Александър Белов
Щурмът на вулкана (22)

21.

Матвей Алексеевич Риков беше глупак, но когато го заплашваше опасност, в него се задействаха някакви допълнителни резервни защити, които заставяха още две-три гънки в мизерния му мозък да заработят.

След като се обиди на брат си и обкръжението му, Матвей реши да не пречи на покушението и всичко да си върви както си е замислено. Но след това се прибра вкъщи, изпи две бутилки немска бира, злобата му премина и го обзе страх. Жена му както винаги не му обърна внимание, защото повече се вълнуваше от наближаващия юбилей на комбината и от това какво да облече.

Матвей се опита да поговори с нея, за да го утеши, но на жена му не й беше до това, тъй като трябваше да се разбере с фризьорката. Тогава той се затвори в кабинета си и реши да спи на дивана. Жена му като че ли не се разстрои от това. Той си пусна телевизора и започна да гледа криминалните новини, в които разказваха за задържането на поръчителите на убийството на някакъв бизнесмен. И показваха как ги влачат за яките с приковани зад гърбовете ръце към арестантската кола. Матвей си представи себе си на тяхно място и това как го натикват в килията при престъпниците, как те го заобикалят, а той крещи, че е директор по социалните и битовите въпроси на красносибирския комбинат за алуминий, но един космат апап с татуировки на гърдите му казва: „А тук ще си директор на кофата с лайната!“

Матвей Алексеевич изключи телевизора, за да не се травматизира, седна пред компютъра и реши да влезе в Интернет да поразгледа сайтовете. Никога нямаше да се научи да работи на компютър, ако в мрежата нямаше порносайтове, които привличаха директора по социалните и битовите въпроси като магнит. Наложи му се да усвоява тайните на компютъра и да ходи на курсове за работа с Интернет. А освен това посредством световната мрежа Матвей Алексеевич изпращаше съобщения на младите си любовници — на хореографката от Двореца на културата и на треньорката по плуване, и им определяше срещи.

Реши първо да им напише по едно писмо, а сетне да влезе в любимия си порносайт. Първа се зареди страницата с новините и Матвей отново видя материала за задържаните поръчители на убийството на бизнесмена, когото току-що бяха давали по телевизията. Стори му се, че зад гърба му се е появил полковник Басовити, че е сложил ръката си на рамото му и че му казва с тихия си басов глас:

— Елате с мен, гражданино Риков! Вашето място на наровете вече е свободно…

Матвей Алексеевич потръпна и се обърна. Зад гърба му нямаше никакъв полковник. Въздъхна с облекчение. Нещо не спираше да го гложди и не му позволяваше да се отпусне. Дали пък това не беше съвестта му? Но нали когато крадеше от комбината, никаква съвест не го измъчваше! Може би ставаше така, защото хората, които бяха паднали до нивото на Матвей Алексеевич, не виждаха никакъв друг начин за забогатяване освен кражбите и рушветите и затова съвестта им беше спокойна. Освен това може би съвестта му щеше да си мълчи, ако му предстоеше да участва в покушение на онзи гад Белов или на директора по финансите, но сега все пак се отнасяше за родния му брат!

Той се канеше да напише на любовниците си, че след празненството по случай юбилея на стадиона ще отиде с тях на сауна, но си спомни, че щяха да убият брат му и затова веселбата му с момичетата нямаше да изглежда много добре.

„Отвратителен братоубиец!“ — прошепна неукротимата му съвест и той съвсем машинално набра с един пръст следното: „Срещу Олег Риков се готви покушение. Ще го убият на празненството по случай юбилея на комбината в Красносибирск, когато зарята започне.“ След това набра телефонния номер на Белов и даде командата „Изпрати“.

Съобщението замина. Белов щеше да го получи някъде в далечна Москва, но никога нямаше да разбере кой му го е изпратил. Сега съвестта на Риков младши се поуспокои, той уравновеси шансовете и вече нищо не зависеше от него. Белов можеше да защити брат му, а Зорин никога нямаше да разбере кой го е предупредил.

