Мария Барет
Порочна мания (12)

Единадесета глава

Петък сутринта дойде, преди някой да е усетил, особено Джон. Мили беше на легло, откакто бе изпратена от дома на приятелката си, Кити Ларсън. Знаеше твърде малко за приготовленията за Шотландия, а дните й преминаваха като в мъгла. За другите членове на домакинството имаше багаж, който да се опакова, да се припомня, организира и подрежда, а докато лорд Хенри беше в Женева по работа, лейди Маргарет отиде набързо до Лондон, за да купи някои екзотични неща, които да направят двете й забранени седмици с Ричард още по-паметни.

Джон наблюдаваше всичко това със свито сърце. Той заведе Франческа в магазина в Йорк, от който пазаруваше за себе си, и й купи дебели пуловери, джинсови панталони, туристически обувки и яке. Забеляза, че лейди Маргарет е пропуснала в списъка всичко, от което момичето можеше да изглежда поне малко женствено или привлекателно.

Не му харесваше това пътуване до Шотландия. Знаеше, че Франческа ще бъде прекалено много време сама и това го тревожеше. През последните няколко дни в Моткъм тя бе напълно щастлива — беше я наблюдавал внимателно. Само че от време на време виждаше в очите й болка и страх, наранени и поругани чувства, които сякаш лежаха толкова близко до повърхността, че дори и най-малката драскотина можеше да ги извади отгоре. Когато долавяше това, му се искаше да я прегърне като дете и да я утеши. Това чувство му бе странно: тя имаше нужда от него и му бе трудно да я остави да замине. Поглеждаше го за насоки, имаше нужда от насърченията и уверенията му и това го караше да показва най-доброто от себе си. В живота му досега бе липсвал някой, който да има нужда от него.

Но петък сутринта дойде и Джон стана, когато над имението започна да се развиделява и росата още лежеше като дебел килим по земята. Не можеше да спи и имаше ужасно много работа, поне така си казваше. Направи си чай и седна в кухнята на топлината на печката. Започна да преглежда списъка, който му бе съставила лейди Маргарет, тя обичаше да оставя всички окончателни подробности на някой друг.

Проверяваше багажа, опакован миналата вечер, когато чу как вратата се отваря полекичка. Вдигна поглед и видя Франческа да стои на прага, облечена и готова за тръгване.

— Франческа. Какво правиш толкова рано?

— Не можах да заспя — тя сви рамене и влезе в стаята. — Мисля, че съм нервна.

Джон се усмихна. Английският й беше добър и той често забравяше, че е италианка. Но понякога объркваше някое изречение и звучеше смешно и необичайно, сякаш се шегуваше.

— Ела и седни. Ще ти приготвя чай.

Франческа направи гримаса и той отново се усмихна.

— О, извинявай, тогава кафе — Джон отиде до чайника и го напълни от чешмата. — Тези дрехи май са ти малко големички, Франческа.

Пуловерът, който й беше избрал, бе най-малкият в магазина, но все пак тя се губеше в него. Франческа го повдигна нагоре и той видя, че джинсовите й панталони са набрани и пристегнати с голям кафяв колан — бяха й поне с три номера по-големи.

— О, Господи! — възкликна Джон и прибави с типичния си маниер: — Е, предполагам, че ще пораснеш в тях.

Внезапно и двамата се разсмяха. Това бе един от онези моменти, в които двама души неочаквано разбират, че са приятели и приятелството им се запечатва със смях.

— Е, Джон, значи известно време ще останем само ние двамата, а?

Джон стоеше и гледаше натоварената кола, когато високият глас прекъсна мислите му. Той вдигна поглед, докато стъпките на Дора потропваха по камъните на двора. Беше взела голяма кошница с храна и я донесе до вратата при волана на рейндж роувъра. Подаде му я, за да я сложи зад седалката.

— Само двамата — съгласи се той. Погледна свършената работа — всичко беше изрядно прибрано в колата.

