жилетката си надолу и се отдръпна. Беше застанал твърде близо до нея, а тя имаше нужда от дистанция.

„Каквото и да е — помисли тъжно Джон, — очевидно все още й причинява болка и тя не иска аз да знам.“ Затова сви рамене и посегна да вземе чантата й от колата.

— Хайде — каза й тихо той и двамата влязоха мълчаливо в къщата.

— Джон! — Дора Браун вдигна изненадано поглед от легенчето за пудинг, когато чу звука от вратата и Джон влезе в кухнята. — Мили Боже! Каква изненада! Какво, за Бога, правиш тук…

Франческа обаче влезе в стаята и Дора спря по средата на изречението.

— Дора, позволи ми да ти представя повереничката си — каза бързо Джон. — Младото момиче, за което ти разправях. Спомняш ли си?

Дора избърса набрашнените си ръце в престилката и Франческа пристъпи напред. Ясно виждаше неловкостта на Джон, а момичето трепереше от нерви.

— О, да, да, разбира се!

Тя се приближи до Франческа, прикривайки изненадата си, хвана я за ръката и я стисна топло. „Определено нещо се е объркало — помисли си тя, — но Джон може да ми го обясни по-късно. Момичето е странно, очевидно срамежливо, и толкова слабичко, че костите й се напипват. Може би Джон ще успее да обясни и това.“

— Значи лейди Маргарет не ти е казала, че съм се обадил?

— Има си хас да ми каже!

Дора беше отишла до мивката и пълнеше чайника. Джон настани Франческа на един стол до масата.

— Нейно благородие е в едно от най-лошите настроения, в които съм я виждала от години! — каза им Дора през рамо. — Мили е хванала шарка и когато тоя следобед се върнах от свободната си сутрин, бях посрещната с тази новина и ми беше казано, че е на път за дома от къщата на приятелката си заради болестта. Наредиха ми да се погрижа да й приготвят стаята! — тя пъхна щепсела в чайника и го включи, като цъкна раздразнено с език. — Като че ли не е готова винаги, моля ти се! — промърмори тя. — След това се обърна, насочи към тях цялото си внимание и скръсти ръце на огромната си гръд. — Както и да е, позвъниха от агенцията, нали знаеш, оная, дето Нейно благородие използва за пътуването си до Шотландия. Искаха да изпратят днес момичето за Мили и Софи, ама аз им казах да не го правят, понеже Мили има шарка, а тя е много прихватлива първата седмица — чаят завря и тя посегна към порцелановия чайник. — Та значи след малко се обадиха и казаха, че не могат да изпратят момичето в Шотландия поради болестта и че ще върнат парите. По мое мнение съвсем правилно, ама лейди М. дигна голям скандал! Направо излезе от релсите, ако питат мене. Агенцията има право да си пази момичетата — не бива да ги излага на контакт със заразни болести!

Дора прекъсна монолога си, за да направи чая. След това донесе чайника до масата, а Джон й помогна с чашите и млякото.

— И какво ще прави сега лейди Маргарет?

— Един Господ знае! Не ми говори, пък и аз със сигурност няма да го направя! — изсумтя тя и започна да налива чая.

Притеснението на Джон нарасна. Винаги бе смятал лейди Маргарет за трудна личност, дори и в най-добрите й настроения.

— Предполагам, че е по-добре да отида и да й кажа, че Франческа ще остане с нас известно време.

Дора повдигна едната си вежда, след това погледна Франческа, която беше почервеняла като рак.

— Ще оправи настроението си, Джон, недей да се притесняваш! — Дора потупа Франческа по ръката. Момичето изглеждаше толкова нервно, че всеки момент можеше да заплаче. — Ще те накара да й намериш бавачка и ти трябва да я увериш, че ще направиш всичко възможно. Няма да ти каже копче.

Джон се усмихна.

— Госпожо Браун, вие сте един лукав стар дявол! И откъде би трябвало да намеря тази бавачка?

— Че кой го е грижа, стига да се опитваш!

Тя стана и отиде до хладилника. Беше едра жена, чиито поли и найлонов комбинезон шумоляха, докато ходеше. Дора отвори вратата и се наведе да извади парче пушен бут.

— А докато те няма, ще направя на Франческа един хубав сандвич — тя погледна през рамо. — Съгласна ли си, миличка?

— Да, моля.

— И аз така си помислих — Дора хвърли унищожителен поглед на Джон. — Бас държа, че не сте спирали никъде да хапнете, нали?

