Мария Барет
Порочна мания (4)

Трета глава

В пет на площада все още беше топло. Лено Николи го прекоси и отиде в малкото кафене срещу църквата. Късното следобедно слънце грееше в гърба му, отразяваше се в бледите камъни под краката му и блестеше в очите му. Главата го болеше. Мразеше пролетната жега, в нея нямаше радост за него. Той мина мълчаливо покрай малката групичка старци, насядали на припек, и влезе в кафенето. Приближи се бързо до бара. Устата му беше пресъхнала и имаше нужда да пийне нещо.

— Лено — поздрави го рязко собственикът на кафенето. Не беше добре дошъл тук и го знаеше и това му доставяше още по-голямо удоволствие.

— Бутилка бренди, моля.

Собственикът го погледна и поклати глава:

— Съжалявам, Лено, но няма да ти сервирам.

След това отстъпи леко назад. Лено Николи го изнервяше — винаги причиняваше неприятности, големи неприятности.

Лено сви рамене, извади пачка лири от джоба си и я сложи на тезгяха.

— Колко ти дължа, Марота?

Собственикът се втренчи в парите.

— Сто и двайсет хиляди лири — гледаше парите така, сякаш всеки момент очакваше да изчезнат. — Това твое ли е, Николи?

Лено кимна, извади няколко банкноти от пачката и ги сложи на тезгяха.

— Бутилка бренди, моля.

После отиде до една маса и седна. Вече беше платил дълговете си тук и Марота можеше да му я донесе. Беше време да се отнасят с него с малко повече уважение.

 

 

Останала за малко сама, Франческа седна пред отворения прозорец в стаята си и се заслуша в живите звуци на улицата долу. Обичаше ги, те запълваха тишината в живота й. Последните лъчи падаха косо върху голия дървен под и образуваха тънка линия. Топлината им смекчаваше грозотата на бедната стая.

В скута й имаше малка синя кутийка, завързана с бяла панделка, и тя прокарваше отново и отново пръст по гладкия картон, боядисан като мрамор, сякаш докосваше нещо скъпоценно. След това свали капака и извади спомените от майка си.

Колекцията беше малка и пожълтяла — няколко черно-бели снимки, писмо и малка скица с молив, рисувана от баща й, портрет на майка й. Беше изящен. Тя го извади от кутийката и се вгледа във фините й, чувствителни черти, в красотата на лицето, изрисувано с толкова силна любов. Франческа прочете посвещението и затвори очи.

„На Елизабет по случай раждането на любимата ни дъщеря — Франческа. Обичам ви и двете.

Лено“

Шепнеше отново и отново думите. Толкова й се искаше да повярва в тях! С години ги държеше близо до сърцето си, за да има нещо, което да й вдъхва надежда в отчаянието й от грубото, яростно лице на истината. Баща й някога я беше обичал и тя слепешком продължаваше да вярва, че по свой начин още я обича.

Франческа постави скицата обратно в кутийката и извади снимките, изпокъсани и протрити, черно-бели, пълни с усмихнати засмени лица. Баща й, който рисува в ателието си в Рим новата печатница в Митанова, майка й — висока руса англичанка, спокойна и красива, хладна дори под пека на италианското слънце. Виждаше и себе си като дете, обичано и обожавано, и не можеше да проумее нищо. Болеше я от загубата на всичко това. Внезапно вдигна поглед и чу бащините си стъпки по улицата долу. Сърцето й спря.

Той се спъна и сигурно падна, защото Франческа чу трясък, после крясъци — пронизителни, сърдити женски викове. Той изруга и плю и отново долетяха крясъци. Минути по-късно вратата на магазина се отвори и той влезе вътре, залитайки. Франческа се паникьоса, скочи рязко и кутията падна на пода, а съдържанието й се разпиля. Наведе се да събере нещата, но не бе достатъчно бърза.

— Франческа. Франческа. Къде си, дявол да те вземе?

Той отвори вратата на стаята й и застана, тъмен и заплашителен, вперил сърдит поглед в нея.

— Какво, за Бога… — зърна портрета на пода. — Какво е това… — прекоси бързо стаята, наведе се и хвана китката на Франческа. Тя извика от болка. — Дай ми това тук! — той изви ръката й. — Дай го! Какво е това?

