Александър Белов
Щурмът на вулкана (9)

8.

Иван и компанията му не се радваха дълго на своите хиляда долара. Тъкмо обмениха една стотачка, купиха кренвирши от магазина и се настаниха край огъня до кофите за боклук, за да ги изядат, когато ги заобиколи една банда от по-големи момчета. Това бяха същите онези момчета, които откраднаха касетофона от джипа на Глигана и нарязаха кожената тапицерия на седалките му. Те също бяха безпризорни, а бандата им се ръководеше от един кльощав и дребен хлапак със зли очи, чийто прякор или фамилия беше Тихно.

Тази компания се прехранваше с грабежи и кражби и не се гнусеше от нищо, защото бяха същински вандали. Съставът на бандата постоянно се променяше, неизменни бяха само предводителят й Тихно и още двама души. Шушукаше се, че Тихно работи за ченгетата и доносничи за ортаците си, че и за всички останали, и затова милицията не го закача. Но доказателства за това нямаше, а онзи, който започваше да проверява тези слухове, изчезваше безследно.

Момчетата на Тихно нападнаха внезапно дребосъците. Претърсиха джобовете им и измъкнаха от Тимоха деветстотин долара, а също и рублите, които им останаха след покупката на кренвиршите. Лоцмана се опита да окаже съпротива на наглия грабеж и ритна онзи, който го държеше за коленете, но получи удар в слънчевия сплит и един юмрук в лицето.

Беше глупаво да се опитват да оказват съпротива на шестима яки безпризорни момчета, които бяха с по три-четири години по-големи от тях. Освен че им взе парите, Тихно ги заплаши да не му се мяркат повече пред очите и им обеща да ги откара в института за присаждане на органи, намеквайки, че има големи връзки там. Блъснаха Лоцмана, Иван, Тимоха и Ботаника в помийната яма и изчезнаха яко дим, като оставиха почернелите и изгорели кренвирши да димят на огъня.

Ето как придобитите с хитрост, съобразителност и необикновен риск долари се превърнаха в плячка на безсъвестните грабители. На Тимоха му беше толкова обидно, че след като излезе от ямата, седна на ръба й и горчиво заплака. Лоцмана бършеше с ръкав разбития си нос и заплашваше, че жестоко ще се разправи с тях, нещо, което те не можеха да осъществят, защото все още бяха твърде малки и хилави в сравнение с бандитите, които толкова нагло ги ограбиха.

— Нищо — утешаваше ги Ботаника, — веднъж спечелихме хиляда долара, ще спечелим и още. Най-важното е да знаем какъв е принципът.

— Трябва да си направим ножове — рече Лоцмана, — ако имахме ножове, щяхме да ги накълцаме на парчета и нямаше да им дадем парите си.

— Те също имат ножове — отбеляза мъдро Иван — и те са тези, които щяха да ни накълцат на парчета, защото са по-големи и по-силни. Поне да имахме един пистолет или в краен случай — някаква пушка.

— Ти пък да не би да можеш да стреляш с пистолет — отбеляза хлипайки Тимоха.

— Мога — отвърна той, — и то добре. Стрелял съм от най-различни пистолети и дори от автомат. Баща ми ме научи да стрелям и да разглобявам оръжие. А пък иначе ние просто не очаквахме, че ще ни нападнат, затова стана така. Ако бяхме подготвени, нямаше да ни докопат току-така.

— Ако баба ми имаше перка — измърмори Лоцмана. — Сега не можем да върнем и парите на Оксана Прахосмукачката. Взех от нея трийсет долара, които трябва да й върна днес.

— Не бива да ги оставяме ненаказани — рече Иван, — иначе тук всички ще ни смятат за будали и ще ни вземат всичко. Трябва да си върнем парите.

— Да, бе, сега си много смел — каза Лоцмана, — ама докато ме биеха, звук не издаде!

— Че защо трябва да рискувам, при положение, че те са повече? Ако всички бяхме започнали да се съпротивляваме, щяха да ни накълцат на кайма и каква полза щеше да има от това?

