Мария Барет
Порочна мания (10)

Девета глава

Франческа плува известно време между съня и реалността, преди да се събуди окончателно. Виждаше светлината — тя блестеше със странен синьо-бял блясък — и чуваше гласове, но не ги разбираше. Всичко в съзнанието й беше покрито с тъмночервен слой, нищо не бе ясно. Чувстваше се изплашена.

Най-сетне чукането я накара да се осъзнае. Тя отвори очи и седна в леглото. Реалността се стовари върху нея с пълна сила.

— Синьора Мондело? Синьора Мондело?

Гласовете отвън бяха високи и настоятелни, викаха я, отекваха зад вратата. Чу тревожен шепот.

— Синьора? Добре ли сте? Там ли сте?

Тя се притисна до таблата на леглото, неспособна да се помръдне. Искаше й се да изчезнат. След това чу гласа на Енцо.

— Франческа, аз съм, Енцо — тя се стресна. — Франческа, отвори ни вратата, моля те! Не се страхувай, хайде, отвори вратата.

Франческа затвори очи и се опита да заличи гласа, но образите зад него бяха толкова ужасяващи, че незабавно ги отвори и примигна.

— Енцо? — спомни си ножа в краката си и кръвта, толкова много кръв. — Енцо, какво е стана…

Гласът й секна и тя се разплака. Какво беше направил?

— Няма нищо, Франческа. Стана нещастен случай. Бепе и… и Джовани.

Бепе? Бепе? Тя отново чу високия, тревожен шепот. Чувстваше се объркана и изплашена. Енцо отново заговори. Тя спря да плаче и се напрегна да го чуе.

— Моля те, Франческа, просто отвори вратата. Полицията е тук, искат да видят дали си добре.

Усети заповедта в гласа му. Беше я чувала и преди, по-рано същата нощ, и механично й откликна.

Надигна се бавно от леглото и посегна с мъка към халата си, като го уви стегнато около себе си, за да не се виждат синините. След това отиде до вратата и се наведе да вземе ключа, който някой бе пъхнал през празнината отдолу. Пъхна го в ключалката и отвори.

— Енцо? Аз…

Светлините от коридора и площадката я ослепиха и тя отстъпи назад. Беше пълно с хора. Засенчи очи с ръка и няколко от полицаите зацъкаха, когато робата й се отвори и грозната, болезнена рана на рамото й се показа.

Енцо пристъпи напред и я прегърна с една ръка.

— Казах ви, че не е добре. Бепе е бил тук, когато се е случило, това е всичко, което знам — той я притисна до себе си. — И след това го намерих… — гласът му секна.

Франческа започна да се тресе.

— Какво? Какво, когато си го намерил?

Тя погледна панически Енцо.

Един от полицаите поклати глава.

— Синьора Мондело, случи се ужасно нещастие.

Той пристъпи към нея, хвана я за ръката и я поведе навътре в спалнята. Енцо сведе глава, твърде разстроен, за да говори. Полицаят й помогна да седне на един стол и коленичи пред нея.

— Съжалявам, синьора, но съпругът ви… — спря и преглътна неловко. — Съпругът ви е мъртъв. Брат му го е намерил в банята по-рано тази нощ.

— Но… — тя поклати зашеметено глава. — Но… Това не е вярно… Не може да бъде… Не… — млъкна. Не можеше да проумее нищо, не можеше да мисли трезво. Вдигна поглед и видя лицето на Енцо над рамото на младия полицай. Очите му се впиха в нейните за момент, след това се извърнаха. Беше я накарал да млъкне.

— Изглежда — продължи тихо полицаят, — че Джузепе, най-малкият брат на синьоре Мондело, е отговорен — той я хвана за ръцете, като се опитваше да я утеши. — Беше намерен на мястото на смъртта, объркан и разплакан… Той… държеше ножа.

Франческа сведе глава. Какво беше направил? Какво беше направил Енцо на Бепе? На горкия Бепе, горкото дете? Младият полицай стана и тя усети как ръката на Енцо я стиска за рамото.

