Мария Барет
Порочна мания (14)

Тринадесета глава

Беше седем сутринта. Въздухът бе резлив, небето — бледосиньо, а слънцето се беше издигнало, като вече топлеше и изсушаваше свежата утринна роса по полята. Очертаваше се великолепен летен ден.

Лейди Маргарет отвори възможно най-тихо задната врата на Леърбек и се промъкна в къщата. Събу обувките си на прага и влезе по чорапи, като мина безшумно през кухнята и излезе в антрето. Свали шала от главата си и го постави на обичайното му място на перилото, след това се изкачи крадешком по стълбите, мина по покрития с килим коридор към стаята си, отвори полека вратата и я затвори внимателно след себе си. Отиде до леглото, пусна обувките си на пода и съблече палтото си. Отдолу беше съвсем гола.

Тя застана пред огледалото, погледна отражението си и прокара ръка от гърдите към хълбоците и бедрата си. Пръстите й се плъзнаха там, където само преди час се бяха намирали ръцете на Ричард, и усети същия прилив на възбуда. Не бе мигнала цяла нощ. През цялото време си бяха говорили и правили любов. Бяха плували голи в мразовитата вода на реката, притискайки се един в друг сред леденото течение. Бе я обладал върху мократа трева, а твърдата, студена земя под нея бе направила кулминацията й внезапна и бърза. След това й бе разказал за приема в дома си и крайният й оргазъм бе най-добрият досега.

Тя посегна да вземе ластик за коса. Завърза я и отиде до банята, като пътьом грабна една дебела бяла хавлия и я метна върху преградата на душ кабинката. Развъртя кранчето на горещата вода, влезе под душа и остави струята да тече по тялото й, като се сапунисваше нежно и обмисляше как да продължи възможно най-умно и внимателно.

Когато се избърса и втри голямо количество лосион за тяло „Герлен“ в кожата си, вече бе избрала най-верния път напред.

Трябваше да даде вечеря в къщата, нямаше друг избор, и за предпочитане бе в уикенда след пристигането на Хенри, за да се прибави малко аристократичен оттенък. Щеше да покани само най-влиятелните членове от приема на Ричард, разбира се, и едно-две близки приятелски семейства.

Знаеше, че рискува, като кани Ричард в Леърбек в присъствието на Хенри. Той обичаше да поема рискове, глупави, опасни рискове. Но лейди Маргарет също така знаеше, че никога няма да може да накара Патрик да отиде в имението на Брейхън. Двама министър-председатели и един водещ депутат на торите беше шанс, който не биваше да пропуска. Не и ако имаше намерение най-накрая да получи това, което искаше.

„И защо иначе — помисли си тя, докато пръскаше „Герлен“ върху гърдите си, — ако не се смята огромната му издръжливост, бих се примирявала със задник като Ричард Брейхън?“ В живота имаше нещо повече от секса. Омъжена за лорд Хенри Смит-Колийн, мъж с двадесет години по-голям от нея и струващ повече от националния дълг, тя знаеше това твърде добре.

 

 

Патрик чу лекото щракване на вратата на спалнята си и я подуши още преди да е отворил очи. Тя отиде на пръсти до прозореца и посегна да дръпне завесите.

— Не смей! — рече кисело той изпод завивките.

Тя се обърна и се засмя.

— Знаех си, че си буден, иначе не бих се опитвала да дръпна завесите, ако спиш, миличък Патрик!

— Лъжкиня! — той придърпа завивките до носа си и се усмихна. — Фу! Какъв облак! Не е ли малко рано за парфюм?

— Една дама трябва винаги да ухае, Пади! — рече лейди Маргарет и седна на ръба на леглото му. — Както и да е, недей да бъдеш толкова намусен, не съм те виждала от дни.

— И по чия вина?

— По моя. Вземам си бележка. Доста те пренебрегвах, нали? Надявам се момичетата да не са ти досаждали много.

Той се усмихна.

— Не, разбира се, че не. Много ги обичам и ти го знаеш.

— Хмм. Трябва да се ожениш и да си имаш свое семейство, вместо да крадеш моето всеки път, когато дойдеш тук.

Странно, но през последните няколко дни Патрик за пръв път в живота си бе започнал да мисли същото. Той седна в леглото и сестра му му подаде две възглавници. Патрик ги сложи зад гърба си и се облегна на тях, за да я погледне.