— А сега какво предлагаш? — попита Ботаника. — Как можем да се справим с тях?

— Слушайте! — прошепна Ваня, приканвайки приятелите си да се приближат до него.

 

 

Глигана прояви изключителна изобретателност, докато проследяваше Белов. След като покара известно време подире му и осъзна, че Белия може да засече джипа, който се бе лепнал за него, Глигана се премести в едно такси и последва ладата на Степанич из нощна Москва, като непрекъснато сменяше колите, когато Степанич и Белов спираха и се отбиваха някъде. Това ставаше предимно около гарите, изоставените сгради и изобщо по местата, където се събираха клошари. Но Глигана искаше да разбере къде ще отседне и къде ще живее Белов. Тогава вече можеше да започне да се подготвя за покушението.

Уморен и ядосан, той се влачи почти до съмнало след бялата лада, докато най-сетне Белов и възрастният му приятел спряха пред един панелен блок в крайните квартали, паркираха колата под прозорците му и влязоха във входа. В този момент Глигана си изясни две неща. Първо, че Белов не е успял да намери сина си и второ, къде щеше да живее. Оставаше му само да го причака и да го застреля на излизане от входа. Реши да не отлага.

Обади се по мобилния телефон на нискочелия си охранител Боб да дойде при него със старото очукано жигули със замазани с кал номера и реши да действа по следния план. Той щеше да си поспи в джипа, а през това време неговият боец щеше да следи блока. Когато Белов излезеше от входа и тръгнеше към ладата, Глигана щеше да даде знак на помощника си. Жигулито щеше да потегли с бясна скорост и да се приближи до Белов, в този момент Глигана щеше да сложи белите си ръкавици и да го застреля. А пистолетът с празен пълнител демонстративно щеше да захвърли върху трупа му.

Беше сигурен, че ще извърши всичко това стремително бързо и моментално ще изчезне от местопрестъплението. И дори ако някой забележеше от прозорците марката и цвета на колата му, а милицията обявеше акция „Залавяне“, това нямаше да доведе до нищо. Такива жигулита в Москва с лопата да ги ринеш.

Глигана се настани удобно на задната седалка на жигулито, което Боб паркира така, че да не се забелязва от прозорците. За сметка на това ладата и входът на блока се виждаха като на длан. Боб трябваше да не сваля очи, да наблюдава ладата и веднага щом Белов излезеше от входа, да събуди шефа си. Глигана приготви пистолета си, завинти заглушителя, сетне сложи белите си ръкавици и избърса от гарвановочерната стомана на оръжието отпечатъците си. След това сложи пистолета до себе си. Нямаше значение, че щеше да му се наложи да стреля в сънено състояние. Дори да беше махмурлия, пак нямаше да пропусне възможността да уцели Белов.

 

 

Александър спа само три часа на дивана в апартамента на Степанич, отвори очи и бързо седна. Нямаше за кога да си доспива. Не само че трябваше да открие Иван, но освен това в Красносибирск го очакваха току-що подхванатата работа и зарязаното наполовина начинание по ликвидирането на наркотиците в града.

Той натисна копчето на телевизора и започна да се облича. Даваха новини, които Саша имаше навика да слуша. При неговата работа всичко, което ставаше в страната, така или иначе косвено го засягаше. Той слушаше с половин ухо от банята, докато се бръснеше с електрическата самобръсначка пред огледалото. Арсений Степанович също стана, разтърка очи и широко се прозя.

— Защо си скочил толкова рано? — попита Белов Степанич.

— Как защо — отвърна той, — за да те закарам. Ще отидем във фонд „Реставрация“.

— Не, нямам нужда от такъв сънен шофьор — отвърна Саша, — върви да поспиш до обяд, аз ще отида с такси, а сетне ще ти се обадя.

— Ще се оправиш ли сам? — попита Степанич, който наистина се чувстваше като сомнамбул.

