Мария Барет
Порочна мания (29)

Двадесет и осма глава

Енцо седеше в малкото тъмно пространство зад двукрилото огледало и с празен поглед наблюдаваше сцената в съседната стая. Едно момиче се събличаше бавно и внимателно пред групичка мъже. От време на време тялото му се поклащаше с музиката, а закръглените му форми бяха осветени от глухата оранжева светлина на лампите.

Наоколо седяха още момичета някои само по бельо и копринени роби, други облечени доста живописно, но всички с клиенти, за всички се плащаше. В ъгъла на едно канапе, бе започнало първоначалното шумолене и мърморене на секса, но Енцо не се интересуваше. Беше видял същото и предишната нощ, и по-предишната. Новото се беше износило.

Докато седеше, дялкаше парче дърво с ножа си, белеше кората и я оформяше с бързи движения на ръката си. Очите му се стрелкаха от сцената зад огледалото към пръстите му и след това обратно. Беше нервен. През изминалите три дни бе заключен във „Вила Изабела“ и умът му изгаряше от образите на Франческа. Имаше нужда да бъде свободен, да бъде навън, по улиците, където имаше някаква надежда да я намери. Постоянното жужене на жени и секс бе започнало да го подлудява.

Изабела вървеше по тъмния коридор към малката стаичка, където бе седнал Енцо. Вече беше решила. Беше го наблюдавала внимателно през последните няколко дни и виждаше тревогата му, маниакалната му параноя в компанията на момичетата. Знаеше, че може да използва това. Изабела бе в играта от достатъчно време, за да разпознае кога един човек има тайна, а Енцо Мондело имаше такава — това поне беше сигурно. Нямаше и най-малката представа каква е, но щеше да открие, тази вечер щеше да я открие. Повече не можеше да кара Карлоти да чака, искаше й се да участва в сделката и трябваше да потвърди. Енцо беше нейният човек, но трябваше да има оръжие, с което да го контролира. Това бе едно от нещата, които беше научила през годините: нямаше нищо безплатно. Имаше нужда от лост, с който да го манипулира.

Когато стигна до малкото помещение, където седеше Енцо, Изабела отвори вратата и му направи знак да излезе при нея в коридора. Почака в сумрака и се обърна, когато той се появи. Енцо я последва в една от по-дискретните стаи за развлечения — разкошно обзаведена спалня, с огледала по стените и тавана и с голям празен киноекран срещу леглото. Тя изчака Енцо да влезе, след това затвори вратата и се обърна към него. Забеляза искрица възбуда в очите му и й се прииска да се усмихне. Може би щеше да бъде по-лесно, отколкото предполагаше.

— Енцо, можеш да почиваш през останалата част от нощта — каза Изабела. — Сигурно имаш да си вършиш и твои работи и ти се извинявам, задето не успях да те освободя през последните няколко нощи — после сви рамене. — Бяхме толкова заети.

Докато говореше, забеляза в очите му нетърпение, което не бе виждала преди, различен вид възбуда.

— Сега няма какво да правиш, затова защо не си отидеш?

Енцо кимна. Все още държеше парчето дърво и ножа и ги погледна за момент, преди да ги пъхне в джоба си. Изабела го караше да се притеснява и той се срамуваше от това, което правеше, за да минава по-бързо времето му. Обърна се, видя за момент отражението й в огледалото и почувства, че го обзема възбуда. Изчерви се и тръгна с по-широки крачки. На вратата погледна през рамо.

— Не знам кога ще се върна. Може да ме няма цялата нощ.

Тя сви рамене.

— Стига да се върнеш за работа утре вечер.

Енцо кимна, поколеба се за момент и излезе от стаята.

Мирисът й на жена му харесваше, но все пак нямаше търпение да се махне от нея. Това го объркваше, караше го да се чувства неловко. Караше го още повече да желае Франческа.

Той забърза по коридора, излезе на двора и се качи в стаята си да си вземе малко пари. Провери вещите си — малката чанта с тоалетните му принадлежности, няколкото дрехи и плика, съдържащ снимките и изрезките от вестници. Провери и портфейла си. Всичките пари бяха там. Знаеше, че е глупаво да проверява постоянно, но нямаше доверие никому. Доволен, че всичко е в ред, грабна новото си яке от леглото и отново слезе на двора.