— Е, на какво дължа това удоволствие, Маги? Ранните утринни посещения не са обичайни за теб.

— Не са, прав си, но има нещо, за което искам да поговорим.

Той скръсти ръце зад главата си и се настани по-удобно.

— Добре, скъпа, давай. Слушам те.

Но когато сестра му започна да говори, Патрик не я слушаше. Още не се бе събудил напълно и съзнанието му се понесе лениво назад към последните десет дни и часовете, които бе прекарал с Франческа. Франческа. Франческа. Дори и името й му звучеше прекрасно, беше като шепот, като промълвена ласка.

Това бе най-странното, най-пленителното момиче, което някога бе срещал. Беше естествена и свободна като дете, смееше се и скиташе из полята във вятър и дъжд, изпълнена с радост от красотата на небето и земята. Той обичаше тази част от нея и й завиждаше: и на него му се искаше да бъде същият. Обичаше да я гледа и как рисува — изящните й малки скици на него и на момичетата улавяха за пет минути същината на образите им. Разсмиваше се, като я виждаше съсредоточено намръщена, раздразнително издала напред долната си устна, докато работеше. Цветовете и животът в шарките й бяха същите като тези, които го караше да чувства, тяхната пъстрота беше негова и тя сякаш умееше да изобразява на хартия всичко прекрасно около тях. Това го удивляваше и изпълваше с възхищение.

И внезапно, точно когато си мислеше, че я познава и когато всичко изглеждаше толкова чудесно, тя се затваряше, увлечението й към радостта изчезваше и ставаше мрачна и мълчалива, вглъбена и самотна. Той виждаше болката в очите й, но нямаше представа за причината и само можеше да гадае за безпокойството й. Част от нея беше странна, трудна и сложна, тайна и непозната — и това сякаш го омагьосваше. Беше свикнал да има всичко.

— Пади! — лейди Маргарет го ръгна силно в ребрата. — Пади, чу ли ме?

— Какво? — погледна разсеяно сестра си.

— Попитах те дали мислиш, че това е добра идея.

— И коя по-точно?

— О, Боже! — тя го перна по главата. — С Хенри мислим в събота да дадем голяма вечеря за няколко души, които са дошли на лов. Попитах те дали смяташ, че това е добра идея.

— Да, както искаш, Маги.

— Добре! Предполагам, че тогава все още ще си тук. Ще имам нужда от теб да посъживиш атмосферата.

Докато говореше, тя си играеше с ръба на одеялото и Патрик го забеляза. Това бе сигурен знак, че не е напълно искрена.

— Това ли е единствената причина, поради която искаш да съм тук, Маги? Нали разбираш, тогава може и да съм отишъл в Единбург.

— Не, Пади! Не можеш да отидеш тогава!

— А, знаех си, че има и още нещо!

— Всъщност — каза тихо тя, тъй като не беше сигурна в реакцията му — ще поканя някои хора, които са на гости на Ричард — Чарлз Хюит и Джон Андерсън са там в момента.

Патрик махна ръце изпод главата си и промени отпуснатата си поза.

— Имаш ли още министри в запас, Маги? — попита саркастично той.

— Виж, Пади, няма нужда да се държиш така! Тези хора могат да ти бъдат полезни. Просто се опитвам да ти помогна.

— О?

Той слезе от леглото, прекоси стаята по гащета и навлече халата си за баня. Беше й сърдит, задето отново се меси, но не можеше да потисне вълнението си при споменаването на такава политическа власт. Обърна се към сестра си:

— Маргарет, и преди съм ти казвал — ако направя това, искам да го направя сам! Кариерата в политиката е твърде важна за мен, за да ми бъде уредена по този начин!

Тя го наблюдаваше внимателно. Държеше се хладно, но му личеше, че е развълнуван.

— Че кой се меси? — попита тя. — Всичко, което трябва да направиш, е да се срещнеш с тези хора — лейди Маргарет се изправи. — Пади, никога не знаеш кога може отново да се сблъскаш с тях. Винаги ще ти бъде полезно и преди да си им бил представян.

— Добре, Маги — въздъхна той. — Щом мислиш, че е толкова важно, ще дойда — отиде обратно до леглото си. — Но това е всичко, нали? Не искам никакви услуги. Единственият човек, който може да взима решения за политическата ми кариера, Маргарет, съм аз. Ясен ли съм?