Белов му каза, че ще се оправи, приятелят му отиде да си доспива и в този момент говорителят на телевизионните новини изрече фразата: „Безредици в град Красносибирск“, която накара Саша да изскочи от банята. Той видя града, който отскоро бе станал роден за него, зърна къщата на Барона и тълпа хора около нея. Над оградата летяха камъни, бутилки и железни пръти. Надвиквайки крещящата тълпа, младата репортерка разказваше, че търпението на жителите на Красносибирск, изпаднали в отчаяние от вихрещата се в града търговия с наркотици, се изчерпало и хората започнали да рушат къщите на циганските търговци на наркотици.

— Обикновените хора, майките и бащите на наркоманите, оплетени в мрежите на наркотичната зависимост от местния наркобарон — нареждаше сладкодумно репортерката, — братята и сестрите на умиращите от хероина хора излязоха на улицата и започнаха да рушат къщата на циганската мафия, която е пуснала здрави корени в Красносибирск. Нека ги попитаме какво ги е накарало да излязат на улицата.

Камерата се плъзна встрани и на екрана се появиха Дъба и Герман. Те явно олицетворяваха въпросните „братя и сестри, бащи и майки на наркоманите в Красносибирск“.

— Докога? — възкликна Дъба, размахвайки бейзболна бухалка. — Човек няма къде да стъпи в града, навсякъде се търкалят спринцовки!

— Народът гладува, а те си пълнят гушите! — добави Герман и посочи с глава разрушаваната къща.

С това репортажът свърши. Белов ядосано завъртя глава. Семьон и Басовити не го бяха изчакали и бяха решили да действат сами. Да не би пък да искаха да му покажат, че и сами могат да си решават проблемите? Добре, че бяха намерили общ език. Само че как щеше да свърши този погром? Трябваше да се обади в Красносибирск и да разбере.

Той се облече набързо, хапна надве-натри, излезе от входа и хвърли поглед към новата кола на Степанич. Тя спокойно си стоеше на мястото вдясно от входа. Още беше хладно, Саша вдигна яката си и за по-напряко тръгна вляво покрай прозорците зад ниските храсти по посока на шосето, за да хване такси.

 

 

Иван и пъргавият Тимоха се прехвърлиха през оградата на охраняваната вила, която се извисяваше в престижния район на Подмосковието, и се озоваха зад една голяма оранжерия. Наоколо беше тъмно като в рог, наближаваше полунощ. Над оградата беше опъната бодлива тел, но на мястото, през което Тимоха и Иван се прехвърлиха, тя беше прерязана. Възрастен човек не би могъл да пропълзи през това място, но за едно момченце дупката беше достатъчно голяма. Двете деца се скриха зад стената на оранжерията, за да си поемат дъх.

— Нарочно направих тази дупка, за да бягам от вилата — обясни Иван. — Когато мама ме оставя да свиря на цигулка, аз записвам два пасажа на магнетофона и пускам записа. Нарочно съм взел от малките касети, за да се обръща от двете страни и непрекъснато да повтаря записа. Майка ми си мисли, че свиря, а пък аз прескачам оградата и отивам да играя футбол.

— А тя не се ли досеща?

— Досеща се, разбира се, но докато се досети, аз успявах да избягам — отвърна Иван.

— Но нали имате охрана? — попита Тимоха.

— И то много яка — отвърна Иван, — навсякъде са монтирани камери. Но ти не се бой, знам къде се намират.

— Аз не се боя — отвърна Тимоха, надникна иззад оранжерията и рече: — Ега си, и ти си живял тук! Истински новобогаташ. Сигурно родителите ти не си знаят парите.

— Щастието не е в парите — отбеляза мъдро Ваня.

— Че в какво е? — попита мрачно другото момче, защото си спомни как неговата майка му шиеше ризи от старите ризи на баща му, как тъжно броеше последните копейки за един хляб и как през лятото не му позволяваше да носи обувките си, за да се запазят по-дълго здрави.

