Александър Белов
Щурмът на вулкана (8)

7.

В най-хубавия ресторант на Красносибирск „Престиж“ Белов направи всичко възможно полковник Басовити и надзорникът да се окажат един до друг край масата. Това не стана веднага. Първо началникът на милицията и Семьон седнаха колкото се може по-далеч един от друг — Басовити в компанията на кмета на града и представителите на администрацията, а Сергей Сергеевич се настани до градските бизнесмени. И двамата се гледаха като вълци. Този купон излезе доста скъпо на Белов, защото компанията беше мъжка, а те седяха в VIP-залата, която се намираше в отделно помещение зад оркестъра. На сцената вокално-инструментален ансамбъл, който се състоеше от дългокоси музиканти, изпълняващи весели хитове.

Отначало всичко беше кротко и благоприлично, но след два часа поканените пийнаха водка на вересия, похапнаха си хубавичко и се разпуснаха. Започнаха да произнасят дълги тостове, които никой не слушаше, и да налитат да се прегръщат с Белов. Някои отидоха да танцуват в голямата зала, където по странно стечение на обстоятелствата тази вечер имаше много младежи и красиви момичета, които с удоволствие танцуваха със старчоците и се отпускаха в обятията им в бавните блусове. Саша съвсем умишлено покани проститутки от съседния областен център и не извика тукашните — от Красносибирск.

Първо, защото бащите на града вече много добре познаваха местните курви по лице и едва ли щяха да започнат да ги ухажват. А така никой от поканените на банкета не се досещаше кои са тези особи, пръснати из цялата зала на малки компании. И затова гостите му си мислеха, че свалят почтени жени. А проститутките бързо се разтапяха в прегръдките на бащите на града като по този начин подсилваха чувството им за мъжка неотразимост и значително подобряваха атмосферата на празника. Ангажирането на съседските курви също излезе солено на Белов, но разходите му бяха оправдани, защото стана прекрасен купон, а поканените бяха доволни.

В края на вечерта той примами от едната си страна Басовити, а от другата — Семьон. И пийналият полковник веднага премина в атака, на която напълно трезвият Сергей Сергеевич реагира съвсем спокойно.

— Ти си виновен за всички гадории в града! — каза Басовити, размахвайки кривия си пръст срещу надзорника. — Залял си улиците с наркотици!

— А не си ли ги залял ти, полковник? — изкриви лице и попита Семьон. — Нали ти покровителстваш Барона и смъкваш пари от него?

— Аз да вземам пари от Барона? — възмути се полковникът. — Аз, офицерът от милицията, да вземам пари от престъпници? Я си мери приказките!

— Е, може да не ги вземаш лично — уточни Семьон, — но твоите мазници със сигурност вземат.

— Да не си посмял! — удари с длан по масата Басовити. — Съвсем са се самозабравили тези престъпни мекерета!

Белов разбра, че ако не се намеси веднага, полковникът и надзорникът ще се сбият. Само това липсваше.

— Я чакайте — каза помирително той, — държите се като малки деца в забавачница, честна дума!

Басовити млъкна. Семьон също.

— Барона трябва да се ликвидира — рече Белов, — всички ние сме кръвно заинтересовани от това. Но я ми кажи, другарю полковник, като представител на силовата власт, защо той си седи спокойно на вилата си и все така продължава да продава дрога? Да не би да няма за какво да го арестуват?

— Ако имаше за какво, отдавна щеше да гние в затвора — отвърна мрачно Басовити, — но нямам доказателства. Не мога да го спипам. Арестуваме само дребните му дилъри, които са тукашни, от Красносибирск. Нито самият Барон, нито някой друг от неговия табор продава наркотици. На практика е невъзможно да ги хванем. Опитахме се да направим хайка в техните жилища, но в моето поделение има къртица, която все не мога да заловя, и всичките ни операции се провалят.

Щом каза това, той стрелна с поглед Семьон, защото знаеше, че надзорникът казва истината и че в неговото милиционерско стадо има пършиви овце, които работят за Барона и получават пари от него. Но Басовити ги разкриваше и ги изхвърляше от работа. Само че той разкриваше и изхвърляше от органите на реда един, а на негово място циганинът вербуваше друг.