— Толкова съжалявам, синьора — полицаят не знаеше какво да каже в такава трудна ситуация. — Каква ужасна нощ! — промърмори той и се отдръпна.

Енцо стисна още по-силно Франческа с върховете на пръстите си и тя кимна мълчаливо.

— Синьора, страхувам се, че ще трябва да поговорите с моя началник, само да отговорите на няколко въпроса. Чиста формалност, нали разбирате?

Тя отново кимна.

„Изглежда съсипана от мъката и целия тоя шок“ — помисли си младежът.

— Няма да отнеме много време — той погледна Енцо, преди да се обърне към вратата. — Вече се видяхте със старши сержант Лагана, нали, синьоре Мондело?

— Да, говорих с него преди малко.

— Добре. Не можете да направите нищо повече, освен да чакате — погледна още веднъж Франческа. Изглеждаше толкова крехка и болна… — Има ли някой, на когото можете да се обадите? — попита полицаят. — Може би някой, който да дойде, за да помага на синьора Мондело за няколко дни, докато най-лошото свърши?

— Не! — Енцо бързо сви рамене, беше го казал твърде рязко. — Искам да кажа… май е по-добре да ни оставят сами в такъв момент.

Беше се прикрил добре.

— Разбира се, разбира се.

Младият полицай най-сетне се обърна настрана и като не знаеше какво да прави, излезе в коридора и ги остави сами. Енцо се наведе към ухото на Франческа:

— Много скоро ще бъдеш моя — прошепна той. Стисна я още по-силно и топлият му дъх докосна шията й. Въпреки жегата на нощта, девойката се обви с ръце и се загърна още по-здраво с халата. Чу ехото на думите му в съзнанието си и потрепери.

 

 

Почти се беше развиделило, когато къщата се изпразни и последните полицаи си отидоха. Енцо стоеше на двора и наблюдаваше как нощта избледнява, докато и последната кола потегляше и тишината в имението се възстановяваше. Той вдигна поглед към зората на новия ден и се почувства победител. Сякаш контролираше началото и края и светът бе в ръцете му. Знаеше, че след това, което бе направил тази нощ, чакането му най-сетне е свършило. Франческа беше негова. Той си позволи да се усмихне леко, обърна се и влезе в къщата.

Франческа го чу от стаята си. Седеше на все същия стол през последните три часа и слушаше стъпките му по стълбите, по коридора и накрая пред вратата й. Вдигна поглед към него, когато влезе. Знаеше какво ще се случи и нито мислеше за това, нито я бе грижа. Просто чакаше.

Той дойде мълчаливо до нея и я накара да се изправи. Франческа не направи опит да се съпротивлява. Енцо плъзна ръце надолу към връзката на халата й и я разхлаби. Уви ръце около голото й тяло отдолу и пръстите му зашариха навсякъде. Притегли я към себе си, погали я по гърба, сведе глава към шията й и я целуна с жадни устни. Плъзна устата си по-надолу към гърдите й, а ръцете си — към хълбоците и бедрата й. Пръстите му бяха нетърпеливи, ненаситни. Свали халата й, вдигна я на ръце и я отнесе до леглото на Джовани. Положи я на него и я погледна. Дългите й тъмни коси се бяха разпилели върху омачкания бял чаршаф. Тя затвори очи във вцепенено очакване.

Енцо разкопча панталоните си, легна върху нея, разтвори бедрата й с колене и се опря на лакти, за да може да вижда лицето й и мечтите си — мечтани хиляди пъти и преживявани — да се сбъдват. Почувства това в кръвта си и в напрежението в слабините си.

Проникна във Франческа и видя как клепките й потрепват за момент, когато тя почувства огромна топлина и облекчение, че не й бе причинил болка. След това съзнанието й се затвори за него и я обгърна всепоглъщаща празнота.

 

 

Когато се събуди, вече се беше развиделило напълно. Светлината струеше в стаята и Енцо лежеше до нея и я гледаше с тъмни и властни очи. Тялото му бе горещо и прекалено наблизо. Тя се отдръпна леко от него.