Но Иван не отговори на въпроса му и го дръпна за ръкава, та да не си подава носа. Сетне свали едно от стъклата на оранжерията и влезе вътре. Тимоха го последва. Лампите вътре светеха и затова им се наложи да се придвижват по пода пълзешком. Иван допълзя до един южноамерикански кактус и седна до растението. Тимоха се настани до него.

— Извинявай, приятелю — каза Иван и блъсна саксията.

Кактусът падна на земята. Момчето пъхна ръка в саксията, порови малко и извади нещо тежко и увито в мръсен омазнен парцал.

— Готови — каза Иван и скри въпросното „нещо“ в пазвата си, — тръгваме веднага.

Тъкмо се наканиха да запълзят обратно, когато вратата на оранжерията се отвори и се разнесоха тежки стъпки. Това беше охранителят, който явно бе доловил нещо. Ваня се засили, за да стигне по-бързо до дупката, а Тимоха забърза подире му, но закачи с крак една от полиците. Една саксия се олюля и падна на пода.

— Кой е там? — извика охранителят.

Иван си представи как в този момент той вади пистолета от кобура си.

— Да бягаме! — викна на Тимоха и хукна напред.

Когато се озоваха до дупката, побутна Тимоха да мине пръв през изхода. Защото, ако хванеха Иван, това не беше страшно, тъй като той все пак си беше вкъщи, но ако заловяха непознатото момче, лошо му се пишеше. Безпризорният се шмугна през дупката и в този момент се появи охранителят с насочен пистолет. Щом видя Иван, а не някакви крадци, мъжагата се сепна и се закова на място.

— Здравейте, чичо Юра! — рече приветливо Ваня и продължи бавно да се приближава към дупката.

— Здравей — кимна изненадано той, — ама ти не си ли?…

— Не съм, чичо Юра, не съм — отвърна той, обърна се и се шмугна през дупката навън, където вече го очакваше Тимоха.

Охранителят се хвърли към него, опитвайки се да го хване. Налетя с глава на стъклото, счупи го и си наряза лицето. В това време двете момчета вече бяха прескочили оградата и тичаха през рядката горичка към железопътната линия, където ги очакваха Лоцмана и Ботаника.

Пристигнаха там след около двайсет минути. Лоцмана и Ботаника вече нервничеха. Тимоха и Иван се появиха запъхтени в кантона на стрелочника, където беше щабът на операцията, и се стовариха на пода с изтръпнали крака. Тухленият кантон на стрелочника, който приличаше на голяма кучешка колиба, беше изоставен отдавна, на прозорците му нямаше стъкла, вратата също липсваше. Иван често бе правил щабове в тази къщурка, докато играеха на война със съседските момчета, когато бягаше от майка си и от упражненията на цигулка.

— Какво стана, успяхте ли? — попита нетърпеливо Лоцмана, щракна запалката си и лицата на момчетата се осветиха от мека трептяща светлина.

— Че как иначе — отвърна Иван и измъкна от пазвата си онова, заради което двамата с Тимоха се бяха вмъкнали в любимата оранжерия на Олга Белова.

Вързопът падна тежко на пода. Лоцмана приближи запалката, Иван разгърна парцала, с който бе завит един прозрачен найлонов плик, и трите момчета, които плътно го бяха наобиколили, възхитено въздъхнаха. В плика се виждаха очертанията на голям черен пистолет. Иван го извади, избърса го с парцала, напоен обилно с масло, и делово извади пълнителя му.

— Пълнителят е с двайсет патрона — обясни той, — пълен е.

— Леле-мале — запристъпя от крак на крак Тимоха, — дай да го подържа!

— Не пипай! — отблъсна го сърдито Лоцмана. — Това да не ти е някаква играчка, това е истинско бойно оръжие! Ваня, това „Макаров“ ли е или ТТ?

Белов младши се усмихна снизходително на оскъдните познания на Лоцмана в областта на оръжията.

