Мария Барет
Порочна мания (17)

Шестнадесета глава

Влакът за Йорк закъсняваше. Джон седеше в колата си на платен паркинг и внимателно гледаше часовника. След пет минути щеше да отиде и да провери какво става.

Той затропа с пръсти по таблото, като постоянно си мислеше за обаждането на лейди Маргарет и се опитваше да проумее какво, за Бога, се е объркало. Бе говорила кратко, почти на границата с грубостта, но той бе свикнал с това. Беше абсолютно сигурен, че има и нещо повече — тя му звучеше паникьосана и потайна, сякаш имаше нещо за криене. Не че някога й бе имал доверие. Джон много добре знаеше какви ги върши, но бе прекалено голям джентълмен, за да го спомене на когото и да било.

„Какво, за Бога, ме накара да се заема с всичко това? — помисли си той. — Трябваше да се придържам към първоначалния си план и изобщо да не се замесвам. Разлютени телефонни разговори и гневни уволнения, а вероятно и болка, както и неудобството да помоля момичето да напусне Моткъм. О, Господи! — въздъхна той. — Каква каша!“

Но точно когато си помисли това, погледна часовника си и се сепна. Беше седял така повече от двадесет минути. Излезе бързо от колата и се втурна към гарата и перона, където трябваше да пристигне нейният влак. Никак не му се искаше момичето да слезе от вагона и да няма кой да го посрещне.

 

 

Франческа чакаше влакът да спре. Стоеше до вратата на вагона и стискаше малката кожена чанта с две ръце. Това им пречеше да треперят. Нямаше представа какво може да очаква, но се приготви за най-лошото.

Беше бледа и изтощена, тъй като бе плакала през целия път от Абърдийн до Единбург. Във влака се заключи в малката тоалетна, седна, хвана главата си с две ръце и зарида, като срамът и горчивата тъга разтърсваха тялото й. Когато най-сетне вдигна поглед, лицето й бе зачервено и подуто, чувстваше се облекчена, но болката си оставаше. Не беше изплакала нищо.

Сега стоеше и страхът я свиваше под лъжичката, страхът, че е била наказана за деянията си, за душата на Джовани. Ако Джон я нахокаше и изгонеше, щеше да се наложи да се справи и с това, но внезапно самотата й се стори непоносима след щастието на последните няколко седмици.

Накрая влакът спря и Франческа слезе на перона, завъртя се да затвори вратата с една ръка, а с другата стискаше чантата. Толкова нервна се чувстваше, че й се гадеше. Обърна се, вдигна поглед и видя Джон.

— Здравей, Франческа — рече тихо той. След това се наведе напред, взе чантата и я остави на земята до себе си. Видя лицето й и я прегърна леко. — О, скъпа моя, какво се е случило? — прошепна, докато я притискаше до себе си. — Хайде, дете, няма причини да плачеш.

Той стоеше и я прегръщаше сред блъсканицата от хора, бързащи за влака, и чувстваше бащинска болка.

В колата Франческа седеше, мълчалива и вглъбена, и гледаше през прозореца, без да вижда пробягващите пейзажи навън.

— Съжалявам — каза тя. — Не разбрах.

И Джон нямаше сърце да я разпитва повече. Почувства, че всичкото страдание, което е носила със себе си от пристигането си в Англия насам, е изплувало съвсем до повърхността и ако я огъне по какъвто и да било начин, ще я пречупи.

Возеха се в мълчание и той се опитваше да потисне въпросите, които се надигаха в ума му. По някое време трябваше да я попита, но сега не беше моментът за това. Сега трябваше просто да я утеши, тя се нуждаеше от него прекалено много, за да я разочарова.

 

 

Много по-късно, когато вече се бяха върнали в къщата, Джон знаеше, че не може повече да отлага въпросите си. Трябваше да се вземат решения и обажданията на лейди Маргарет и лорд Хенри го тревожеха. Имаше твърде силен натиск тя да си отиде, за да продължава да го пренебрегва. Трябваше да действа — мразеше се, задето прави това, но нямаше друг избор.

Отиде до стаята на Франческа и я повика, след това слезе в кухнята да я почака. Тя се появи няколко минути по-късно и Джон я покани да седне с него на масата.

Загледа се в лицето й няколко секунди, след това сведе очи.