— Разбира се, че не, Дора! — рече раздразнено Джон и се обърна към вратата. — Знаеш колко мразя да пилея време!

Дора се усмихна. Това вече бе напълно в стила на нейния Джон. Изчака, докато изчезне в главната сграда, и донесе бута до масата.

— Мъже! — възкликна конспиративно тя и започна да реже месото.

 

 

— А, Джон! Влез, влез!

Лейди Маргарет прелистваше един брой на „Харпърс енд Куийн“ и току-що бе зърнала своя снимка в „Дневникът на Джени“. Това бе повишило настроението й.

— Значи промяна в плановете, а, Джон? — остави списанието на канапето до себе си, докато Джон стоеше неловко до вратата. — Върна се много по-рано, отколкото очаквах.

— Да, така е. Нещата не се развиха според очакванията ми.

— Познавам това чувство! Предполагам, госпожа Браун вече ти е казала, че съм лишена от помощничката си за пътуването до Шотландия?

— Да, спомена ми…

— Обзалагам се, че го е сторила! Трябва да си призная, че я направих на нищо, но съм адски вбесена, а момичетата ще бъдат горчиво разочаровани, ако не могат да тръгнат в петък. Просто не виждам как бих могла да се справя сама в Леърбек — сви рамене. — Разбира се, лорд Хенри ще бъде много разстроен, той знае с какво нетърпение очаквахме това. И все пак…

Джон зачака търпеливо следващата забележка, като я усещаше накъде бие. Няколко секунди тя повъртя списанието в ръцете си и след това каза прекалено нехайно:

— Предполагам, че не би могъл да направиш нищо при това положение, нали, Джон? — погледна го право в очите за пръв път, откакто бе влязъл в стаята. — Зная колко чудесен си в уреждането на проблеми и със сигурност бих била ужасно, ужасно благодарна.

Беше привлекателна жена, особено когато се усмихваше. Жалко, че това не се случваше много често.

— Сигурен съм, че мога да се опитам, лейди Маргарет. Не съм в състояние да обещая нищо, но ще направя всичко възможно.

— О, Джон, наистина ли? Колко мило от твоя страна.

Лейди Маргарет взе цигарите си, извади една от пакета и почука леко крайчеца й в кутията — навик, който Джон намираше за нелеп при цигари с филтър. Запали я и вдиша дълбоко.

— Има ли още нещо, Джон?

Беше взела списанието и го държеше в скута си, готова да го отвори.

— Да, всъщност има. Исках да ви уведомя, че имам гостенка, и да попитам дали с лорд Хенри ще имате нещо против.

— Е, не бих могла да гарантирам за съпруга си — каза тя и направи стратегическа пауза. „Част от това цели да ме накара да си знам мястото“ — помисли си Джон. След това лейди Маргарет прибави: — Но се радвам, че имаш гостенка. Роднина, нали?

— Не, не точно.

Тя повдигна едната си вежда.

— Бях помолен да се погрижа за една млада жена от Италия — повереничка, както предполагам, че бихте я нарекли.

— Разбирам.

Лейди Маргарет зачака за повече информация, но нямаше да я получи. Вече беше дала разрешение, а Джон имаше нужда само от това.

— Добре тогава, лейди Маргарет, ако това е всичко? — той пристъпи неловко от крак на крак.

— О, да, Джон, разбира се.

Той се обърна към вратата.

— А между другото — на колко години е момичето? — подвикна тя след него и Джон се обърна рязко.

— На седемнадесет или осемнадесет, мисля.

— Говори ли английски?

— О, да, няма да причинява проблеми, говори перфектно езика.

— Добре. Благодаря ти, Джон.

Той кимна и бързо напусна стаята, преди да е успяла да го помоли за още нещо. Отправи се обратно към кухнята, раздразнен от себе си и от лейди Маргарет. Никога не се държеше грубо с него, но бе страшно надменна и той се дразнеше, задето просто приемаше това. Трябваше да й се противопостави още преди години, да й изясни позицията си, когато бе пристигнала. Вече бе твърде късно — тя владееше имението и той го приемаше. Не можеше да рискува да я обиди — Моткъм Парк бе целият му живот. Затова просто свеждаше глава и не й обръщаше внимание, никога не й противоречеше — не си струваше усложненията. „Толкова по-глупаво от твоя страна — викаше едно тънко гласче в ъгълчето на съзнанието му, — толкова по-глупаво от твоя страна.“

 

 

Когато отвори вратата към своята част от къщата, Джон вдъхна топлината и миризмата на оживена, работеща кухня, и се почувства по-добре. Отправи се към жените и чу ехото на момичешки смях по коридора, нещо, което отдавна не бе чувал. Бутна вратата и Дора го погледна от другия край на стаята. От очите й струеше смях.