— Франческа — младата жена се обърна. — Ела тук — сложи ръце на голите й рамене и погали врата й с върховете на пръстите си. Накрая се наведе и я целуна. — Знаеш ли от колко време те желая? — тази сутрин се чувстваше силен и искаше тя да знае за страстта му. — От години — каза той. — От години те желая и мисля да те имам — усмихна се за момент. Пръстите му се плъзнаха по лицето й и погалиха устните й. — Всичко това направих за теб, знаеш ли, всичко.

Тя се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа всичко — наведе се и я целуна по бузата. — Джовани изобщо не биваше да те има, ти принадлежеше на мен — Енцо се вгледа в дълбоките й зелени очи.

— Винаги си ми принадлежала, дори и когато той… когато ти… — неочаквано я притегли към себе си и зарови лице в косите й. — О, любима! — прошепна разпалено той. — Сега си моя, изцяло моя. Всичко направих за теб, всичките лъжи, всичко!

Но тя се отдръпна. В гърдите й се надигна задушаваща паника.

— Какво си направил, Енцо? Какво?

Постепенно светлината напусна очите му и лицето му стана сурово. Неочаквано беше заел отбранителна позиция.

— Направих каквото трябваше, за да те отдалеча от него.

Тя наблюдаваше лицето му и в главата й се оформяше ужасна идея.

— Ти ли накара Джовани да ме мрази? — попита бавно Франческа.

Но не й бе нужен отговор. Видя как по лицето му преминава мимолетно задоволство и разбра. Отдръпна се от него, потресена и объркана.

— Казах ти — рече той и я хвана за ръката. — Направих каквото трябваше.

— Но ти си накарал Джовани да ме мрази — повтори тя. — Ти, ти си ми сторил това?

Думите бяха само промълвени, истината бе толкова ужасяваща, че Франческа просто не смееше да я изрече. След това споменът връхлетя в паметта й, ярък и ясен.

— Ти го уби — прошепна тя.

Но Енцо сграбчи панически китката й.

— Никога няма да можеш да го докажеш! — процеди той.

— Не си била там, забрави ли? Спомни си какво каза на полицаите!

Тя го погледна за момент, като едва усещаше болката в китката си, след това сведе очи към битото си, насинено тяло.

— Значи си бил ти… Ти си ми сторил това, ти си го убил — шепнеше тя отново и отново. — Ти си бил… ти… ти! — започна да трепери, но не от страх. За пръв път от години се тресеше от гняв, от горчива, изгаряща ярост. Спусна крака от леглото, отскубна се от Енцо и стана. — Как можа? — зелените й очи горяха гневно и предизвикателно. Тя го удари с всички сили. — Как можа! — кресна Франческа, като го налагаше яростно с юмруци. — Копеле такова! Как…

Но Енцо се хвърли напред, прегърна я през талията и я повали на леглото. Огънят в нея го възпламеняваше, макар тя да се съпротивляваше диво и да му крещеше обидни думи. Той я хвана здраво, изпълнен с бясна възбуда, притисна гърчещото й се тяло е краката си, стисна здраво лицето й и затвори устата й със своята, като насила вкара езика си вътре. Секунди по-късно я усети как се отпуска, устните й се отвориха и тя стана негова. Победата му беше пълна.

 

 

Малко по-късно Франческа лежеше под него и усещаше пулса му на гърдите си. Беше станал по-бавен и тялото му лежеше безжизнено, изтощено. Франческа лежеше неподвижно, позволяваше му да гали косата й и гореше мълчаливо. Гореше от възмущение и ярост — толкова силни, че почти спираха дъха й. Сякаш огън бе обхванал стомаха й и пламъците ближеха вътрешността й. Най-сетне знаеше, че колкото и Енцо да се опитва да я контролира, огънят е запален, тя отново е жива и страхът е умрял.