— Момичето ще ми липсва — отбеляза тя и Джон кимна. От първия ден, когато й бе говорил за чувствата си, не ги бе споменавал отново, но тя виждаше в него такава внезапна и забележима промяна, че се удивляваше. „Затопляне на камъка — помисли си Дора. — Момичето направи това.“ Беше омекнал, усмихваше се повече и дори един-два пъти го бе чула да се смее. Само един-два пъти.

— Кое ти е смешно?

Той развърза зелената памучна престилка, която носеше, сгъна я спретнато на квадрат и погледна Дора, която стоеше със скръстени на огромната си гръд ръце, ухилена свойски и многозначително.

— Усмихвала ли съм се? Не съм забелязала.

— Да, усмихваше се — отвърна раздразнително Джон.

— Извинявай.

Дора сви рамене и понечи да се отправи към кухнята.

— Ще доведа Франческа — извика тя. — Нейно кралско височество ще иска да потегли скоро.

— Направи го.

Той я наблюдаваше как се отдалечава и усети, че нагъва отново и отново престилката, докато я превърна в малък, омачкан квадрат. Сега колата беше готова и не беше сигурен какво трябва да прави. При нормални обстоятелства щеше да продължи с ежедневните си задачи и да остави семейството да потегли само, но не и тази сутрин — тази сутрин не му се искаше да пропуска нищо.

Дора му се обади от вратата на кухнята. Беше го видяла да стои до колата и да мачка престилката си.

— Мисля да отида отпред и да ги изпратя, Джон.

Той повдигна въпросително вежда.

— Не заради Нейно височество! — засмя се тя. — Не бъди толкова завеян! Искам да махна за сбогом на Франческа.

В задната част на съзнанието му се появи обичайния отговор: „Не бихме искали сега да губим време, Дора.“ Но не го каза, а само се усмихна и отвърна:

— Мисля да дойда с теб.

„Ето че наистина има промяна — помисли си тя и отново се усмихна, преди да се обърне към кухнята. — Наистина има промяна!“

Франческа се настани на предната седалка, точно пред Мили, за да може да я достига, ако започне да повръща. Като капак на нещастието, че беше хванало шарка, горкото дете като че ли имаше неспокоен стомах.

— Не мога да спирам всеки път, когато на детето му прилошее! — беше казала лейди Маргарет, подавайки на Франческа пачка найлонови пликове. Беше се уговорила с Ричард да бъде там за вечеря и този път нямаше намерение да отменя срещата.

— Имаш ли всичко, което ще ти трябва за дълго пътуване, Франческа — попита Дора, наведе се зад нея в рейндж роувъра и подпъхна одеялото на Мили по-стегнато около нея, след което разроши косата й.

— Разбира се, че да, госпожо Браун! Става дума само за Шотландия, за Бога!

Лейди Маргарет се качи на шофьорското място и посегна за колана си. Маниерът й ясно показваше, че на Дора още не й е простено.

— Благодаря ти, Дора — каза тихо Франческа. Срещна погледа на госпожа Браун и двете се усмихнаха една на друга.

Джон заобиколи колата и се приближи до нея.

— Е, мисля, че засега това е всичко, лейди Маргарет. Готова сте за потегляне.

— Благодаря ти, Джон — отвърна тя и запали двигателя.

— Може би ще ни се обадите, когато пристигнете — каза той на Франческа.

Тя кимна и чу как лейди Маргарет въздъхва раздразнително. Джон отстъпи назад и понечи да затръшне вратата.

— Джон?

Той се спря. Франческа протегна ръка и докосна неговата, за пръв път правеше такова нещо. Тя се усмихна и понечи да каже нещо, но в същия момент лейди Маргарет включи чистачките и напръска предното стъкло със сапунена вода. След това натисна високо клаксона.

— Е, значи сме готови — каза тя.

— О, да, точно така.