— О, Джон! Ела и погледни това!

Тя избърса една сълза от крайчеца на окото си. Широкото й червендалесто лице беше покрито с бръчици от смях, който все още блестеше в очите й.

Той наведе глава и видя Франческа да се смее, коленичила на пода, с връзката на Дорината престилка в ръка. Тлъстият, ленив стар котарак я преследваше, а Франческа я извиваше, подмяташе я във въздуха, прокарваше я по пода и я дръпваше внезапно, преди котаракът да е успял да я сграбчи. Едрото му, затлъстяло тяло се мяташе тежко, когато се опитваше да скочи, а коремът му се удряше пръв в земята при приземяването. Държеше се като малко котенце на половината на тежестта си и с двойна на неговата енергия, а жените се кикотеха безмилостно на всеки негов неуспешен опит.

Джон се разсмя. Само видът на Франческа, забравила за момент тъгата, бе достатъчен, за да го изпълни със задоволство. Нейното щастие внезапно разсея всичките му колебания и несигурности. За пръв път от години се почувства така, сякаш е направил нещо съществено.

Усещането бе много приятно.

Тя вдигна поглед към него и очите й проблеснаха в ярко, живо зелено. Когато се смееше, цялото й лице се смекчаваше и ставаше красива — онази красота, която бе сложна, трудна за описание. Спомни си, че на опашката на кея се бе почудил защо я намира толкова красива. Сега виждаше причината и се чувстваше горд. И това усещане бе приятно.

Срещна погледа на Дора. „Добавката на младост и смях в живота ни е добро нещо“ — казаха му очите й и той се усмихна в отговор. Беше права, дори и един кисел стар шотландец можеше да види това.

 

 

Малко по-късно, когато Франческа се качи в стаята си, за да разопакова багажа си, Дора сподели мислите си с Джон. Бяха живели заедно като приятели почти десет години. Разбираха се добре, но не общуваха много: Джон беше тих и непретенциозен човек, който не показваше чувствата си, рядко говореше за себе си. Сега обаче почувства нужда да сподели нещо с Дора, да й обясни, сякаш ако й го кажеше, това щеше да му помогне сам да го разбере.

Седнаха пред следващия чайник с чай и той й разказа за отец Анджело, за добротата му към лелята на Джон и за желанието му да помогне на, както описваше, „това объркано дете“.

— Всичко бях планирал, Дора — каза той. — Както ти обясних, уредих един мой приятел от полка и съпругата му — Том и Грейс де, да вземат Франческа за няколко месеца, да се грижат да е добре и да й помогнат да си намери работа. Том е много добър, много грижовен — изпи остатъка от чая си и Дора механично му наля втора чаша. — Помислих си, Нюкасъл е голям град — отпи една глътка. — Не е твърде далеч и ще бъде добре — Джон спря. — Но когато я видях, Дора, разбрах, че не мога да я оставя сама. Изглеждаше толкова самотна, толкова уязвима — направи замислено пауза. — Да, уязвима е точната дума, и си помислих, че това момиче наистина има нужда от помощ. Това е всичко, предполагам — Дора кимна, но не каза нищо. — Знаеш ли, Дора, когато я видях да слиза от ферибота, изглеждаше толкова смела, с изправени рамене, с високо вдигната глава. Ведрата усмивка беше на лицето й — и все пак долових страха й, усетих го. Той е като тъгата й, като аура, която я обгръща и… Не зная, но това като че ли ме кара да я прегърна и притисна до себе си. Да прогоня страха й.

Дора сведе поглед към зачервените, напукани ръце в скута си. Това бе повече, отколкото Джон й бе казвал през годините, и все пак не се чувстваше изненадана от неговата чувствителност. Винаги бе подозирала, че я притежава, само се чудеше защо я е държал толкова здраво заключена през всичките тези години.

— Имам добро предчувствие, Джон — каза простичко тя.

— Така ли?

— Да, тя има нужда от теб и е правилно да й помогнеш.

Дора изпи остатъка от чая си. „Какво друго мога да кажа — помисли си тя. — Очевидно момичето е в беда и коя съм аз, че да й причинявам повече неприятности?“

— Значи мислиш, че съм постъпил правилно? — попита Джон. Имаше нужда от уверението й.