С изкривено от болка лице Франческа стискаше портрета в ръка. Когато баща й се наведе към нея, усети дъх на бренди.

— Дай ми я, малка кучко! — накрая успя да отскубне портрета, като откъсна единия му ъгъл. Франческа нададе безпомощен вик. — Откъде взе това, крадло? — блъсна я и погледна към пода. — Какво още си откраднала от мен? — след това се разкрещя: — Покажи ми! Какво още има тук?

Разтреперана, тя събра малката купчинка и му я подаде. После сведе глава, страхувайки се да го погледне.

Той я зашлеви по бузата, силно и неочаквано, и Франческа падна назад. Болката, изписана по лицето му, беше ужасна.

— Как смееш да пипаш тези неща? Как смееш! Стани! — баща й я издърпа нагоре. — Ставай и се обличай!

След това я замъкна към вратата и Франческа се спъна. Без да изпуска съкровищата й от ръка, той я извлече от стаята.

— Ето! Ето къде им е мястото! — отвори капака на печката и поднесе снимките към огъня.

— Татко! Не!

Франческа се хвърли към тях, но Лено я държеше здраво за ръката.

— Моля те, татко! Моля те, недей!

Лено запрати нещата в печката.

— О, татко! — Франческа се опита да сдържи сълзите си. Ярък пламък близна отвора на печката и крехките й спомени изгоряха.

— Виж, Франческа, те са мои спомени, а не твои, и аз… — той започна да се тресе. — Аз… Не мога да ги гледам! — Лено пусна ръката й. — А сега се облечи. Приготви се за Мондело — погледна я и лицето му бе сурово, потъмняло. — Облечи оная рокля, дето я оставих за теб, и се опитай да изглеждаш привлекателна. На нищо не приличаш, дори не изглеждаш като за годините си.

След това я погледа гневно, излезе от стаята и затръшна вратата, Франческа го чу как се стоварва върху леглото си и малко след това прозвуча високото, монотонно бръмчене на телевизора.

Твърдо решена да не заплаче, тя взе кана с вода и отиде да се преоблече.

 

 

Точно в седем същата вечер Джовани Мондело позвъни на вратата и остана отвън, като приглаждаше омачканата предница на сакото по кръглия си корем. Погледна олющената сграда и изпита задоволство. Всяко момиче би се радвало да я смени с неговата къща. Франческа имаше много неща, за които да му бъде благодарна.

Изчака две минути и отново звънна, този път по-настоятелно. Нямаше търпение, а един Мондело никога не биваше да бъде оставян да чака. А и правеше голяма услуга на Николи. Затова и му се полагаше малко уважение.

Няколко секунди по-късно чу леки стъпки по стълбите и бързо изтри с длан мазното си чело. Видя през стъклото как Франческа бърза да отвори вратата и й се усмихна през прозореца. Тя кимна в отговор.

— Здравей, Джовани! — каза девойката, отвори вратата и гостът влезе вътре.

— Добър вечер, Франческа.

Той се поклони с комична грация и погледна голите й крака под късия край на роклята, Франческа я придърпа срамежливо надолу и отстъпи назад. Погледът му я караше да се чувства крайно неудобно.

— Ако нямаш против да почакаш, ще отида само да си взема чантата — каза тя, като се прегърна здраво с ръце, за да скрие роклята, и се обърна към стълбите.

— Няма нужда — рече рязко Джовани. — Аз ще платя всичко.

Франческа погледна към него и го видя да се взира в гърдите й под стегнатото, ниско изрязано деколте на роклята. Той пристъпи към нея, силно възбуден, и сложи потната си ръка на голото й рамо.

— Хайде, да не губим повече време — след това се усмихна, отвори вратата и я изчака да мине. — Цялата вечер е наша — забеляза Джовани и горещият му дъх докосна бузата й. — И се надявам да се опознаем отблизо.

Франческа кимна и потрепери на хладния нощен въздух.

Отне им почти час, за да стигнат с колата до Барлета. Беше първият град до Митанова по крайбрежието и Джовани го познаваше добре — там играеше комар. Той сви по Виа Сипонтина, паркира нехайно мерцедеса на тротоара, свирна с клаксона на някакви хлапета, изплаши ги и те се разбягаха. Беше резервирал маса в „Бака“. Пресегна се през Франческа и й отвори вратата, като се тръкна в нея, след това излезе тромаво от колата и придърпа сакото над панталоните си, лъснали от пот и носене.