Джон отскочи назад и засрамен, затвори вратата, без повече да погледне към Франческа. Застана до Дора, за да помаха на семейството за сбогом.

— Чао тогава! — извика лейди Маргарет от прозореца, включи автомобила на скорост и чакълът под гумите захрущя. — Чао!

Джон и Дора наблюдаваха как рейндж роувърът се носи към портите и след това изчезва по главния път. Видяха само как Франческа се обръща и махва, а лейди Маргарет вдига за поздрав облечената си в ръкавица ръка. Секунди по-късно колата вече я нямаше.

— Е, ето ни вече сами — Дора свали ръката си и я пъхна в джоба на престилката. — Свикнахме с нея, сега не знам какво ще си говорим един на друг.

— Глупости, Дора! — каза рязко Джон и се обърна към къщата. — Имаме много работа за вършене и нямаме никакво време за сантименталности.

— Разбира се — отвърна тя. Но прекалено добре познаваше Джон Макбрайд. „Ще му липсва повече, отколкото на мен — помисли си тя. — Сухият му старчуга.“

 

 

Леърбек Хаус, който се намираше между Дюиър и Кромдейл в региона на Гремпиън, беше шотландският дом на семейство Смит-Колийн. Грозната сива гранитна сграда в готически стил бе заобиколена почти от всички страни с естествените гори на долината Спей и имаше изглед към множество декари първокачествена ловна земя: шотландското имение на Смит-Колийн.

Околната земя притежаваше и рядък чар. Простираше се от меките, открити пасища в долината на река Спей до Кромдейлските хълмове и планината Гремпиън и дивата, още по-красива гледка на заснежените върхове на хълмовете изчезваше в пръстени от виещи се облаци. Тук бяха огромните ловни имения, притежавани от богати, временно пребиваващи тук собственици и управлявани от шотландските им служители.

До Леърбек Хаус се стигаше по малък път, който свиваше от шосето и водеше към Кромдейлските хълмове. Имението можеше да се види и оттук. Студената сива сграда и двете й кули се издигаха така измамно на фона на хълмовете, че изглеждаха, като да са точно зад тях. Къдрави овце пасяха на откритата земя, която стигаше до естествените гори, и няколко дървета скриваха по-голямата част от фасадата.

Лейди Маргарет сви от главния път и въздъхна дълбоко с облекчение. Караше вече почти седем часа само с едно кратко спиране при Абърдийн, за да може Франческа да изхвърли трите пълни найлонови плика.

Бе шофирала в продължение на две мили по границата на имението Смит-Колийн и най-сетне сви в двора на къщата. Беше само пет следобед и северната светлина все още бе студена и ясна.

— Това е Леърбек, Франческа — съобщи лейди Маргарет, когато наближиха къщата, и забави колата, за да могат да видят изцяло размерите на всичко наоколо. Ако трябваше да бъде честна, мразеше това място. Тук ставаше течение и беше студено, водопроводът бе архаичен и удобствата — минимални, но обичаше да се фука с него — то бе още едно доказателство за богатството и положението й. — Сигурна съм, че тук ще ти бъде много удобно.

Безочлива, но необходима лъжа. Тя сви по широката каменна алея пред къщата, дръпна ръчната спирачка и спря.

— Е, момичета! Пристигнахме! — обърна се на седалката си и погледна назад към Софи и Мили. — Хайде да съберем нещата си.

След това разкопча колана си, скочи от колата и протегна дългите си крайници. Господи, имаше нужда от баня, питие и по-късно — от един дълъг бавен секс с Ричард. Погледна закръглените си гърди и протегна ръце над главата си.

— Хайде, момичета! — викна лейди Маргарет. — Нямаме цял ден на разположение!

Франческа помогна на момичетата да слязат от колата, докато лейди Маргарет говореше с възрастното семейство, което току-що бе излязло от къщата. Мили стоеше унила, увита в одеяло и с възглавница в ръка, и чакаше майка й да си спомни, че е болна. Франческа прегърна момиченцето през рамо и го стисна лекичко.