— Имах още един разговор с Шотландия, Франческа, с лорд Хенри — той се спря. — Още веднъж ми каза, че трябва да напуснеш Моткъм и… — направи втора пауза. — Ами чувствам, че трябва да те попитам защо. Съжалявам, но трябва да знам какво се е случило — вдигна поглед към нея. — Моля те, опитай се да ми обясниш.

Франческа седеше неподвижно и гледаше ръцете си. Все още виждаше бледите следи от синините по китката си и проследи краищата им с пръст. Нейното минало. Мълчеше, без да знае откъде да започне, измъчена от обърканото положение. Накрая преглътна мъчително и наложи на ръцете си да спрат треперенето.

— Нали разбираш, никога не съм знаела какво е да бъдеш… щастлив — спря се и го погледна с открита болка в очите. — Никой досега не ме беше обичал — рече простичко тя. — Затова бях толкова глупава. Това ме завладя, нямах представа, че…

Отново млъкна. Нямаше представа, че любовта може да бъде също толкова болезнена, колкото омразата и насилието, и то още по-лошо, защото болката идваше отвътре. Чувството да бъде обичана бе толкова невероятно, че изобщо не бе предполагала, че то може да я мами и наранява с лъжи и срам.

— Винаги съм била сама — рече тя и сложи ръка на сърцето си. — Сама тук.

След това, объркано и притеснено, започна да му разказва истината. Всичко, цялата истина. Не й бе останало нищо за губене, нищо не можеше да я нарани повече.

 

 

Дълго след това Джон седя сам в тъмнината и мисли за това, което му беше разказала. Размерите на нейния товар бяха твърде огромни за него, за да ги схване, а насилието и нещастието в живота й — твърде ужасни. Помисли си как онова копеле Девлин я е подвело и използвало и му се пригади от цялата тази измама. Ако някога пипнеше малкото копеленце, щеше да го цапардоса така, че да му излязат искри от очите.

Той изруга тихо и стана от масата, за да отиде да си легне. Чувстваше се уморен и потресен — беше му дошло твърде много. Нямаше идея какво да прави. Трябваше да отложи всякакви решения до сутринта. Отиде до мивката, изплакна чашката от кафето си и когато се обърна, за да я забърше, чу как вратата се отваря тихо. Извърна се и се опита да различи фигурата в тъмнината.

— Франческа.

Почувства облекчение — шумът го беше изплашил. Той тръгна към нея, но се спря на половината път. Тя стоеше на вратата с дрехите, с които бе пристигнала, и носеше старата, протрита чанта с оскъдните си вещи. Беше облечена и готова за заминаване.

— Франческа, къде отиваш? — попита тихо той. Пристъпи още една крачка напред и видя лицето й. Беше с пепеляв цвят, а очите й — потъмнели и подути.

— Моля те — каза й тъжно. — Не си отивай, без да ми отговориш.

След това посегна, взе чантата й и я сложи на масата. Тя отново се разплака мълчаливо. Изключително силна през досегашния си живот, сега изглеждаше така, сякаш любовта я е прекършила и тя никога, никога няма да оздравее отново.

— О, Франческа.

За втори път този ден я прегърна и притисна до себе си. В този момент вече знаеше какво трябва да направи. „Толкова е тъжна и отчаяна — помисли си той, докато я успокояваше, — че трябва да си има някой, който да се грижи за нея.“

Точно тогава взе окончателно решение и осъзна, че няма връщане назад. „Трябва да бъда аз — помисли си, докато галеше косата й и слушаше жалните й, изпълнени с болка ридания. — Трябва да й помогна, тя си няма никого, освен мен. Горкото дете и без това вече е страдало много, без мен може никога да не се възстанови.“ Погледна я. Чувството да бъде толкова важен, толкова нужен за нея се разля като топлина по вените му и притъпи страха от това огромно, неочаквано решение. Даде му надежда. Решението му бе ясно и окончателно и дълбоко в сърцето си бе убеден, че е правилно.

 

 

Когато Дора се върна от трите дни, прекарани със сестра й в Харогейт, Джон я посрещна на гарата на селцето до Моткъм. Още щом го съгледа на перона, разбра, че нещо не е наред. Това бе абсолютно необичаен жест от негова страна.

— Не трябваше да си правиш труда, Джон — каза тя, когато го видя. — Можех да си хвана такси.

Държеше се деликатно с него, видът му я изнервяше.

— Не е никакъв труд, Дора.

Взе чантата й, отнесе я до колата и я сложи в багажника, преди да й отвори вратата.

Дора се качи, сложи си колана и когато Джон се настани, заговори направо:

— Добре, знам, че нещо не е наред. Можеш да ми го кажеш сега, Джон, и да се свършва.