— Този ресторант е най-добрият, Франческа — каза той. — Познавам менюто като експерт. Ела, насам е.

Тя го последва, като дръпна надолу роклята и се опита да се прикрие с ръце. Никога не бе ходила в ресторант и се чувстваше нервна, недодялана и непохватна. Застана зад Джовани, докато той говореше със собственика, след това го последва към масата им. Чувстваше се ужасно не на място и засрамена.

Когато стигнаха до масата, Джовани извика високо през ресторанта:

— Келнер! Келнер!

Няколко глави се обърнаха да видят какво става. Келнерът веднага се приближи.

— Синьоре?

— Масата е прекалено открита, келнер, а ние искаме нещо по-интимно.

Джовани се усмихна многозначително на келнера, който погледна Франческа в тясната червена рокля и се усмихна в отговор.

— Разбира се, синьоре — рече той. — Последвайте ме, моля.

Поведе ги към една маса, скрита в малък тъмен ъгъл в другия край на залата.

— Идеално — рече Джовани, пъхна десет хиляди лири в джоба на келнера и му намигна. — Бутилка от най-хубавото ви вино и малко вода за синьора Николи.

Келнерът се отдалечи.

— А, и ще ти се обадим, когато сме готови — погледна Франческа. — Ще ни се да ни оставят сами, че имаме да поговорим за разни важни работи.

Келнерът кимна многозначително и Франческа сведе засрамено поглед.

— Седни тук, Франческа — подкани я Джовани и посочи тясното място в ъгъла. След това се настани, без да я чака. — Ела малко по-насам — взе салфетката и обърса лицето си, докато я чакаше да се премести. — Така е по-добре.

Близостта му усили тревогата й. Той издаваше леко неприятна миризма и потта на челото му лъщеше.

— А сега, Франческа, знам, че си впечатлена от това заведение, но не искам да си мислиш, че ходя по ресторанти всяка вечер. О, не! Да си призная, имам пари, и то доста, ама не съм прахосник. Не, тая вечер е специална. Имам да ти кажа една работа, дето си заслужава обстановката. Нещо важно — сложи ръка върху нейната на масата. — Значи по-добре е да поговорим делово, преди да е пристигнало яденето. Обичам да се съсредоточавам върху храната, нали разбираш? — след това облиза с език мястото между езика и устните си, за да го почисти от слюнката. — Франческа, баща ти ме увери, че си добро и работно момиче и готвиш хубаво. Това ме радва, защото обичам храната, нали разбираш? — усмихна се и се потупа по корема. — А си и хубавичка, не очаквах това. Не че бих взел някоя дърта крава. Не, не, не ме разбирай погрешно, и аз съм като всеки мъж, ама ти имаш… — потърка палец по ръката й и я ощипа. — … някои качества, дето ме изненадват.

Дланта му запълзя нагоре по ръката й. Франческа я погледна ужасено и се отдръпна.

— И скромна. Това ми харесва! — засмя се той и прибра ръката си. — Франческа, предложих на баща ти осем милиона лири за ръката ти и той прие. В момента ми е малко задлъжнял и аз се съгласих да анулирам дължимите суми. Всъщност дори вече му платих аванс — тя го гледаше потресена, без да се прикрива. — Хайде, Франческа, знам, че това са много пари, но според мене си ги заслужаваш. Виж тука…

Джовани извади от джоба си бележник и го отвори на една страница, пълна с изчисления. След това плъзна палец надолу по колонка с цифри.

— Не! — Франческа се изправи. — Това не е възможно! Не може да е истина! — погледна Джовани, тлъст и отблъскващ, и се разтрепери. — Не, грешите, синьор Мондело! Трябва да грешите! — понечи да стане от масата. — Трябва да си отида у дома, трябва да поговоря с баща си!

Хората в ресторанта бяха започнали да се обръщат. Гласът й беше висок и писклив, изпълнен с паника.

— Сядай и млъквай! — изръмжа Джовани и я сграбчи за ръката.

Франческа се подчини. Усети яростта в гласа му и това я смрази.