— А, момичета! Ще дойдете ли тук да поздравите господин и госпожа Макензи?

Франческа поведе момичетата натам.

— Мили, Софи, спомняте си господин и госпожа Макензи, нали? — и двете кимнаха. — А това е Франческа, моята помощничка. Господин и госпожа Макензи поддържат къщата, Франческа. Ще бъдат тук следващия месец и ще се грижат за всичко.

Франческа се ръкува с тях, но никой не й се усмихна.

— Е, добре, Франческа, ако въведеш момичетата вътре, госпожа Макензи ще ти покаже стаите им — лейди Маргарет се извърна от малката група на стъпалата пред къщата и погледна към колата. — Бих искала багажът ми да бъде нареден колкото е възможно по-бързо, господин Макензи. Днес имам покана за вечеря — тя отново се обърна към тях: — Ще тръгна около седем, така че, Франческа, можеш или да вечеряш с момичетата, или госпожа Макензи ще ти остави нещо студено да хапнеш после. Нямате нищо против, госпожо Макензи, нали?

Възрастната жена кимна.

— Добре! Да тръгваме тогава — лейди Маргарет се усмихна и пое към къщата. — А между другото — каза тя от вратата на дневната, — когато направите чая на момичетата, двамата с господин Макензи можете да си вземете свободна вечер, госпожо. И не си правете труда да палите огън само за Франческа. Сигурна съм, че ще й е достатъчно топло — след това погледна Франческа и попита: — Нали, скъпа?

И без да дочака отговор, изчезна в дневната, за да си налее голяма чаша шотландско уиски.

 

 

По-късно същата вечер Франческа чу как на път за вечеря лейди Маргарет я вика от облицования с дъбова ламперия коридор. Девойката излезе от стаята на Мили и забърза към стълбите, като се надяваше да срещне работодателката си, но пристигна твърде късно. Успя да настигне единствено останалия аромат на „Герлен“, който се носеше тежко във въздуха, и ехото на леки, нетърпеливи стъпки по алеята към рейндж роувъра. Двигателят на колата беше запален и госпожата потегли, преди Франческа да успее да слезе по стълбите.

Спря и се загледа в огромния коридор, в който ставаше течение, и улови стъкления поглед на една от препарираните еленски глави, монтирани на стената.

— Не знам какво гледаш — каза раздразнено тя и се обгърна с ръце. Даже и в дебелия пуловер й беше студено и от устата й излизаше пара във влажния, студен въздух.

Франческа слезе долу и надникна в дневната на път за кухнята. Беше огромна стая с висок таван и пълна с тежки мебели. Нямаше нищо от грацията от осемнадесети век на Моткъм, чувството беше за нещо мъжко и някак функционално. На прозорците висяха дебели тъкани завеси, голям, протрит персийски килим покриваше каменния под, а по канапетата имаше тежки одеяла от карирана вълна и големи везани възглавници. Стаята беше удобна, но все пак студена. Франческа взе празната чаша от уиски на лейди Маргарет и я занесе в кухнята.

Докато си правеше кафе, слушаше ехото на движенията си в древната каменна тишина. В празната и притихнала къща всеки звук се чуваше по-висок, отколкото всъщност беше. Виждаше сенките на планините, докато слънцето се спускаше и изчезваше зад тях, оставяйки небето с цвят на жарава, обрамчена с пепел. Чувстваше изолацията, тя бе навсякъде, около нея и в нея, чуваше се в ехото на стъпките й и в жалния вой на вятъра отвън.

Беше сама и това я радваше. В самотата нямаше нищо ново, беше я изпитвала през целия си живот, само че сега липсваха страх, ужас или болка. Беше си чиста самота, спомените й бяха заключени на сигурно място, а чувствата й — скрити. Усещаше само вцепененост и облекчение. Беше се затворила и оттеглила от света.