— Сергей Сергеевич също доста добре прикрива Барона — продължи ядосано Басовити. — Преди една година майките и бащите на починалите наркомани искаха да подпалят къщата на Барона, но тогава Семьон и браточките му се застъпиха за него. Той изкара главорезите си и те прогониха хората. Така ли беше, кажи, де?

— Така беше — съгласи се Семьон.

— Сега ситуацията е друга — каза Белов, — Барона е зарибил с хероин дъщерята на Сергей Сергеевич. Малката му дъщеря. Тя е само на дванайсет години.

„Пада му се — помисли си полковникът, — каквото повикало, такова се обадило.“ Но нищо не каза, изрази съчувствие и довърши мисълта си:

— Аз не мога да се справя с Барона по законов път, защото циганинът има покровители горе. Дори ако успея да го арестувам, след един месец отново ще бъде на свобода.

— А какво ще стане, ако вдигнем хората? — предложи Белов. — Мисля, че този път Сергей Сергеевич ще застане на наша страна. Какво ще кажеш? — обърна се към надзорника, който му кимна. — На теб нищо не ти коства да вдигнеш хората, пък и в твоя отбор няма старци, а само яки момчета. Нека да разрушат къщата на Барона, само че без жертви. А пък милицията нека да се забави с един час. Ако Барона разбере, че всички сме се обединили срещу него, ще излети от града като тапа на шампанско. Какво ще кажете, съгласни ли сте?

Семьон помисли малко и каза:

— Ако ми беше предложил това вчера, щях да те пратя на майната ти, но сега разбирам, че ако Барона остане в града, няма да мога да опазя от тази зараза и голямата си дъщеря. Съгласен съм.

— Аз също съм съгласен — рече Басовити, — само че имай предвид, Сергей Сергеевич, че нашият съюз е временен. Въпреки всичко ще арестувам твоите главорези Дъба и Герман заради това, че осакатяват хората!

След като каза това, полковникът изпразни още една чаша водка, тежко се изправи и тръгна към залата. Качи се на сцената, взе микрофона и започна да пее: „Службата ни е опасна и е трудна!“

— Така ли е? — попита Белов Семьон. — Бойците ти често ли осакатяват хора?

— Това не са хора — отвърна той, — а същински животни. Не си струва да говорим за това.

— И все пак? — поинтересува се Саша.

— Наскоро моята учителка от училище влезе в болница — подхвана неохотно Семьон, — тя е над седемдесет години, стара е вече. Някакви изроди я ударили вечерта с тръба по главата и й взели чантата с пенсията. Макар и трудно, успях да разбера кой го е направил. И се сещаш, че не отидох в милицията, а взех Дъба и Герман и тръгнахме за къщата на тези добитъци. А там намерихме шестима души да пропиват пенсията на старицата — безмозъчни изроди. Общо взето, през този ден реанимацията се задръсти. Басовити се зарадва, защото си помисли, че този път ще ме сгепса, понеже обикновено не участвам сам в такива неща. Но всички потърпевши отказаха да дадат показания и казаха, че са изпопадали много лошо от столовете си, докато пиели водка. И написаха самопризнания, че са обрали старицата.

Някой сложи ръка на рамото на Белов. Той се извърна и видя Витя. Напрегнатото му изражение подсказваше, че нещо се е случило.

— Какво има? — попита Белов.

Витя се наведе до ухото му и тихо му каза:

— В кантората ни пристигна факс от Москва. Анонимен. Ваня е изчезнал, от три дни не се е прибирал вкъщи.

 

 

Белов искаше моментално да замине за Москва. Но имаше само един полет на ден, и то привечер, така че бе закъснял. Тогава се обади на Олга, но тя не пожела да разговаря с него, нарече го подлец, каза му, че няма син, и му затвори телефона.

Саша разполагаше и с анонимния факс, в който се казваше, че Иван е бил забелязан в компанията на безпризорни деца около трите гари. Той си помисли, че този факс тайно от Олга е изпратил Шмит. И искаше да му се обади на мобилния телефон, но не знаеше номера му.

Затова, когато кацна в Москва късно вечерта, веднага се отправи към началника на гаровото поделение на милицията. Показа му снимката на Иван, а той избоботи, че вече са го изтормозили с това момченце. Ту баща му идвал, ту някакъв здравеняк.