— А сега ме слушай, Франческа. Сделката е сключена, баща ти ми дължи много пари и не може да ми ги върне. Работата е съвсем проста. Договорихме се за една цена и той вече получи половината от парите. Ако питат мен, това си е истински договор и ако го наруши, ще си намери майстора. Разбираш ме, нали? — все още я държеше за ръката и Франческа усещаше как ноктите му се забиват в кожата й. — Не искаш баща ти да загази, нали? Или пък ти, щом говорим за това.

Тя поклати мълчаливо глава. Беше в клопка. Почувства как пръстите му се отпускат и започват да галят там, където бяха причинявали болка. Не можеше да събере сили да го погледне.

— Добро момиче — той притисна крака си в нейния и другата му ръка се плъзна под масата към бедрото й. — А сега можеш да си седиш и да се наслаждаваш на яденето. Имаме да си говорим за много неща, Франческа.

Тя усети горещите му, влажни пръсти по голата си кожа и преглътна сълзите. Гадеше й се.

— Така е по-добре — усмихна се той, докато върхът на палеца му галеше ръба на гащичките й. — Баща ти ми каза, че си добро момиче.

 

 

Минаваше полунощ, когато Франческа позвъни на вратата на магазина и зачака баща й да й отвори. Нощта беше студена за червената й рокля и тя потрепери, като търкаше ръцете си, за да се постопли. Чувстваше се уморена и пропаднала, съсипана и отчаяна.

На рамото й, където Джовани я беше държал, за да я целуне, вече беше започнала да се образува синина. Презрамката на роклята й беше скъсана, а косата й — разрошена. Отпусна се на стената на магазина. Чувстваше цялото си тяло натежало и вцепенено и бе нещастна до болка.

Чу как баща й залита надолу по стълбите и лампите в магазина светнаха. Франческа потрепери от светлината, не искаше да я видят така. Когато баща й отвори вратата, тя се опита да се промъкне покрай него с наведена глава, обгърнала ръце около тялото си, разтреперана и жалка.

— Франческа — той я хвана за ръката, докато се промъкваше покрай него. Като че ли искаше да я погледне, за да увеличи унижението й. — Значи Мондело е получил, каквото искаше? — перна я по рамото и Франческа трепна от болка. — Е, какво мислиш за бъдещия си съпруг? А? Май го харесваш — прокара ръка по разбърканата й коса. — Като се съди по това… А? — след това я погледна в лицето, омекна за момент и каза тихо: — От теб ще стане добра съпруга, Франческа.

Внезапно девойката избухна. Нежността му бе разбила цялата й сдържаност.

— О, татко! — извика тя. — Моля те, кажи ми, че това не е истина, моля те! — всичките й сили се стопиха и тя се разплака. Сълзите рукнаха по бузите й. — Не мога да се омъжа за този човек, моля те, татко, не мога да го обичам! — протегна ръка и докосна баща си. — Моля те, не ме карай да се омъжвам за него, татко, моля те! Кажи ми, че това не е истина!

Но когато погледна към него с протегната ръка, видя такава страшна омраза по лицето му, че се сепна и отстъпи.

— Вярно е, Франческа — каза сурово той. — Пет пари не давам за теб и нямам против да се отърва от тоя товар. Поне получих добра цена! — след това пристъпи към нея и тя се сви от фигурата му, която се извисяваше заплашително. — За какво си ми, а? — хвана я за косата. — Защо трябва да ми се напомня всяка минута, всеки ден какво ми направи, как уби единствените двама души, които някога съм обичал! — след това я дръпна за косата и Франческа извика. — Защо? — процеди Лено, като се наведе към нея. — Защо? Кажи ми!

— Не ми говори такива неща, татко! — извика Франческа. — Недей!

— Защо? Аз те мразя! — дръпна я за косата, така че да може да вижда лицето й. — Лицето ти, кожата ти, дори и миризмата ти ми напомня на нея, която ти уби!

— Недей, татко, моля те!

Той я пусна неочаквано и Франческа се строполи на пода.

— Махай се от очите ми! — кресна Лено. — Мразя те и нямам търпение да се отърва от теб! Омъжи се за Мондело, поне веднъж направи нещо, че да изкупиш ужасното си престъпление!

След това й обърна гръб и тръгна към стълбите, като я остави да плаче горчиво на пода.