Енцо беше маниак, който отчаяно се мъчеше да я владее, макар в това да нямаше никакъв смисъл. Докато лежеше там, Франческа знаеше само едно — че трябва да се махне от него. Ако останеше, манията му щеше да я погуби. Злото вече го беше разрушило и щеше да направи същото с всичко, до което той се докоснеше. Нямаше друг избор: това беше единственият й изход навън и тя се молеше за смелост да успее.

След малко Енцо се надигна и я погледна. Видя в очите й светлина, която не бе горяла преди, и се усмихна лениво и саркастично.

— Значи ти хареса, моя Франческа. Знаех си, че ще стане така.

Изтърколи се от нея и седна в леглото. Франческа се покри с чаршафа.

— Недей — той го отметна от нея. — Обичам да те гледам.

Франческа се подчини. Щеше да играе по свирката му, докато се налагаше.

— Така е по-добре — той се изправи. — Франческа, тази сутрин трябва да изляза до крайбрежието да уредя погребението на Джовани.

Франческа лежеше, напълно неподвижна, притаила дъх. Страхуваше се, че ако Енцо се обърне и я погледне, ще зърне внезапния блясък на вълнение в очите й. Почти не можеше да повярва, че шансът й е дошъл толкова бързо. Той започна да се облича с гръб към нея и Франческа го наблюдаваше, а в гърдите й пулсираше свободата.

— Ще можеш ли да стоиш сама? — погледна я през рамо той.

— Да, разбира се — избягваше очите му, за да не издаде чувствата си. След това попита: — Колко време няма да те има?

— Не знам, няколко часа, може би дори целия предобед. Просто не може да се каже колко време отнемат тия неща — той сви рамене. — Бюрокрация!

После отиде до леглото, наведе се и я целуна по гърдата. Франческа се опита да не трепне.

— Ще ти липсвам — рече нагло той.

Тя остана неподвижна, отвратена от докосването му.

— Ще се видим по-късно, любима моя. Ще гледам да бързам.

Излезе в коридора и затвори. Франческа чу щракването и въздъхна с облекчение. Той превъртя ключа в ключалката.

Минути по-късно тя скочи от леглото и изтича до прозореца. Надникна през една от цепнатините на капаците. Тялото й все още беше схванато и разранено, но болката нямаше значение. Страхът и вълнението я бяха притъпили и направили поносима. Наблюдаваше как Енцо се качва в мерцедеса, запалва и се отдалечава по алеята към входа на имението.

Гледаше как дългата черна кола се движи по крайбрежния път и накрая изчезва в ослепително силната слънчева светлина. Чу как шумът на дизеловия двигател заглъхва в далечината, отвори капаците и изтича до леглото. Имаше само няколко часа.

Дръпна чекмеджето на масичката от страната на Джовани и потърси портфейла му. Намери го и взе всичко, което откри вътре — двеста хиляди лири. След това отиде до гардероба и огледа малкото дрехи, които висяха в редицата до неделния костюм на Джовани, недодялан и жалък. Извади роклята и панталоните си и един от дебелите пуловери на покойния си мъж и ги натъпка в малка найлонова чантичка. След това намери тетрадката си и отново се обърна към леглото.

Нахлузи пола и блуза, намери сандалите си и ги обу. Беше започнало да й прилошава, затова поседя малко, като дишаше дълбоко. Паниката все още пулсираше във вените й. Минути по-късно се изправи, нямаше време за губене.

Взе чантата и отиде до прозореца, който гледаше към двора. Малкият плосък покрив на предния изпъкнал прозорец беше точно под нея. Тя отвори широко своя прозорец, пусна чантата си и я видя как тупва тежко долу. Багажът й се беше приземил върху камък, но Франческа нямаше време да се тревожи за това.

Прехвърли единия си крак навън, седна на перваза и погледна височината, за да свикне с нея. След това прехвърли и другия си крак, трепна от болка при протягането и остави двата си крака да повисят известно време, докато събере смелост. До покрива отдолу имаше двадесет стъпки. След това бавно се завъртя, хвана се за перваза и се спусна. Ръцете й се опънаха от тежестта, а краката й се залюляха на шест стъпки височина от малкия покрив. Секунди по-късно се пусна.

