Мария Барет
Порочна мания (20)

Деветнадесета глава

В понеделник сутринта след интервюто с Марджъри Дейвидсън Франческа се озова с подути очи и разтреперана от нерви в един автобус към града. Имаше среща с Дейвид Йейтс в девет.

Тя слезе на Одеон, навлезе в Грей Стрийт, мина покрай театър „Роял“ и продължи по Дийн Стрийт — пътят, който водеше към Кейсайд. Носеше съвсем същите дрехи като на интервюто в петък. Сакото миришеше леко от тогавашното намокряне, а обувките й бяха с половин номер по-малки, тъй като се бяха свили от дъжда. Ужасно й стискаха.

Докато крачеше, отново и отново си повтаряше готовите отговори, които й беше дала Марджъри, и се опитваше да си представи Дейвид Йейтс. Марджъри практически не й бе казала нищо, но Франческа бе намерила снимки на негови дрехи във „Вог“ и веднага се беше влюбила в тях. Бяха елегантни и женствени, винаги семпли, но линията им като че ли живееше свой собствен живот, просто галеше моделите на фотографиите.

„Сигурно е адски елегантен и префинен“ — помисли си Франческа, докато си съставяше образи на висок рус господин в кремав ленен костюм и с панамена шапка. Видя го да я поздравява с дългата си ръка с добре поддържан маникюр и се изсмя на този образ. Минути по-късно се озова на ъгъла на Дийн Стрийт и тръгна по шосето вляво, след това излезе на Куийн Стрийт и вдигна поглед към сградите, за да намери табелката на студио „Дейвид Йейтс“.

Намери я на един ъгъл и видя, че прозорците са с изглед към Тайн и поредицата мостове над реката. Всичко изглеждаше така ужасно бляскаво, че внезапно изпита вълнение и всепоглъщащо страхопочитание. Натисна звънеца на домофона с разтуптяно сърце, каза името си на говорителя и бутна вратата, когато я чу да се отключва. Влезе в малко квадратно пространство, което се намираше точно пред тъмни, тесни и стръмни стълби. Примигна, за да настрои очите си на слабата светлина.

— Качвай се горе! Първия етаж, сладурче! — един глас с провинциален акцент надвика музиката от радиото.

Франческа започна да се изкачва, като се държеше за клатещия се парапет и се опитваше да не допре сакото на Джон в големите петна от влага на стената.

— Ето те и теб. Влизай, сладурче, Дейв те чака в студиото.

Момичето на бюрото се усмихна и махна с ръка по посока на вратата, през която Франческа трябваше да мине. Купчината гривни на ръцете й, висулките от мъниста на ушите и тежката сребърна огърлица на врата й задрънчаха едновременно в звънлива мелодия.

— Благодаря — отвърна Франческа.

— Не се притеснявай. Върви, ама внимавай — тая сутрин е в адски скапано настроение!

Франческа бутна двойните врати на студиото и влезе в стаята.

Беше огромна като склад, с големи прозорци на едната стена и висок таван от метални греди, от който висяха осветени балдахини. Франческа отново примигна, но този път — за да свикне с яркия блясък.

— А! — чу се вик от единия край на студиото. — Ти трябва да си момичето от агенцията.

Франческа обърна глава към гласа и видя висок слаб мъж с невероятно дълги крайници и туфа черна коса, леко оредяла на челото, прибрана назад в къса лъскава опашка и завързана с кожена каишка. Носеше армейски панталони с безброй джобове, натъпкани здраво, и огромни кафяви туристически обувки с пурпурни връзки. Карираната му памучна риза беше избеляла. Докато се приближаваше към нея, мъжът извади от един от джобовете си лимоненозелена бейзболна шапка и си я наложи.

— Не обичам непознати да зяпат плешивото на главата ми — каза той със севернолондонски акцент, когато стигна до нея. — Ще отидем ли да седнем някъде?