Скръсти ръце на скута си, докато чакаше отговора. Джон се усмихна.

— Умна жена си ти, Дора.

— Не сменяй темата.

— Добре тогава — той се обърна с лице към нея. — Реших да напусна Моткъм Парк и да се оправям сам.

— О, разбирам.

Дора гледаше право напред. Заедно бяха прекарали в Моткъм прекалено много години, за да може да приеме с лекота тази новина. Пое си дълбоко дъх.

— Това има ли нещо общо с момичето, Джон, с Франческа.

— Да, всъщност да.

Тя продължи да избягва погледа му.

— И аз така си помислих.

Джон сложи ръка върху нейната.

— Моля те, Дора, не ми беше лесно да взема това решение.

Дора сведе поглед към ръцете в скута си.

— Не, сигурна съм, че не е било — след това започна да рови из джобовете си за носна кърпичка. — Съжалявам, Джон — издуха носа си, като се мъчеше да се овладее. — Толкова е неочаквано… Аз…

Млъкна и Джон поседя неловко няколко секунди, без да знае какво да каже.

— Е! — след минута и нещо Дора отново издуха носа си. Беше се овладяла и подсмръкна, като избърса очите си. — Беше истински шок за мен! — и се усмихна, за да прикрие притеснението си.

— Да, знам. Съжалявам.

Тогава Дора за пръв път се обърна към него:

— Знаеш ли какво правиш, Джон?

— Да. Повярвай ми, доста мислих върху това.

Той поклати глава. През последните двадесет и четири часа не бе правил нищо друго, освен да мисли — направо се чувстваше изтощен от мислене.

— Е, тогава предполагам, че трябва да ми кажеш защо, ако си решил твърдо де.

— Да.

Джон се обърна към нея и тя си помисли: „Променил се е, само за няколко дни се е променил, изглежда уморен и… — потърси в ума си точната дума. — Изглежда истински и… щастлив. Да, точно така, изглежда щастлив!“ За пръв път, откакто го познаваше, Джон беше доволен и за частица от секундата тя му завидя.

— Франческа беше помолена да напусне Моткъм — рече той. — И аз реших да отида с нея. Имала нещо с брата на лейди Маргарет в Шотландия, незначителна авантюра, ако се съди по разказите на всички, но искат тя да си отиде. Не мога да я оставя да замине сама. Реших да се пенсионирам по-рано и да опитам да се устроя сам.

— О, Джон! Това ми звучи адски прибързано! Сигурен ли си, че постъпваш правилно? — Дора звучеше слисана и наранена. — Може би трябва да помислиш хубавичко, поне седмица?

— Взех решение, Дора. А и вече уведомих лорд Хенри. Той ще дойде през уикенда, за да поговорим и да уредим подробностите.

— И няма нищо против да напуснеш? — попита невярващо Дора.

— Разбира се, че няма, Дора. Аз съм просто един служител.

— Но, Джон… — Дора сложи ръка върху неговата. — Целият ти живот е минал в Моткъм. Защо сега, защо с това момиче?

Джон се поколеба, преди да отговори. Не беше сигурен, че Дора ще разбере, а и винаги му бе било трудно да обяснява чувствата си. Покашля се.

— Тя има нужда от мен, Дора. След всичките години, в които работих за семейството, събирайки разхвърляните парчета от техния живот, нямах възможност да намеря моя собствен път. О, не се заблуждавам, всичко може да се обърка и в крайна сметка да бъда много по-зле, отколкото съм сега, но поне ще знам, че съм опитал. Ще съм направил това, което съм мислил, че е правилно. Франческа просто няма да оцелее сама — тя е само едно дете и отчаяно се нуждае от някой, който да се грижи за нея. За пръв път в живота си съм наистина важен за някого, имам усещането за цел, за отговорност — сви рамене. — Това вероятно звучи глупаво, но означава адски много за мен — погледна я и Дора видя надежда в очите му. — Тя има нужда от мен, Дора — повтори той. — Не мога да я разочаровам. Разбираш, нали?

И Дора си помисли за собствения си живот, за това колко самотна се чувства понякога и колко й липсва нечия обич.

— О, да, скъпи мой Джон, разбирам — след това се наведе и го целуна по бузата. Правеше го за пръв път от десетте години на приятелството им. — И се радвам за теб. Желая ти всичкия късмет на света.

Нямаше какво повече да прибави.