За разлика от Глигана и Шмит Белов не остави на неприветливия милиционер телефонния си номер, тъй като не се надяваше особено, че ченгето ще тръгне да търси сина му, и така допусна най-голямата си грешка. Ако му бе оставил номера на мобилния си телефон, то чрез милиционера по прякор Камилата този номер щеше да попадне в ръцете на Иван и детето веднага щеше да му се обади. Но Белов дори не можеше да допусне подобен изход от ситуацията, затова не се впусна да обяснява на началника на гаровото поделение на милицията, че той е истинският баща на детето, а се обърна и си тръгна.

Смяташе, че трябва да открие Шмит, който според неговите предположения му е изпратил факса, и затова реши да отиде в офиса на фонд „Реставрация“. Но тъй като вече беше късно, разбираше, че там няма да намери с кого да разговаря, затова реши да отложи посещението си за другия ден. Опита се да се обади още веднъж на домашния телефон на Олга, за да разбере дали няма някакви новини за Иван. Но бившата му жена за пореден път го нарече подлец, заяви, че не иска да говори с него, и му затвори телефона.

В Москва Белов имаше под ръка и незабравимия Арсений Степанович Власов. Саша му позвъни от Красносибирск и му съобщи, че пристига, а той го посрещна на летището. Степанич беше сменил москвича си с лада. И макар че вече можеше да си позволи и кола чуждестранна марка, си купи роден автомобил от принципни съображения, за да подкрепи родното производство, както се изразяваше. Тази подкрепа му костваше доста усилия, понеже по пътя от летището моторът на колата гасна на няколко пъти. Степанич обаче не се отчайваше.

— Нищо — казваше той, човъркайки мотора, — автомобилът е като кон, трябва да го опитомиш, да го обяздиш, да го оставиш да свикне със стопанина си, а след това вече можеш да се радваш и на високата му скорост.

Саша не започна да спори с него, макар че не можеше да разбере защо на Запад продават вече „обяздени“ коне, а у нас трябва и да ги „обяздваш“, и да ги лекуваш. И тъкмо заради повредите в колата те стигнаха толкова късно до трите гари.

След като посети милиционера на трите гари, Саша излезе на площада, където Степанич паркира, и на безмълвния му въпрос за резултатите също така безмълвно разпери ръце. Степанич завъртя неодобрително глава и доложи с видимо задоволство от себе си:

— Докато ти си говореше с представителите на властта, аз изясних някои неща от нисшите слоеве на населението. Естествено, наложи ми се да изтичам до магазина за бутилка, но все пак успях да измъкна някаква полезна информация. Тук са виждали твоето хлапе, но то едва ли ще се появи отново по тези места, защото знае, че го търсят. Тука работи едно „радио“, дето може да ти скрие шайбата. Някой е обещал да плати за Иван хиляда долара, така че сега всеки клошар би заловил твоя Ваня, стига само да се появи на хоризонта.

— Някой ли? — уточни Белов. — Сигурно това е Шмит…

— Не — завъртя глава Степанич. — Тук има един местен, който е в течение на всички събития. Той ми каза, че бащата на Иван, извинявай, ама така ми каза той, давал сто долара, а някакъв друг тип давал хиляда.

— Какъв е този тип? — разтревожи се Саша.

— Това вече не зная — отвърна Степанич. — Хайде да се разходим по клошарските свърталища, зная ги още от времето, когато с теб живеехме щастливо на сметището, и да поразпитаме хората. Само че първо ще минем през магазина да купим ядене и водка, та скитниците да станат по-приказливи.

 

 

На гарата Глигана забеляза Белов и доволно изгрухтя. Всичко стана точно така, както предполагаше. Веднага щом получи факса, Белов дотърча да спасява синчето си. Глигана се скри зад павилиона за дюнери и започна да наблюдава най-стария си и най-лют враг. Той пречеше на хората да си купуват от източното лакомство и едно момиче, което не можеше да заобиколи масивната фигура на Глигана, препречил пътя й до лавката, възмутено възкликна:

— Ще си вземате ли нещо или не?

Той я изгледа страховито и толкова рязко отметна глава към нея, че очилатата смотанячка подскочи, отдръпна се и настъпи крака на дългунестия си кавалер, който притискаше до гърдите си една туба.