Тя кимна, слисана и ужасно разочарована. Никакъв ленен костюм и със сигурност никаква панамена шапка.

— Тук.

Той вдигна купчина платове от един широк платнен стол и й направи знак да седне. След това придърпа друг стол, кацна на ръба му и я огледа от глава до пети.

— Значи не разбираш от мода — рече той и попипа ръкава на сакото й. — Все пак хубав плат.

— Да — тя се покашля и опита отново: — Благодаря.

Той се усмихна.

— Няма защо. А сега — какво ти каза старият дракон от агенцията? Вероятно нищо. Все пак не мога да й се сърдя. Откъде да започна? — от друг джоб извади изпокъсана и смачкана кърпичка, издуха носа си и продължи: — Така е по-добре. Докъде бях стигнал? А, да, не искам никакви модни пеперудки. Вече имах две такива. Отегчават се от досадната работа и офейкват, без да кажат нито дума. Също така само ми се пречкат! Работата не е велика, няма да те лъжа, но придобивките са добри. Ще трябва да почистваш, да правиш чай, да ходиш за закуски, да чистиш тоалетната и всякакви такива простотии. Парите са добри, седемдесет и пет лири седмично плюс автобусните билети. Можеш да си взимаш разни парчета плат, дето се търкалят наоколо, както и някои от дрехите, които моделите не искат. Това е долу-горе, мисля — той скръсти ръце и се облегна назад, като отново я зяпаше втренчено. След неколкоминутен оглед каза: — Ако ти харесва как звучи, можеш да започнеш тази сутрин. Става ли? — и понечи да се изправи.

— Но… аз…

— Ще трябва да се преоблечеш — не можеш да работиш, облечена така, в моето студио. Ей там има кош със стари дрехи, обслужи се сама — обърна се, но внезапно си спомни нещо и я погледна през рамо: — Марджъри ми каза всичко за теб, но вероятно не ти е споменала нищо за мен. Истинска гадост е да се работи с мен, така че не ми се пречкай. Ясно?

Видя разтревоженото лице на Франческа и докато се отдалечаваше, за пръв път от дни насам се засмя, както трябва.

 

 

Все още малко зашеметена, Франческа стана и отиде до големия кашон, който Дейвид Йейтс й бе посочил. Огледа се, преди да се наведе, и видя, че петте или шестте души в студиото са заети и никой не я наблюдава. Тя коленичи, наведе се над кашона и започна да ровичка.

Половин час по-късно беше облечена в избраните и изгладени дрехи и се отправяше към приемната, за да види дали момичето на бюрото знае какво трябва да прави. Точно тогава чу крясъка на Дейвид Йейтс, който не можеше да се сбърка с никой друг:

— Ей! Момичето от агенцията!

Тя се обърна и го видя в ъгъла на студиото, заето с две високи маси за рисуване и заобиколено от големи паравани, покрити с парчета плат и листове с груби рисунки. Правеше й знак да дойде при него.

Тя промени посоката и прекоси обширното пространство, като за пръв път забеляза, че подреденият хаос запълва всеки сантиметър от студиото. Усмихна се на две момичета, застанали до редица закачалки с дрехи, и се промъкна покрай дълга маса, където възрастна жена изрязваше кройките от топ плат. Подът беше покрит с парчета плат, карфици, хартии и всякакъв боклук. Франческа се наведе, за да вдигне къс шивашка креда, която едва не бе настъпила, и я пусна в джоба си.

— А, ето те и теб. Не си бързала много, а?

Дейвид Йейтс седеше на масата за рисуване и оцветяваше една рисунка с дебели флумастери. Когато завърши скицата, най-сетне вдигна поглед към нея.

— Много хубаво. От грозното патенце излезе лебед.

Франческа погледна засрамено стегнатите черни брезентови бричове, които беше избрала, и червената вълнена риза.