Нощта беше ясна, във въздуха се чувстваше топлината на пролетта, а небето бе осветено от пълната луна. Енцо излезе от сградата, като съзнаваше, че не са го видели, и се отправи нагоре по улицата. Беше му приятно да бъде сам, отново да е самостоятелен. Пое си дълбоко дъх и погледна към небето. Някъде, някъде под същото това небе го очакваше Франческа. Вече почти година я търсеше, но щеше да я намери, знаеше, че ще я намери. Тя му принадлежеше, бе част от него, от съзнанието, от сърцето му. Беше негова. И Енцо знаеше, че колкото и време да отнеме, ще я открие.

От тъмния прозорец на най-горния етаж Изабела го наблюдаваше как излиза от къщата. Видя го как крачи целенасочено и проследи фигурата му под уличните лампи, докато изчезна от погледа й. След това се отдръпна от прозореца, излезе от таванската стая и се отправи към спалнята на Енцо. Търсеше начин да го задържи тук, да я накара да работи за него и бе сигурна, че ще го намери.

Когато влезе в стаята, Изабела остави ключа в ключалката и светна лампата. Изненада се колко е подредено. Единствените неща, които се виждаха, бяха купчина сгънати окъсани дрехи, тоалетен несесер и двете нови ризи, които си беше купил за работа. Тя отиде до нощното шкафче и издърпа чекмеджето. След това седна на леглото, извади малкия кафяв плик и изпразни съдържанието му пред себе си. Паднаха две снимки, протрито парче от вестник и няколко скици. Прегледа нещата, вдигна снимките и видя красиво младо момиче в синя памучна рокля и както изглеждаше, фотография на трима братя. След това погледна фино изрисуваните скици — едната на младо момче, а другата — на къща, и двете изглеждаха като откъснати страници от тетрадка. Накрая прочете статията и почти веднага останалите парчета хартия придобиха изцяло ново значение. Усмихна се, събра всичко и се изправи, като приглади покривката на леглото там, където беше седяла. Изабела се чувстваше доволна — вече беше намерила тайната си.

След като напусна стаята толкова безупречна, колкото я бе намерила, тя заключи вратата след себе си, все още стискайки плика, и се отправи надолу към дневната и малкия си таен сейф, скрит зад едно огледало. Сложи нещата на Енцо и го затвори, като накрая завъртя циферблата, за да го заключи. Сега само трябваше да чака. Нямаше значение кога ще се върне Енцо, тя не бързаше, не и сега, когато знаеше, че е в ръцете й. Но единственото нещо, което трябваше да направи, бе да се обади на Карлоти. Искаше той да разбере, че е намерила човека и че истинският бизнес може да започне, когато е готов. Вече бе дошъл великият момент и не след дълго щеше да има достатъчно пари, за да се оттегли.

Вече просветляваше, когато Енцо се върна във „Вила Изабела“. Не беше изоставил навика си да чака ранните утринни вестници и ги беше преровил за някакви новини за Франческа. Разочарован, както обикновено, той изпи две-три брендита в денонощно кафене и глътна едно кафе, за да се подготви за връщането. Поне можеше да поспи малко в дома, не беше като на улиците, когато трябваше да отиде направо на работа, уморен като куче, разстроен и ядосан заради поредната безплодна нощ.

Отиде до триетажната сграда на Виа Варезе и влезе в двора. Беше тихо. Работата за вечерта бе свършила и момичетата спяха. Той спря, заслуша се в песните на птиците високо по покривите на града и тръгна към своя коридор. Беше станало студено и той потрепери.

— Енцо?

Обърна се. Изабела стоеше на входа на апартамента си и му махаше да дойде.

— Можем ли да поговорим?

Пулсът му внезапно се ускори и той кимна. Тя влезе вътре и Енцо я последва, като душеше въздуха за следите от парфюма й.

В малката дневна тя отиде до едно канапе и седна, като зачака той да дойде при нея. Беше спокойна, овладяна, така и трябваше да бъде. През последните няколко часа Изабела беше обмислила всичко и знаеше какво точно иска от Енцо Мондело. Искаше нещо повече от работа, искаше него. Енцо бе точно като за нея — за момента поне, — а тя имаше нужда от секс. Отдавна не го бе правила, винаги бе твърде внимателна. Но сега имаше всичко това под един покрив, беше го притиснала в ъгъла и възнамеряваше да го използва. Щеше да го изстиска като лимон.