Тя се усмихна — просто не можа да се сдържи. Поне беше успяла да го накара да присъства в точното време на точното място. Той, разбира се, нямаше представа, че целият свят се движи от услуги.

— Напълно ясен, миличък — отговори му. — Но наистина ми се иска да не бъдеш толкова кисел! — после стана и го целуна по бузата. — Разглезено дете!

Той й се усмихна в отговор. Беше непоправима, винаги ставаше нейната.

— Е, след като това вече е уредено, ще те оставя отново да поспиш.

— Едва ли! И без това трябва да ставам. Днес ще водим момичетата на пикник.

Тя повдигна едната си вежда:

— Ние?

— Да, ние. Франческа и аз. Франческа е италианското момиче, което си докарала тук, за да се грижи за Мили и Софи, забрави ли?

— Добре де, няма нужда да бъдеш саркастичен.

Лейди Маргарет го изгледа подозрително няколко секунди, но после реши, че едва ли е заинтригуван от бавачката, беше твърде кльощава, истинска безпризорна и изобщо не бе от неговия тип.

— Е, приятен ден тогава — рече тя и се обърна към вратата. — Може и да се видим по-късно, не съм сигурна.

— Добре.

Тя му изпрати въздушна целувка.

— Чао, миличък — махна с ръка, остави след себе си облак от аромат и изчезна в коридора, като си тананикаше весело по пътя.

 

 

Докато Патрик се облече, бе минала по-голямата част от сутринта. Слънцето се бе изкачило високо, небето бе станало по-наситеносиньо, а росата се бе изпарила в топлия сух въздух. Той погледна навън, зарадван на деня на техния пикник, грабна нещата си от стола, натъпка ги в малка раница и се отправи надолу.

Франческа вече беше в кухнята. Седеше на масата в белите памучни гащета, които й беше дал назаем, здраво пристегнати с кафявия кожен колан, и прекалено голяма бяла тениска. Дългите й загорели крака бяха подвити под тялото й и тя слагаше внимателно нещата, които госпожа Макензи бе приготвила за обяд, в голяма плетена кошница. Когато Патрик влезе, девойката вдигна поглед.

— Здрасти!

— Добро утро.

Патрик отиде до мивката да напълни чайника и пътьом я докосна по рамото. Тя се усмихна. Обичаше да я докосва, не усещаше заплаха от физическия контакт с него, само топлина и спокойствие — чувства на приятелството.

— Направих ти кафе — рече Франческа и го погледна. — На печката е. Ето! — тя се изправи. Докато разгъваше тялото си, напомняше на Патрик дълга, гъвкава котка. — Искаш ли мляко?

Той пое подадената му чаша и седна срещу нея.

— Госпожа Макензи направила ли ни е нещо хубаво? — попита Патрик и порови из кошницата, като погледна едно-две неща и топна пръст в една от пластмасовите кутии, за да опита съдържанието й.

— Недей! — засмя се Франческа и дръпна кошницата от него.

Той направи гримаса.

— О, между другото къде са момичетата?

Колкото и да обичаше Мили и Софи, през последните няколко дни Патрик откриваше, че почти забравя за присъствието им. Той погледна към Франческа, която увиваше приборите в салфетка, и си помисли колко е спокойна и неподвижна, какъв мир излъчва. Тя вдигна очи и се изчерви от втренчения му поглед.

— Навън са — побърза да отвърне. — Взимат си мрежите за риба и кофичките.

След това отново наведе глава, за да избегне погледа му. „По дяволите — помисли си Патрик, — пак я засрамих. Трябва да я оставя сама.“

— Ами аз по-добре да отида да ги подканя — каза той и стана, като надигна бързо чашата си. — Хмм, вкусно кафе.

Видя я как се усмихва. Беше като най-рядкото, най-нежното цвете — реагираше на топлина с едва видимо разтваряне на пъпката, почти недоловимо, освен за човек, който… Той спря въображението си там. Държеше се глупаво, нереалистично.

— Готово ли е всичко?

— Да, трябват ми само още няколко минути.

— Добре. Ще ги доведа, щом подредим оборудването — той се усмихна, отиде до вратата и се спря. — Добре ли е кракът ти тази сутрин?

Все още се тревожеше за травмата, подозираше, че я боли повече, отколкото си признава.