— Имаш нужда от обувки, тия кафяви неща изглеждат ужасно. Какъв номер носиш? — Дейвид виждаше, че момичето, което току-що бе наел, е потенциална красавица, а всичко със стил и грация му доставяше удоволствие. — Няма значение, просто помоли Тили в приемната да позвъни на „Кейбъл и Ко“ за чифт черни къси боти. Кажи й номера си и те ще ги изпратят. Става ли?

Франческа кимна. Почти не можеше да повярва, че това се случва на нея.

— Забравих името ти — каза той. Беше започнал нова скица и й говореше, без да я гледа. — Не мога все да ти викам „момичето от агенцията“.

— Франческа.

— Добре, Франческа, слез в склада и донеси тук всички манекени. Ясно? — но не дочака отговора й. — Можеш да вземеш ключа от Тили.

— Да, господин…

— Дейв! — изрева той и Франческа подскочи. — Единственият човек, който ме нарича „господин Йейтс“, е банковият ми управител, а той е голям задник. Ясно?

Продължаваше да не я гледа, в момента рисуваше с дебел черен флумастер дългата линия на една рокля.

— Да. Дейв.

— Добре.

И Франческа осъзна, че секунди по-късно вече напълно бе забравил за присъствието й.

 

 

До обяд гърбът и краката я боляха, а стъпалата й бяха пламнали, потни и възпалени в новите кожени обувки. Беше изминала стълбите четиринадесет пъти, за да качи манекените в студиото, и десет пъти, за да свали онези, които Дейв не искаше. Беше помела пода два пъти, без да може напълно да изчисти боклука, и бе направила двадесет и седем чаши кафе за шест души, като повечето чаши бяха останали наполовина недоизпити.

Дейв я освободи за обяд в два и половина, като дотогава напълно бе забравил за съществуването й, и тя бързо слезе по тъмните тесни стълби, излезе на улицата и почувства облекчение, задето е далеч от виковете и постоянния шум, създаван от творческата работа.

Само че обедната й почивка мина твърде бързо и преди да разбере, Франческа отново беше в студиото. През целия следобед почистваше малката кухня, която всеки използваше за готвене и правене на питиета, сгъваше и подреждаше купове захвърлени парчета плат, правеше непрекъснато чай, изтичваше навън за бисквити и метеше пода за трети път този ден.

В края на следобеда Франческа седна за пръв път за деня и се зачуди как времето беше минало със светкавична бързина. Тя погледна часовника на отсрещната стена, откри, че минава шест и едва тогава осъзна, че не е яла цял ден. Беше гладна като вълк и усети как стомахът й прокъркори тихо.

— Чао, Франческа.

Вдигна поглед и видя Евелин Уордли, шивачката, да си тръгва с Тили. Махна им и им се усмихна и едва тогава разбра, че е една от малкото, останали последни в студиото. Наведе се и потърка пръстите на краката си в новите обувки и се запита дали може вече да си тръгва.

— Франческа.

Тя скочи, забравила за болката в краката си, и прекоси бързо студиото до мястото, където Дейв все още работеше.

В негово присъствие говореше тихо, изпълнена със страхопочитание и дори малко изплашена.

— Още ли си тук? — изръмжа той, без да вдига глава.

Франческа преглътна мъчително.

— Да… аз…

Той вдигна поглед.

— Какво ти?

Франческа сви рамене. Езикът й се беше вързал напълно.

— Ти, скъпа моя, трябва да си отидеш у дома, да сложиш разранените си крачета в гореща вода с горчица и утре не ме карай да си спомня, че все още си тук. Става ли? Когато свършиш работа, офейквай.

Тя кимна и пламнала от срам, се обърна да си върви.

— А, Франческа.

Отново се обърна към него.

— Днес беше направо чудесна. Благодаря ти.

И без да се усмихне, наведе отново глава и продължи да работи, Франческа прекоси тихичко студиото, взе нещата си и полека напусна сградата.

Навън, в студения нощен въздух, нададе развълнуван вик и въпреки неудобните обувки, се затича с въодушевена усмивка към автобусната спирка.