Когато Енцо седна до нея на канапето, тя успя да усети реакцията му към нея, нуждата му от жена и това я накара да се чувства добре. Сложи ръка на бедрото му и през мускула му премина остър спазъм. Изабела се усмихна.

— Енцо, имам едно малко делово предложение за теб — каза хладно тя. — Нещо, което обмислям от известно време — погледна го. — Само че не можех да намеря подходящ човек.

Той мълчеше. Беше уморен и само близостта й му причиняваше болка. Чувстваше се ядосан, сърдит на Франческа заради поредната пропиляна нощ, и цялото му тяло бе напрегнато.

— Енцо, влизам в бизнеса с наркотици заедно с мои съдружници — каза тихо тя. — И ти ще работиш за мен.

Енцо се изправи на канапето.

— Почакай малко… Аз… — спря се, когато ръката й се плъзна нагоре по бедрото и се насочи към слабините му. Беше се втвърдил. — Не, Изабела, аз…

Започна да се отдръпва, въпреки топлината във вените си. Не беше глупак. Наркотиците в града се въртяха от мафията, всеки знаеше това. Нямаше да се забърка в такива работи, по никакъв начин! Знаеше как свършват пласьорите на наркотици. По дяволите, нали четеше вестници! Изправи се и заотстъпва от Изабела.

— Съжалявам — заяви Енцо, — но не се занимавам с наркотици. Прекалено опасно е.

Изабела сви рамене.

— Мисля, че заради мен ще се занимаваш, Енцо.

Той присви очи, внезапно изпълнен с подозрения:

— Айде бе!

Изабела кръстоса крак върху крак и цепката на полата разкри горната част на бедрото й.

— Докато те нямаше, отидох в стаята ти. Малкият ти кафяв плик е в сейфа ми, Енцо, в случай че искаш да знаеш къде е.

Енцо замръзна.

— Все още не знам цялата история — продължи тя, като наблюдаваше лицето му, — но и това ще стане. Било е някаква семейна драма, нали? Убийство? Изнасилване? — прокара език по тъмночервените си устни и се усмихна. — Бил си влюбен в момичето, сигурна съм в това. Чудя се какво ли се е случило с нея? След като съпругът й е мъртъв, си помислих…

Изабела ахна, когато Енцо я стисна силно и за момент я свари неподготвена. Но насилието не й бе чуждо. Тя го ритна с коляно в слабините и той падна назад на пода и се затърчи от болка. Изабела стана, като разтриваше рамото си, и погледна стенещия Енцо.

— Никога повече — рече тя, като го подритна с върха на обувката си, — никога повече не ме докосвай така. А сега стани!

Енцо се претърколи и я погледна с изцъклени очи. Отне му известно време, докато успее да я фокусира, след това се изправи на колене и се обърна към нея.

— Нямаш никакви доказателства — рече дрезгаво той. — Никакви.

Тя повдигна едната си вежда, но не отговори. Енцо бавно се изправи на крака, все още леко приведен в кръста от болката в слабините си, и Изабела протегна ръка, за да докосне лицето му. Той потрепна.

— Работата не е трудна — каза нежно тя. — Ще взимаш наркотиците и ще ги носиш на клиентите ми — после сви рамене. — Това е всичко. Нищо повече.

Ръката й все още беше близо до лицето му и тя прокара пръст по бузата му и надолу към твърдите мускули на шията. Енцо знаеше, че може да я сграбчи за ръката, да смачка пръстите й, да я накара да пищи от болка. Но не направи нищо. В докосването й имаше нещо толкова властно, толкова омагьосващо, че го правеше безпомощен.

— Ела насам — промълви тя.

Енцо се приближи инстинктивно до нея. Ръката й се плъзна от шията надолу по гърдите и корема му. Той си пое рязко дъх. Изабела прокара пръст по вътрешната част на колана му, след това пъхна ръка вътре. Той потрепери. Толкова отдавна бе изпитвал това чувство за последен път, тази дълбока, физическа болка, и съзнанието му бе изпълнено с тъй силно желание, че надви всички останали мисли.

Изабела се приближи още повече. Върховете на ноктите й докосваха гладката му плът, докато другата й ръка се насочваше към косата му. Тя притегли лицето му към своето, разтвори уста и стрелна език по твърдата, суха линия на устните му. След това го целуна. Почувства неволната конвулсия, която премина през тялото му, и разбра, че вече е неин. Бе толкова по-лесно, отколкото си беше мислила.