— Добре е — рече тя и най-сетне вдигна поглед. Беше толкова мил. — Благодаря ти.

И пъпката се разтвори още мъничко.

 

 

Мястото до реката беше идеално. Патрик избърза напред, за да го избере, докато момичетата вървяха по-бавно с Франческа. Софи беше твърде малка, за да ходи бързо, а Мили още не бе толкова силна. Той носеше повечето от нещата и изглеждаше толкова смешно, когато го натовариха — с кошници, килимчета, раница, кофички, мрежи, резервни дрехи и напитки, — че момичетата се разкикотиха и не преставаха да го наричат магаре. От време на време надаваше магарешки ревове, докато крачеше тежко пред тях, и трите избухваха в пристъпи на неовладяем смях.

Когато разстла килимчетата, Патрик намери сенчесто място за Мили под едно дърво и кътче на брега на реката, където да сложи напитките, за да се охлаждат. Остави кошницата на сянка до дънера на дървото, подреди мрежите и кофичките на ръба на брега и когато момичетата пристигнаха, вече беше готов.

— Госпожици, вашият пикник! — съобщи той.

— Прекрасно е, вуйчо Пади! — рече Мили и последва Софи към брега на реката.

Франческа седна на килимчетата и кръстоса дългите си крака. Патрик я наблюдаваше. Изглеждаше необикновена на слънцето: загоряла и изпъстрена със слънчеви зайчета. Кожата й сякаш бе златна, с цвят на мед. Той се обърна към водата и посегна да вземе една бутилка. Пак беше започнал да я зяпа, трябваше да престане.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Патрик. Франческа кимна и той намери една чаша, за да й налее лимонада. — Ето.

Франческа взе напитката и му се усмихна.

— Благодаря — промълви тя.

„Всичко е съвършено — помисли си девойката. — Не, нещо повече, по-хубаво е от всичко, което някога съм преживяла.“ Чувстваше се щастлива и това изпълваше съзнанието, сърцето и душата й. Беше нещо ново за нея, вълнуващо и всепоглъщащо. За пръв път, откакто се помнеше, се чувстваше щастлива, че живее.

 

 

Останалата част от предобеда се оказа по-добра, отколкото се бяха надявали. Вятърът стихна до лек бриз, слънцето напече още повече и всички се изтегнаха на топлия летен въздух. Обядваха на сянка. Домашно приготвената лимонада беше изпита, а вкуснотиите на госпожа Макензи — излапани. Мили заспа. Патрик лежеше и наблюдаваше как Франческа и Софи вадят разни неща от водите на Спей.

Тя се опитваше да обясни всяко ново съкровище, което влизаше в кофата, и Патрик откри, че се усмихва, докато я слуша как се мъчи да намери английските думи за странната колекция от неща, които момиченцето настояваше да запази.

Чувстваше се щастлив. Наистина щастлив, също както когато бе момче. Щастието бе пълно и простичко и го караше да се чувства млад, сякаш целият живот е пред него, а не е изживял по-голямата му част. Беше забравил за болката си, болката, която беше носил в себе си с години заради алкохолизма на баща си и бавната му, мъчителна смърт. Не можеше да си спомни друго такова време от живота си. Сякаш Шотландия бе сътворила магия в сърцето му, магия, която виждаше навсякъде около себе си — в земята, небето и живите зелени очи на Франческа.

— Вуйчо Пади! Вуйчо Пади! — Софи изтича към него и му протегна капещата кофа, за да види събраното. Ледената вода покапа по голите му ръце. — Виж, вуйчо Пади! Имам един куп неща, които да взема обратно и да ги сложа във ваната!

— Господи, каква си късметлийка, Соф! — каза Патрик, погледна Франческа и двамата се засмяха.

Софи изтича обратно до водата, спусна се внимателно по брега до предишното място, вдигна високо кофичката и приклекна да види какво още може да намери. Франческа се отдръпна и отиде да седне на тревистия бряг.

— Изглеждаш уморена — подвикна й Патрик и тя се обърна към него, като засенчи очи с ръка срещу яркото слънце.

— Аууу! Видях рибка! — изписка радостно Софи. — О, Ческа, виж!

Софи беше застанала до самата вода и гледаше надолу. Едната й ръка беше протегната настрани с кофичката, а с другата сочеше това, което беше видяла. Франческа веднага погледна към нея.

— Дали не бих могла…

Софи изчезна.