— Това е австрийски пистолет „Щайер GB“ — поясни той, — калибър девет на деветнайсет „Парабелум“.

— „Парабелум“ — повтори възхитено познатата дума Тимоха. — Дай да го подържа!

— Престани, де! — ядоса се Лоцмана. — Защо непрекъснато се тикаш? Аз също искам да го подържа.

— Заради него пропълзях през ограда с бодлива тел — обиди се другото момче, — а охраната без малко не ме хвана…

— Добре, де, подръж го — съгласи се Ваня, извади пълнителя и подаде пистолета на Тимоха.

Той взе оръжието и лицето му се преобрази. Тежкият метал дърпаше ръката му надолу и цялото му тяло сякаш се наля с нова сила.

— Този пистолет твой ли е бил преди? — попита.

— Не — завъртя глава Иван, — това е пистолетът на втория ми баща, на Шмит. Случайно видях как го скри при кактуса в оранжерията. Както виждаш, сега това ми свърши работа.

Всички подържаха пистолета. Лоцмана се направи, че му е все едно, защото се обиди, че Иван даде „пушкалото“ първо на Тимоха, а не на него.

— А защо е толкова тежък? — попита Ботаника, докато се опитваше да държи пистолета в изопнатата си ръка.

— Като имаш предвид, че е без пълнител, а с пълнителя тежи повече от килограм. Нищо, това е въпрос на навик — отвърна Ваня, взе пистолета и попита, присвивайки очи като баща си: — Е, браточки, сега ще покажем ли на Тихно къде зимуват раците?

 

 

Помощникът на Глигана Боб започна да го бута точно в момента, когато той кой знае защо се приближи до едрогърда красавица в градската сауна и започна да я опипва. Красавицата предизвикателно се кискаше и сама си събличаше бельото. Глигана се възбуди и загрухтя, но изведнъж момичето го сръга болезнено в ребрата и каза с гласа на Боб:

— Събуди се, Глигане, той излезе!

Глигана отвори очи, без да разбира къде се дяна красавицата и защо не е в сауната, а в студената кола. Но бързо се ориентира, грабна пистолета със заглушителя от седалката, тутакси отвори едното си око и се приготви да стреля. Около бялата лада се мотаеше някакъв възрастен делови чичко, който приличаше на директор на фабрика за производство на играчки. Той бършеше предното стъкло с мокър парцал. В колата нямаше никого и около колата — също.

— Какво е това? — стъписа се Глигана. — Къде е Белия?

— Този излезе сам — отвърна Боб, — друг не се е появявал. Може би ще дойде по-късно?

Тази версия малко поуспокои Глигана и той се приготви да чака. Но след като избърса стъклото, собственикът на ладата се качи в колата, запали мотора и изхвърча покрай тях по посока на булеварда. Глигана се шашардиса. Белов отново го прецака.

— Наблюдава ли входа, мамицата ти? — попита ядосано помощника си.

— Ами… — отвърна изплашено той.

— Не ми викай „ами“ — освирепя Глигана. — Белов излезе ли от входа?

— Наблюдавах колата, нали така каза — избоботи обидено Боб, — входа не съм го гледал…

— Ех! — ядоса се Глигана и захвърли пистолета на седалката.

И в този момент осъзна, че за такава работа трябва да си избира помощници не по силата на удара им по боксьорската круша, а по тест за интелигентност. Сега къде щеше да търси Белов? Дали беше останал горе, или бе излязъл? Но този тъп нискочел каратист не бе видял нищо, беше се вторачил в ладата и бе забравил да наблюдава входа. И му провали такъв прекрасен замисъл! Стига толкова, вече щеше да върши всичко сам, та да постигне поне нещо! Вчера трябваше да очисти Белов още на гарата, защото сега трудно щеше да му хване дирите!

— Какво ще правим, какво ще правим сега? — скимтеше жално Боб.

— Какво ще правим? — повтори Глигана. — Ще ти кажа какво ще правим. Хайде, догони го бързо!