— Ей сегичка ще взема! — процеди през зъби Глигана. — Ей сегичка така ще те взема, че цяла седмица няма да можеш да сядаш на задника си!

Смотанячката и кавалерът й предпочетоха да се отдръпнат, а продавачът на дюнери благоразумно си замълча. С вида си Глигана му напомняше на онези скинхедс, които преди месец преследваха един продавач на дюнери по Воробьовските възвишения, където бе отишъл да се поразходи с момичето си, без изобщо да предполага, че ще му се наложи да покрива резултати в дисциплината бягане по неравна местност.

Глигана се разсея с нахалната смотанячка и едва не изпусна от поглед Белов. И само набитото му око му позволи да открие отново познатата фигура в тълпата. Стараейки се да остане незабелязан, той последва Белов, като машинално провери пистолета „Стечкин“, който се намираше в кобура под якето му и чийто заглушител носеше в джоба си. Според него на Белов му оставаше да живее най-много едно денонощие.

Глигана можеше още сега да се приближи до Белов и да го гръмне в гърба. Но в този случай имаше доста голяма вероятност да го видят и може би дори да го спипат. А пък не му се искаше да съсипва бъдещата си кариера на депутат от Държавната Дума, която Зорин му бе обещал в случай, че начинанието приключи благополучно.

Но той не можеше и да пропусне шанса да ликвидира Белов сам, макар да осъзнаваше, че страшно рискува. Разбира се, би могъл да наеме килър, да го качи на някой таван или на друго място и той щеше да очисти бившия престъпен бос с един изстрел от снайперистката винтовка. Глигана щеше да му плати и да остане извън подозрение.

Но проблемът се състоеше точно в това. Искаше сам да изстреля куршума в Белов, да гледа как той се гърчи в предсмъртни мъки и да отрови последните минути от живота му с думите:

— Е, гадняр такъв, получили си го от Глигана? Ти си отрепка, нищожество, боклук!

Представяше си как щеше да рита умиращия Белов в корема и по лицето, пръскайки кръв на всички страни, и от тези мечти на душата му ставаше толкова топло, сякаш бе в сауна. Затова реши сам да очисти Белов. А сетне, когато Зорин попиташе кой толкова безмилостно е утрепал Белов, той скромно щеше да му отговори: „Ами аз се постарах.“ И Зорин щеше да го уважава.

Пък и освен това не искаше да пилее излишни пари, плащайки за работата на килъра. Той не се сдобиваше с тези пари лесно, а с труд и риск, така че от къде на къде щеше да къса от залъка си за някакъв пътуващ снайперист, след като можеше и сам да свърши тази мръсна работа.

Проследи как Белов се качи в бялата лада, скочи в своя джип „Тойота“, където го очакваше една от яките му мутри с ниско чело по прякор Боб, и му нареди:

— Карай след бялата кола. Само че спазвай дистанция, за да не ни засекат.

— Ясно, шефе — избоботи здравенякът, — няма проблеми, всичко ще е окей.

Глигана се намуси заради тази неумела смесица от уличен жаргон и англоезичен сленг, характерна за лигавите пишлемета от дискотеките, но нищо не каза. Боб го уважаваше, подражаваше му във всичко и му беше верен като куче, така че нямаше защо да му прави излишни забележки.

Ладата се вля в потока от коли, а джипът на Глигана я последва.

 

 

Шмит се появи на прага на апартамента, в който живееше с Олга, в компанията на чернокосата силно гримирана девойка с голям бюст и с къса почти до дупето й поличка. Картината се допълваше от предизвикателните й високи ботуши и дръзка яркочервена лента в косата. Олга премести гневния си поглед от лицето на девойката, която дъвчеше дъвка, към невъзмутимата физиономия на Шмит, но той изобщо не реагира и прекрачи прага. Ала тя му препречи пътя.

— Какво е това? — попита, без дори да извръща лице към гостенката.

И без това беше ясно за кого говори.

— Не какво, а коя — отвърна уморено той и лекичко отстрани Олга от пътя си. — Това е Оксана, тази нощ ще преспи у нас, а утре ще измислим нещо.

— За нищо на света! — заяви Олга. — Само СПИН ми липсва тук.