— О, Боже! Софи?

Франческа скочи и хукна по склона. Софи пищеше и махаше с ръце и крака, а главата й едва се подаваше над ледената вода. Реката течеше бързо надолу и дърпаше момиченцето със себе си.

— О, Господи! Софи! Дръж главата си отгоре! — изкрещя Франческа. — Не се паникьосвай!

Секунди по-късно се гмурна. Водата бе още по-ледена, отколкото бе очаквала. Опита се да си поеме дъх, но гърлото й сякаш бе сковано. Течението дърпаше силно и я повлече на няколко ярда, докато тя се окопити достатъчно, за да му се противопостави. След това заплува.

— Софи! Плувай! — изкрещя тя. Вече беше по-близо, можеше да я докосне с ръка, и виждаше личицето на Софи, мъртвешки бледо от ужас. — Плувай! — Франческа протегна ръка, за да хване крака на Софи. — Хайде, миличка, опитай се да се приближиш до мен — насърчи я тя. — Хайде!

Но нямаше представа дали Софи я чува. Заслепено от страх, момиченцето пляскаше с ръце и крака и се бореше като подивяло да остане на повърхността.

Франческа чуваше виковете на Патрик. Крещеше й нещо, но тя нямаше представа какво. Плуваше яростно срещу течението и се протягаше с всички сили към момиченцето, затова не можеше да се съсредоточи върху нищо друго. Накрая със сетни усилия се придвижи напред и успя да достигне Софи.

 

 

— Софи! Аз съм, не се плаши! Хайде, отпусни се върху мен — Франческа я придърпа до себе си, извади брадичката й над водата и заплува към брега. — Всичко е наред — мълвеше тя отново и отново. — Вече всичко е наред.

Патрик беше на самия бряг, когато тя стигна дотам. Наведе се и я сграбчи за ръката, като вдигна наведнъж и нея, и Софи. Прегърна ги и двете за момент и тогава Софи се разплака с високи, виещи ридания, които разтърсваха дребничкото й телце.

— Шшшт, хайде, Софи, няма нищо — прошепна той. — Вече мина. Хайде, не плачи!

Момиченцето протегна ръце към него и той я пое от Франческа, притисна главата й до гърдите си и започна да гали мократа й коса.

— Ето! — Патрик се наведе, все още със Софи на ръце, вдигна едно одеяло от земята и го уви около раменете на Франческа. Тя се тресеше цяла.

— Аз ще избърша Софи.

Патрик отиде до килимчето и седна, като държеше момиченцето в ръце. След това вдигна поглед към Франческа и попита тихо:

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Слава Богу — промърмори Патрик.

Франческа се извърна от него, наведе глава и започна да плаче безмълвно.

Когато Софи млъкна, той успя да съблече мокрите й дрехи и да ги смени със суха тениска и панталонки. Уви я с едно килимче, като по този начин я караше да се чувства важна, и погледна към Франческа. Тя беше седнала на брега с гръб към него и трепереше, въпреки топлината на слънцето. Патрик стана и отиде до нея.

— Замръзнала си — докосна бузата й с върха на пръста си. Кожата беше влажна и студена. — Хайде, трябва да съблечеш тези мокри дрехи. Имам едни резервни гащета в чантата си.

Той отиде до раницата, извади гащетата, съблече тениската си и й подаде и двете.

— Преоблечи се бързо, преди да си настинала.

Тя взе дрехите, като избягваше погледа му. Не искаше той да види нашареното й от сълзи лице.

— Благодаря ти — промълви тя и стана, като пусна одеялото на земята.

Тогава Патрик зърна грацията и красотата на цялото й тяло, което прозираше идеално през мокрите й памучни дрехи. Виждаше закръглените гърди през сутиена, тъмните кръгове на зърната й и стегнатия корем. Преглътна мъчително и се извърна. Възбудата му беше толкова силна и внезапна, че го свари неподготвен. Той отиде до килимчето и седна, като осезаемо усещаше Франческа, която се събличаше зад него.

— Вуйчо Пади, Ческа добре ли е?

След шока на Софи й се спеше. Той я погали по главата.

— Да, разбира се, че е добре.

Докато говореше, погледна разсеяно назад и точно тогава видя белезите. Обърната с гръб към него, Франческа бе вдигнала тениската и гърбът й беше покрит с остатъци от ужасни синини и белег от порязано, който започваше от рамото й. Беше бита, и то яростно. Патрик се извърна с отвращение.