Приземи се болезнено, падна назад и извика от болка. Зашеметена за момент, се помъчи да стане, като се придържаше за стената. Образът на Енцо с изкривено от оргазъм лице се появи в съзнанието й и тя потисна паниката си. Трябваше да продължи.

Отиде до края на малкия покрив, погледна надолу към последния етап и започна да се спуска, като се държеше само с една ръка. Накрая скочи на земята.

Беше в безопасност.

Изтича до чантата си, метна я на здравото си рамо, като придържаше раненото със свободната си ръка. Обърна се към полето, където сега, в знак на уважение към Джовани, нямаше работници, и видя, че пътят й е чист.

Затича се, без да обръща внимание на болката. Вкусът на свободата беше толкова сладък и силен, усещането — толкова вълнуващо и гневът към това, което оставяше зад гърба си — толкова ужасен, че тичаше неудържимо по горещия склон, през лозята, надолу към долината и селото.

Тичаше, за да спаси живота си. И със съзнанието на осъден човек знаеше, че това е единственият й шанс.

 

 

Отец Анджело седеше в прохладния си кабинет, където щорите бяха спуснати, за да спират яркото утринно слънце. Говореше по телефона с полицейския комисар.

Положението бе по-добро, отколкото беше очаквал. Бепе не можеше да бъде съден за убийство поради умствената си изостаналост и най-лошото, което можеше да му се случи, бе поправително заведение. По-добре, отколкото Мондело да се грижат за него — винаги бе спорил с тях, че момчето има нужда от подходящи грижи.

Нямаше търпение да свърши разговора с комисаря. Всичко, за което искаше да мисли, бе Франческа. Чувстваше се изтощен — от рано сутринта бе стоял с Бепе в полицейското управление, — но не можеше да легне да си почине, не и докато не се видеше с Франческа. Потропа леко с пръсти по бюрото, докато чакаше мъжът да довърши дългото изречение. Чу почукване на вратата на кабинета си.

— Влез, влез — извика той. — Извинете ме за момент, господин комисар, някой чука на вратата на кабинета ми — покри с ръка слушалката и отново викна: — Влез!

Франческа отвори вратата и влезе в кабинета.

— Мили Боже! — прошепна отецът. — Милото ми дете! — протегна й ръка. — Ела бързо, влизай и сядай.

След това отново заговори на комисаря по телефона:

— Господин комисар, страхувам се, че трябва да вървя. Един от по-възрастните ми енориаши току-що дойде да се изповяда. Наистина се извинявам. Ще ви позвъня по-късно днес следобед. Да, да, ще го направя. Благодаря ви за помощта. Дочуване засега.

Довърши набързо разговора и остави слушалката. След това стана, отиде до Франческа и я прегърна. Беше скована и напрегната в ръцете му. Чувстваше я толкова тънка и крехка, че се страхуваше да не я счупи.

Тя се отдръпна и го погледна в очите:

— Отче, аз…

Не знаеше какво да каже. Досега се бе проявявала като толкова силна и смела, а сега се страхуваше смелостта да не я напусне. Започна да усеща паника.

Той се взря в лицето и очите й за момент, след това каза:

— Имаш ли да ми кажеш нещо, дете мое, нещо за смъртта на Джовани?

Усещаше страха, объркването и вината й. Цял живот беше наблюдавал изражението на вина и можеше да го разпознае от пръв поглед.

— Какво има? — попита я нежно. — Кажи ми и ще се опитам да помогна.

Секунди по-късно Франческа се разплака. Страхът, шокът и ужасното насилие я завладяха и тя не можеше да се спре. Плачеше със силни, разтърсващи ридания, със сълзи, които бе сдържала твърде дълго.

Докато плачеше, му разказа за Джовани, за убийството и за Енцо — просто не можеше да се спре. Говореше със страх за контрола и манията му, като знаеше, че това я плаши повече от всичко друго.