— Да — отвърна решително тя и се усмихна. — А и малко младежки смях тук би се отразил много добре на старчоци като нас.

Той й се усмихна в отговор.

— Да, може би си права, Дора.

— Права за какво?

Лейди Маргарет стоеше на вратата на кухнята и се усмихваше. И двамата й служители вдигнаха стреснато погледи, лейди Маргарет никога не идваше в кухнята.

— О, съжалявам — рече подчертано тя. — Прекъснах ли нещо?

— Не, разбира се, че не, лейди Маргарет — Джон се изправи бързо. — Влезте, ако желаете. Мога ли да ви предложа малко чай?

— Не, благодаря ти, Джон — отвърна лейди Маргарет, като се правеше, че Дора не е в стаята. — Питах се дали можем да поговорим?

— Разбира се — Джон държеше твърдо на позициите си, нямаше намерение да я последва в главната сграда, не и този път. — Какво желаете?

— Ами… — тя помълча за момент. — За онова момиче, което спомена, твоята повереничка?

— Да?

— Говорих по телефона с лорд Хенри и той ми даде една прекрасна идея! Аз, тоест той, си помисли, че ако е съгласно, твоето момиче може да дойде в петък с мен в Шотландия. Това би било най-чудесното решение на нашия проблем!

— Ами… не мисля, че Франческа…

— Нали ми каза, че говори английски?

— Да.

— И е на повече от шестнадесет?

— Да, но…

— Тогава не виждам какъв е проблемът, Джон — каза лейди Маргарет малко по-остро, отколкото бе възнамерявала. Джон беше такава баба, наистина я дразнеше. — Както предложи лорд Хенри, няма да е лошо да върши някаква полезна работа, след като ще остане тук. Ако трябва да я храня и да се грижа за нея, мога да го правя толкова лесно в Шотландия, колкото и тук, в Йоркшир. Не си ли съгласен?

Джон видя Дора с крайчеца на окото си. Тя гледаше ядно тавана и това му даде неочаквана смелост.

— Не, всъщност не, лейди Маргарет, не бих се съгласил — срещна пълната сила на ледения й поглед и смелостта му веднага се разколеба. — Нали разбирате, Франческа, моята повереничка, е много стеснителна и неособено опитна — говореше бързо, тъй като не беше свикнал да противоречи. — Тя идва от една отдалечена част на Италия и просто не мисля, че е готова да се оправя сама. Не мисля, че притежава увереността и…

— Какви глупости, Джон! — възкликна лейди Маргарет, виждайки, че решението на проблема й се изплъзва. — Хайде, давай по същество! Тук говорим за семейна ваканция в Шотландия, а не за околосветско пътешествие!

— Зная, лейди Маргарет, но просто…

— О, за Бога, Джон! Защо просто не попиташ Франческа дали желае да дойде или не? — тя скръсти ръце на гърдите си и застана с леко разкрачени крака, в идеално равновесие и готова за битка. — Ще изчакам, докато й се обадиш. Все пак би било любезно да ни представиш една на друга.

— Да, разбира се — Джон се покашля, но не бе разколебан, за пръв път от години насам бе възразил. Е, все пак имаше Франческа, за която да мисли. — Ще отида да я намеря — каза той. Само че в същото време си помисли: „Но ако не желае да отиде и решението е изцяло нейно, аз със сигурност няма да я насилвам. Франческа е страдала достатъчно и без двете седмици насаме с лейди Смит-Колийн.“

Минути по-късно отново се появи, следван от Франческа, и лейди Маргарет сложи на лицето си огромна усмивка, онази, която пазеше за хора, на които искаше да стане симпатична. „О-хо — помисли си Дора, — горкото нищо неподозиращо дребосъче няма никакъв шанс.“

— О, Франческа — лейди Маргарет пристъпи напред. — Колко се радвам да се запознаем! Джон много ми е разказвал за теб и ние се радваме да бъдеш наша гостенка в Моткъм — хвана ръката на Франческа и се здрависа топло, а от устата й сякаш капеше мед. — Багажа ли си разопаковаше? Вероятно нямаш дрехи за този ужасен климат, горкичката ми! — тя поведе Франческа към масата. — А сега, скъпа моя, ела и седни, защото искам да те помоля нещо — за една малка услуга, която направо ще спаси живота ми!