Защо? Стоя слисан няколко минути, неспособен да мисли ясно. Защо някой би… От самата идея за насилие над нея му се повдигна и му стана студено. Той се бореше с чувствата си, без да е сигурен какво изпитва или защо. Тогава неочаквано осъзна, че го обзема гняв, гняв, задето не знае нищо за нея, задето може някой да я е наранявал. Гняв от собствената му безпомощност и от желанието да я предпази.

Когато свърши с преобличането, Франческа се върна до килимчетата и седна. Мили и Софи бяха заспали, изтощени от вълнението, Франческа сви колене и ги прегърна, все още измръзнала, след това сложи глава върху тях и погледна Патрик. Той късаше тревата и тя можеше да наблюдава лицето му незабелязано. Често правеше това през последните няколко дни, като оглеждаше всяка подробност — цвета на очите, линията на брадичката, всяка малка бръчица по кожата му. Беше запомнила лицето му и във всеки момент можеше да го възпроизведе в съзнанието си със съвършена точност. Сега виждаше, че това лице е мрачно.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо, добре съм.

Патрик не я погледна и тя извърна очи. Това бе едно от нещата, които обичаше у нея — никога не настояваше, приемаше отговора му и оставяше нещата така. Просто и непретенциозно.

— Франческа.

Тя отново се обърна към него.

Трябваше да я попита, не можеше да остави това така, беше важно.

— Откъде са тези белези по гърба ти? Какво се е случило с теб, преди да дойдеш в Англия?

Но още докато го изричаше, разбра, че е сбъркал. Лицето й се промени. Не, не точно лицето й, реши той по-късно, а очите й. Цветът в тях сякаш избледня и той видя болката, отворена и кървяща като рана. После над тях се спусна непроницаем воал и скри зеленото. Накрая Патрик не виждаше нищо друго, освен собственото си отражение в тях. Франческа не каза нито дума.

— Франческа — Патрик посегна да я докосне, но тя трепна. — Моля те, кажи ми какво има.

Но тя се чувстваше предадена. Частта от нея, която трябваше да си остане лична, беше нарушена. Това си беше нейна тайна и нямаше да я каже никога. Никога.

— Франческа.

Не му обърна внимание.

— За Бога, Франческа. Отговори ми!

— Не! — изправи се тя. — Остави ме на мира!

Патрик гледаше гърба й и си мислеше: „Това е нелепо, защо съм толкова разстроен? Какво става? Аз съм възрастен мъж, а се държа като дете.“ Тогава разбра, че трябва да се отдалечи от нея, да подреди мислите си. Неочаквано просто искаше да е далеч, за да избегне чувствата, които тя предизвикваше у него.

— Виж, Франческа, съжалявам.

Не знаеше какво друго да каже, но тя сви рамене и продължи да стои с гръб към него.

— Мисля, че трябва да замина за няколко дни — продължи той — повече на себе си, отколкото на нея. — Имам нужда от малко време сам, от малко пространство.

„Ще отида в Единбург“ — заключи наум Патрик.

Франческа се обърна към него.

— Да — каза тихо тя. — Щом искаш.

Но в ума й цареше бъркотия, мисълта за заминаването му й подейства като физически удар.

— Да, ще замина довечера — той протегна ръка, докосна първо Софи, после Мили по раменете, за да ги събуди, и каза нежно: — Хайде, момичета, време е да се връщаме.

Вдигна поглед към Франческа, но тя вече бе започнала да събира нещата. Патрик въздъхна уморено, като се чувстваше глупав и объркан. Как се беше стигнало до такъв край след един красив слънчев следобед? Нямаше представа, просто не можеше да проумее. Патрик Девлин, консултант педиатър, беше експерт по всички видове чувства и болки, но — за съжаление — не и на своите собствени. Никога досега не се бе влюбвал.

— Готова ли си, Франческа.

Не можеше да я погледне, макар да копнееше за това.

— Да.

Мястото до реката вече не изглеждаше толкова идилично и Патрик се почуди защо ли бяха спрели тук.

— Хайде, момичета — каза той и вдигна купчината неща, за да ги носи обратно. — Пикникът свърши.

Но когато изрече това, му се прииска да не го бе правил. Думите сякаш означаваха много повече от просто излагане на един факт.