 

 

Когато се върна у дома в седем, Джон беше в малката жълта кухня. Беше започнал вечерята.

— Здрасти.

Франческа се втурна в кухнята, вкарвайки със себе си струя студен въздух, и се наведе да го целуне по бузата.

— Здравей!

Джон обърна глава, за да я погледне, докато тя сваляше сакото му и приглаждаше гънките, преди да го закачи в гардероба под стълбите.

— Хайде! Не ме дръж в очакване! Седни тук и ми разправи всичко!

Беше му позвънила в обедната си почивка, за да му каже, че е получила работата. По зачервеното й от вълнение лице личеше, че първият ден е минал добре.

— Искам да знам всичко — рече той. — Всяка малка подробност.

Тя се засмя, придърпа един стол и седна при него на масата.

— Това е ново! — Джон протегна ръка и докосна червената вълнена риза. Франческа засия. — Значи освен работата, си получила и дрехи?

— О, да! Джон, направо няма да повярваш! Едва не паднах от стола, когато той ми съобщи, че получавам работата! Просто каза: „Ако ти харесва как звучи, можеш да започнеш тази сутрин!“ Направо не можах да повярвам! Не ми зададе нито един от въпросите, които си мислех, че ще ме попита, а след това ми каза, че ако ще работя там, трябва да си намеря някакви дрехи — и аз избрах това, дето сега нося. После ми каза, че трябвало да имам някакви обувки, които да вървят с това, и Тили — тя е момичето в приемната, има огромна дълга руса коса и носи стотици мъниста, гривни и такива неща, — е, Тили позвъни на онзи магазин и те изпратиха един чифт за мен, е моя номер! — спря се, останала без дъх, и се наведе да потърка разранените си пръсти в обувките. — Лошото е — продължи тя, без да осъзнава колко комично звучи, — че тези обувки направо ще ме съсипят.

 

 

По-късно, след вечеря, когато беше чул всичко, Джон й запали огън в предната стая, сложи краката й в леген с гореща вода и горчица и остана сам в кухнята, за да довърши миенето на чиниите. Наслаждаваше се на спокойствието след цялата вечер на непрестанно бърборене — това му даваше възможност да помисли.

Но докато методично бършеше и прибираше съдовете, почувства странна потиснатост, досадното усещане, че по някакъв начин се е провалил. Това го караше да се чувства стар. Предполагаше, че е защото все още не бе успял да си намери работа, макар и да беше сигурен, че ще успее. Чувстваше се самотен и за пръв път, откакто беше напуснал Моткъм, се запита дали е взел правилното решение.

Франческа беше намерила своята независимост и с израстването си повече нямаше да има нужда от него. Щеше да й бъде приятел, разбира се, но не и жизненоважен. Знаеше, че това е правилно, но все пак не можеше да спре ужасната болка в сърцето си всеки път, когато си помислеше за това.

Избърса ръцете си, сгъна кърпата и отиде до дневната, за да види дали Франческа е добре. Спря се на вратата, когато я зърна — заспала, с крака все още в легена, но с отпусната назад глава. Той влезе тихичко, внимателно вдигна краката й на хавлията, покри ги и отиде да донесе завивка.

Когато се върна минути по-късно, Франческа се беше свила на канапето, увила ръце около себе си, и дишаше дълбоко и бавно, потънала в свят от сънища. Той я зави хубаво с одеялото, вдигна легена и тръгна с него към кухнята.

— Джон?

Той спря и се обърна, Франческа беше отворила очи и му се усмихваше — полубудна, полузаспала.

— Благодаря ти — промълви тя, въздъхна и се приготви отново да заспи. — А, да, и те обичам.

Беше прошепнато едва-едва, но Джон го чу. Той се усмихна и продължи към кухнята, като по някакъв начин осъзна, че каквото и да го сполети, именно усложненията правят живота достоен за живеене.