Лейди Маргарет пренебрегна намръщеното лице на Джон и настани Франческа срещу себе си. Девойката не бе произнесла и дума.

„Какво смешно същество — помисли си тя за момент, преди да започне следващото изречение, — толкова тихо и срамежливо, истинско безпризорно дете. Къде, за Бога, я е намерил Джон?“

— Франческа, исках да те помоля да ми помогнеш да разреша проблема си. Както вече казах, това е само малка услуга и съм сигурна, че ще се радваш да я свършиш, щом разбереш за какво става дума и колко много означава това за нас, разбира се — ослепи я за момент с усмивката си и продължи да говори, като се обръщаше към мястото малко над главата на Франческа. — Накратко, без да те отегчавам с прекалено много подробности, в края на седмицата аз и момичетата, Софи и Мили, се каним да отидем в Шотландия за годишната си ваканция. Трябваше едно младо момиче да дойде с нас, за да се грижи за децата и изобщо да ми помага, но за нещастие не можа да дойде и…

Дора погледна Джон.

— Споменахте ли, че Мили има шарка? — попита той. — Това е една от подробностите и, разбира се, заболяването е заразно, Франческа.

— Да, благодаря ти, Джон, прав си, малко е заразно — каза лейди Маргарет и го изгледа кръвнишки.

— Значи искате да дойда с вас в Шотландия и да ви помагам да се грижите за децата, така ли е?

Всички внезапно погледнаха Франческа. За пръв път проговаряше — бяха забравили за присъствието й.

— Да, точно така! — възкликна лейди Маргарет, усещайки вкуса на победата. Разбира се, че момичето искаше да отиде. Джон бе такъв стар педант, изобщо не познаваше младите хора. — Само за месец, а и с лорд Хенри си помислихме, че може да ти е приятно да разгледаш част от Шотландия, щом ти се удава възможност. Прекрасна страна е.

Франческа погледна Джон. Усещаше напрежението в стаята и не знаеше какво да направи. Дали искаше тя да отиде? Все пак я молеше неговата работодателка. Поколеба се за момент. Джон сигурно искаше да угоди на лейди Маргарет и затова изглеждаше нервен, когато тя попита. Може би се страхуваше Франческа да не откаже. Тя срещна погледа му.

— Разбира се, от теб зависи, Франческа — каза той. — Ако наистина не искаш да отидеш сама, трябва да го кажеш — стараеше се да говори с равен глас, но всъщност му се искаше да изкрещи: „О, за Бога, лейди Маргарет, поне веднъж помислете за някого друг, освен за себе си!“

Франческа кимна. Джон искаше тя да отиде, личеше по гласа му, сякаш по някакъв начин я предупреждаваше. „Трябва да направя, каквото иска — помисли си тя. — Свикнала съм да бъда сама, така че няма да е толкова лошо.“

— Лейди Маргарет, ще се радвам да дойда с вас в Шотландия — каза бързо тя.

— Сигурна ли си, Франческа — Джон се приближи до масата, изненадан.

— Разбира се, че е сигурна! — отвърна рязко лейди Маргарет и веднага се усмихна, за да замаже грубостта си. — Момичето не е идиотка, Джон! — засмя се тя.

— Не, разбира се, че не — беше засрамен от нея и тя го знаеше. Лейди Маргарет се изправи и се усмихна на Франческа. — Тръгваме рано сутринта в петък, Франческа. Толкова се радвам, че се съгласи да дойдеш, и съм сигурна, че ще си прекараш чудесно.

— Дума да няма — промърмори Дора.

— Не ви чух, госпожо Браун?

— Казах, че не се и съмнявам, госпожо. Шотландия е красива страна.

— Да, вярно е, госпожо Браун.

Лейди Маргарет знаеше какво точно бе казала Дора, но нямаше намерение да прави сцена пред момичето. Не биваше да я разколебава.

— Ако искаш, намини да те представя на момичетата, когато се върнат у дома, Франческа. Мили веднага ще се качи горе в леглото си, разбира се, но съм сигурна, че можеш да прекараш с нея малко време, да й почетеш или нещо такова — тя се обърна към Дора. — Готова ли е стаята, госпожо Браун?

— Да, лейди Маргарет — отвърна Дора и прехапа езика си.

— Добре! Тогава ще се видим по-късно, Франческа. Джон, ще я доведеш, нали?

Той кимна. Лейди Маргарет им махна с ръка и изчезна към главната част на сградата.

— Е, това е — рече Дора и стана да разчисти масата. — Накрая винаги става нейната.