— Франческа — беше притихнала и отец Анджело я погали по косата. — Франческа, разбирам те и си права — погледна я в очите. — Трябва да се махнеш, и то сега, преди да се е върнал. Ще заминеш тайно, така че никога, никога да не може да те намери — след това я пусна и отиде до бюрото си. — А сега избърши очите си и иди горе да измиеш лицето си.

Франческа го погледна нервно.

— Всичко е наред, синьора Франели не е тук, отиде на пазар — той отвори едно чекмедже и извади ключ. — Хайде! Побързай, имам да уредя някои неща около заминаването ти. Върви, може и да нямаме много време.

Франческа се обърна, излезе от стаята и забърза нагоре по стълбите.

Отец Анджело погледна към вратата, взе ключа и отиде до бюрото до стената. Издърпа го и се наведе към малкия сейф, скрит зад него. Завъртя ключа в ключалката.

След това извади оттам един портфейл, затвори сейфа, бутна бюрото обратно до стената и занесе портфейла до работното си бюро. Отвори го и заразглежда документите, нещата, които бе пазил толкова много години, обещанията, които бе дал на Елизабет. Те бяха наследството на Франческа, нейният шанс за бягство.

Започна да ги преглежда, за да види дали са наред, след това вдигна телефона и набра номера на един свой приятел по крайбрежието в Таранто. Приятел, който два пъти седмично изпращаше стока за Венеция, нагоре по Адриатическото крайбрежие. Свърза се, разбра, че един камион току-що е напуснал Бари и помоли приятеля си да се обади на шофьора по радиостанцията. Зачака, докато слушаше неясните гласове от радиоточката, и минути след това му беше казано, че шофьорът ще спре да ги вземе на шосето точно след Митанова. Имаха малко повече от час. Отец Анджело затвори телефона и се прекръсти: пътуването на Франческа бе уредено.

После отиде до една картина на Мадоната, която висеше зад бюрото му. Махна я от стената, постави я легнала, плъзна ножа си за хартия по края й и отдели гърба. Между него и платното имаше кафяв плик. Извади го, отвори го и преброи банкнотите вътре. Имаше толкова, колкото да се плати прекосяването на морето. Отново се прекръсти и бързо закачи картината на мястото й. Бог бе на негова страна.

Вдигна слушалката още веднъж и като порови из тефтерчето си, намери номера в Чиавена, високо в планините, близо до границата с Швейцария. Набра го и зачака търпеливо, докато звънеше, защото знаеше, че на „Сестрите от Клер“ рядко им се обаждат и ще им отнеме дълго време, докато отговорят.

Накрая се свърза. Говори с игуменката и уреди нещата, като му бяха зададени само няколко въпроса. Знаеше, че там Франческа ще е в безопасност, можеше да довери и главата си на този орден. Всъщност в момента правеше точно това. От Чиавена Франческа щеше да отпътува за Швейцария, към Франция и до Англия. Той погледна часовника си и отиде до вратата на кабинета.

— Франческа — прошепна високо. — Франческа, побързай! Всичко е готово и скоро трябва да тръгнеш.

Тя се появи на върха на стълбището. Изглеждаше като сянка на момичето, което бе познавал преди три месеца. Лицето й бе изпито и тъжно, а синините по него — грозни и възпалени. Беше прегърбена, сякаш товарът, който носеше, я съсипваше. Но когато слезе при него, той видя, че очите й са живи — горяха в почти изумруденозелено, а страха, който бе съзирал толкова често в тях, го нямаше.

— Франческа, трябва да поговорим, да ти обясня някои неща.

Той й протегна ръка и я поведе обратно към кабинета. Там седна на бюрото си, подаде й портфейла и тя извади малка тъмносиня книжка с английския кралски герб на нея — британски паспорт.

— Франческа, това е твое — каза свещеникът. — Майка ти ти го извади малко преди да умре. Искаше да имаш британско гражданство, това беше важно за нея. В качеството си на твой настойник го пазих. Той ти дава правото да отидеш да живееш в Англия.

— Вие сте мой настойник? — вдигна поглед тя. — Не знаех.

— Когато умираше, майка ти ме помоли да подпиша тайно документите. Тя… тя не искаше баща ти да знае.