— Лелче, той се предава или по полов път — демонстрира познания по медицина девойката, — или по кръвен. А пък аз нямам намерение нито да се чукам с вас, нито да се побратимявам по индиански. Просто трябва да прекарам нощта някъде. А пък ако не ме оставите тук, ще си отида и няма да ви кажа къде можете да намерите Иван.

Тя дори се обърна, но Шмит я задържа за лакътя. Олга разбра за какво става дума и даде заден.

— Нямах представа — рече смутено, — просто не очаквах…

— Още от вратата се нахвърли отгоре ми! — измърмори сърдито Оксана, докато събуваше ботушите си в антрето. — Да не би на челото ми да е написано, че съм проститутка?

— Не, какво говориш, ти си просто като едно ангелче — отвърна Олга.

Думите й прозвучаха като подигравка. Когато Оксана влезе в банята да си вземе душ, Олга попита Шмит:

— Ваня от нейния мобифон ли се обади? — Щом получи утвърдителен отговор, се хвана с две ръце за лицето: — Какъв ужас! Че къде се е запознал с нея?

— Какво толкова, тя е много приятно момиче — отвърна Шмит, прозявайки се. — Ако човек я изкъпе и я преоблече, ще стане бонбонче.

— След това твое бонбонче ще извикам санитарните служби да дезинфекцират банята — подхвърли злобно Олга. — Защо я домъкна тук?

— Че къде да я пратя да спи? — попита той. — Там стана такава каша, наложи ми се да гръмна сутеньора й. И сега тя не може да се прибере в апартамента, където живее в компанията на колежките си от занаята.

— А какво общо има тя с това — попита Олга. — Нали ти си гръмнал сутеньора.

Шмит реши да не отговаря нищо на този глупав от негова гледна точка въпрос. Тя не познаваше живота откъм тъмната му страна, а само откъм светлата, където всичко блестеше и беше удобно, затова ако започнеше да й обяснява и да й тълкува, това щеше да е напразно губене на време. Дори Оксана изобщо да не беше виновна за нищо, това нямаше да спре бандитите. Те щяха да търсят на кого да излеят злобата си заради простреляния си побратим и ако Оксана им паднеше под ръка, нищо добро не я чакаше. А утре Шмит щеше да реши този въпрос на по-високо равнище с „татенцето“ на цялата тази „армия“, която търкаше въпросния тротоар. И щеше да му каже да не закачат момичето.

— Не може ли да я настаним в хотел? — попита Олга.

— Не може — отвърна й търпеливо Шмит, — тя няма паспорт.

Той не започна да й обяснява, че Оксана разполага само със свидетелство за раждане и изобщо няма паспорт, тъй като след пристигането й в Москва и постъпването й на „работа“ като проститутка й го бяха отнели.

— А тя с какво може да ни помогне за издирването на Иван? — не можеше да се успокои Олга.

— С нея вече ходихме на тавана, където обикновено нощуват — отвърна объркано Шмит, на когото ужасно му се спеше, — но там ги нямаше…

— Кого го е нямало и как сте ходили там? С колата ли?

— Защо с колата? — прозя се той. — С асансьора. Но Иван и приятелчетата му не бяха там. Явно нещо ги е изплашило и те са се преместили на друго място.

— Виж какво, а ти да не си такова… с това момиче? — попита с ехидно присвити очи Олга. — На тавана?

— Ама, че си глупачка — ядоса се Шмит, — търся сина ти, пълзя по таваните, вече трета нощ не съм спал!

— Добре, де, пошегувах се — рече твърдо тя, — и какво се каниш да правиш сега с тази Оксана?

— Утре ще я върна на нейното място и ако Иван се появи, тя ще ни се обади. Ако ни помогне да намерим Иван, ще й платя.

— Ще й дадеш сто долара, така ли? — подсмихна се Олга. — Колкото на ченгетата от гарата?

— Ще й дам повече — отвърна Шмит.

Но не каза колко точно. И не обяви, че иска да плати на Оксана три хиляди долара, колкото тя се опитва да събере, за да си купи апартамент в Крим. Да й плати, за да замине и повече да не се връща в Москва на улицата. Той дори не можеше да си обясни защо реши да брои толкова пари на първата срещната. Но никак не му се искаше Оксана да се връща на улицата. И той можеше да си позволи това.