Мария Барет
Порочна мания (18)

Седемнадесета глава

Много години по-късно, когато се сетеше за последните дни от престоя си в Моткъм Парк, Франческа не можеше да си спомни никакви подробности. Спомняше си само апатията, ужасната, смазваща мъка, която бе изтръгнала последните частици сила и живот от тялото й. Беше обичала с цялото си сърце, беше се доверила на Патрик и бе повярвала в щастието, което той бе съживил. Патрик я бе разочаровал, тъй като през цялото време бе смятал, че не е достатъчно добра за него и бе оставил сестра си да й каже истината.

Нямаше представа, че бе звънил, че бе опитвал да се свърже с нея — поне за да намали болката й. И че Джон му бе отговорил студено, сърдито и предизвикателно:

— Тя не желае да разговаря с вас. Оставете я на мира! Не й ли причинихте вече достатъчно злини?

И Патрик беше затворил, уплашен от собствените си чувства, и виновно бе оставил сестра си да доминира в живота му.

Затова Франческа не се отделяше от Джон в онези дни, когато нощите изглеждаха безкрайни като безбрежна тъмнина и греховете на миналото я тормозеха. Все ходеше с него, тъй като се нуждаеше от физическото му присъствие, от постоянното му успокоение. Той беше котвата й към разсъдъка.

И Джон го знаеше. Знаеше какъв товар е носила толкова дълго, както и че е рухнала под тежестта му. Беше се пречупила заради любовта и той бе изпълнен с кипящ, яростен гняв заради нея. С радост щеше да убие Патрик Девлин, ако смяташе, че това би дало малко спокойствие на детето му.

Неговото дете. Беше започнал да гледа на нея по такъв начин — като на човек, толкова близък и скъп, сякаш беше негова плът и кръв. И докато бързо и уверено създаваше нов живот за тях двамата, той осъзнаваше, че го прави с яростната решителност на животно, което трябва да се предпазва само. Да се предпазва и оцелява.

И така, дните се нижеха бързо, докато Джон пътуваше с колата до Нюкасъл, където беше решил да се установят, и търсеше малка къщичка, в която да се преместят. След като я откри, уреди финансовите подробности и накрая приключи живота си в Моткъм Парк с кратка среща в кабинета на лорд Хенри.

— Значи си решил твърдо, нали, Джон? — Лорд Хенри не правеше никакви усилия да прикрие неодобрението си. — Мислиш, че това е правилното решение, така ли?

Джон сви рамене.

— Това е най-доброто, доколкото виждам — отвърна той.

— Е, кой съм аз тогава, че да споря?

Лорд Хенри стоеше до камината и гледаше към събеседника си. Ако трябваше да каже честно, беше направо бесен от цялата тази работа.

— И не мога да направя нищо, за да променя решението ти?

Знаеше какъв ще бъде отговорът, проклетият му глупак.

— Не, господине. Съжалявам.

— Добре. Тогава няма смисъл да губим повече време. Трябва да уредим само въпроса с пенсията ти.

— Да.

И това беше. Двадесетте години служба при лорд Хенри Смит-Колийн привършиха за пет минути. Джон знаеше, че би трябвало да го очаква, но му се стори по-лошо, отколкото си го бе представял.

Лорд Хенри отиде до бюрото и извади чековата си книжка. Написа един чек, подписа го с обичайната завъртулка и заобиколи, за да го подаде на Джон, който го сгъна и го прибра в джоба си.

— Виж, Джон, ъ-ъ…

Лорд Хенри бръкна в джобовете си, доста притеснен, и се облегна на ръба на бюрото.

— Ще ми липсваш — рече той и се покашля. — Аз… ъ-ъ… съжалявам за цялата тази работа. Ако някога имаш нужда от съвет, от каквато и да било помощ, моля те да ме уведомиш.

Джон кимна.

Лорд Хенри му протегна ръка.

— Знаеш, че не одобрявам това, което правиш, Джон. Няма да се преструвам, че го смятам за добра идея, но все пак ти пожелавам късмет и всичко хубаво.

Джон се усмихна за пръв път, откакто бе влязъл в кабинета.

— Благодаря ви — каза той, пусна ръката на лорд Хенри, прекоси за последен път големия, облицован с дъбова ламперия кабинет, отвори вратата и тихо напусна стаята.

Навън се спря и си пое дълбоко дъх, по-развълнуван, отколкото бе предполагал. Извади чека от джоба си, за да го сложи на сигурно място в портфейла, и го изпусна несръчно на пода. Пръстите му трепереха. Само че когато се наведе, за да го вдигне, видя, че е за сума, два пъти по-голяма от спестяванията му за пенсия. Той преглътна, докато стоеше и гледаше чека. След това го прибра и продължи към кухнята. Тази част от живота му беше приключена и му бяха заплатили добре за нея.

На следващата сутрин двамата с Франческа напуснаха завинаги Моткъм. Отпътуваха със стария „Роувър '63“, тъй като нещата на Джон бяха изпратени предварително, и се отправиха по заобиколената от дъбове алея към главния път.

Джон погледна назад, преди да се влее в движението, и видя пълното великолепие на Моткъм Парк в ярката септемврийска утрин. Усмихна се. „Не съжалявам — помисли си. — Странно, след като прекарах тук толкова дълго време.“ След това даде десен мигач, излезе от портите и натисна газта, като остави къщата и парка зад себе си.