Франческа преглътна мъчително и прошепна:

— Той ме е мразел още тогава?

— Не! Не, не е заради това, просто майка ти искаше да го запазим между нас… Тя… — той спря. Франческа беше права и не знаеше какво да й каже.

— Разбирам.

— Помоли ме да намеря някой, който да те учи на английски и да поддържа нещата ти в ред. Надяваше се, че един ден ще поискаш да отидеш в Англия.

Франческа погледна паспорта.

— Защо не сте ми казали това преди?

— Защото обещах на майка ти, че ще чакам, докато дойдеш при мен. Тя искаше да се установиш тук, Франческа, с баща си, и не желаеше да се меся в това — той сви рамене. — Много пъти съм мислил да ти кажа, но майка ти нямаше никакви роднини, за които да ми е известно, само родителите й, а те починаха скоро след нея. Не знаех какво ще постигна, ако ти кажа.

Тя хвана паспорта между пръстите си.

— И какво ще стане с мен сега, ако отида в Англия?

— Там имам един човек, с когото мога да се свържа, някой, за когото съм сигурен, че ще ти помогне. Добър човек е, срещал съм се с него. Племенник е на покойната госпожа Макбрайд — прекръсти се и промълви: — Бог да даде покой на душата й.

— Разбирам — Франческа отново вдигна поглед. — Отче, не зная какво да кажа. Изплашена съм и… дори не съм сигурна, че постъпвам правилно… пък и си мисля за Бепе… и… Енцо… — тя млъкна, сякаш само произнасянето на името му я плашеше.

— Недей да мислиш за никого, Франческа. Мисли за себе си! — отиде до нея и я хвана за ръцете. — Бепе ще бъде добре, обещавам ти, но ти, ти трябва да заминеш. Трябва да избягаш от Енцо, трябва!

Пусна ръцете й точно когато часовникът удари на половин час.

— Франческа, Джон Макбрайд ще се грижи за теб, знам, че ще се грижи. Английският ти е почти съвършен и имаш британски паспорт — той стана и взе плика от бюрото. — Това е добър шанс, мъниче, и не бива да го изпускаш! — свещеникът отиде бързо до прозореца. — А сега трябва да вървим! Не ни остава време, а трябва да бъдем там, когато камионът пристигне.

Надникна между щорите към площада пред църквата и видя малка групичка от хора. Не беше безопасно.

— Ще трябва да излезем отзад — каза той. — Тогава никой няма да ни види. Ще минем напряко до крайбрежния път — погледна я. — Готова ли си?

Франческа кимна:

— Да, готова съм.

— Добре. Ще ти обясня останалото по пътя — видя я как оглежда кабинета, сякаш за да го запомни до последната подробност, и й каза тихо: — Може и да не е завинаги.

Тя сви рамене и се усмихна тъжно:

— Може и да не е.

Но и двамата не вярваха на думите си. Беше завинаги, разбира се, че беше завинаги. Той я хвана за ръката и я изведе от стаята. Франческа Мондело бе престанала да съществува и нейното място бе заето от Франческа Камърън.

 

 

Беше тъмно, когато Енцо най-сетне излезе от къщата — задушаваща, гъста тъмнина, която сякаш го давеше. Гореща и тясна. Отиде на двора и погледна към земята на Мондело: акри и акри лозя, всичките негови, до последната буца суха, корава, прегоряла земя. Свлече се на колене и зарови глава в ръцете си. Това не бе нищо, не означаваше нищо. Тя си беше отишла.

— Франческа — извика той. — Къде си?

Цялото тяло го болеше за нея, отчаяна, пронизваща болка.

— Къде, за Бога? Къде?

След това заплака. Дрезгавите сухи ридания излизаха направо от стомаха му, сякаш се давеше от собствената си мъка. Лицето му бе разкривено от страдание и той се строполи напред.

— Ще те намеря! — изстена Енцо, докато виждаше как тялото й се гърчи в тъмното пространство на съзнанието му. — Ще те намеря!