 

 

Отначало Глигана искаше да разкаже на Семьон за подготвяното покушение срещу Риков и по този начин да попадне в групата на приближените до директора на комбината. Но докато летеше с най-ранния сутрешен самолет от Москва за Красносибирск, му хрумна друга идея. Ако Риков останеше на поста си, до него винаги щеше да е Белов, който не изпитваше кой знае колко добри чувства към Глигана.

Което означаваше, че успешното утвърждаване на Глигана на красносибирския пазар щеше да се окаже под заплаха, защото щяха да го изтласкат от региона. А пък всичко започна толкова добре, той вече се бе уговорил за пласмента на бонбони от Москва и първите две доставки се продадоха много добре.

Това означаваше, че за да укрепи положението си в Красносибирск, трябва да попречи на Белов да овладее ситуацията в града. И най-простият начин, който му хрумна, бе да не пречи на убийството на Риков. След смъртта на директора щеше да започне преразпределение на собствеността, водата щеше да се размъти, а Глигана знаеше, че в мътна вода най-лесно се лови риба. На мястото на директора щеше да застане протежето на Зорин Риков-младши и тогава…

Но тук отново се озоваваше в небрано лозе. Зорин щеше да се окаже негласен властелин на Красносибирск и за него провинилият се Глиган щеше да бъде като трън в очите, който Виктор Петрович несъмнено щеше да се опита да отстрани.

Ситуацията му се стори безнадеждна и той вече почти бе изпаднал в отчаяние, когато му хрумна нова идея. А дали пък не можеше да открие килъра, когото Зорин бе изпратил вместо него, и да го залови? Тогава Риков-старши щеше да му е благодарен и нямаше да позволи на Белов да тормози Глигана.

Но какво можеше да послужи за доказателство, че килърът е искал да убие Риков? Ами, ако той започнеше да отрича и заявеше, че е донесъл снайперистката винтовка на стадиона, за да се присъедини към салютите? Не, трябваше да остави килъра да стреля, а след това да го догони и да го гръмне.

Но и тук нещата нещо не се връзваха! Та нали след смъртта на Риков Зорин щеше да се превърне в негласен управник и тогава щеше да закопае Глигана жив в земята. И той нямаше да може дълго да се прави на герой. Ами, ако се опиташе да хване килъра жив? На това място Глигана едва не подскочи на седалката.

Страхотно! Гениална идея!

След изстрела и убийството на Риков щеше да залови килъра и да го предаде на властите. И така щеше да стане герой не само в Красносибирския регион, но и в цяла Русия. Щяха да говорят за него по новините и дори може би щяха да му дадат медал „За храброст“. В ареста щяха да започнат да бият килъра по бъбреците и той щеше да издаде поръчителя Виктор Петрович Зорин, когото Федералната служба за безопасност, която отдавна дебнеше високопоставения чиновник, с удоволствие щеше да тикне в дранголника след признанието на убиеца на Риков.

И по този начин всички, които претендираха за челното място в комбината, щяха да се окажат или в затвора, или в гроба. В Красносибирск щеше да настане пълна анархия, в която Глигана щеше да успее да се утвърди не само като „бонбонен крал“, но и може би щеше да измести самия Семьон от мястото му на надзорник. А при това положение Белов щеше да се окаже излишен, щеше да се превърне в „последна грижа“, щяха да си избършат краката в него и да го изхвърлят от региона.

Най-вероятно притиснатият от ченгетата Зорин щеше да започне да дава показания, че той е наел Глигана за убийството на Риков, но кой щеше да му повярва, при положение, че Глигана вече щеше да е герой и щеше да каже, че това е клевета и че Зорин се опитва да си разчисти сметките с него! И те щяха да повярват на него.

В душата му се разляха благодат и спокойствие и всичко започна да му се струва прекрасно — и самолетът с неудобните му седалки, и изгледът с езерата и непроходимата тайга долу. Глигана натисна копчето, за да извика стюардесата, и си поръча чаша коняк. Предложи и на съседа си — кльощав очилатко с лаптоп. Той не му отказа и след две чаши пошушна доверително в ухото на Глигана:

— Казват, че вчера някакъв терорист е отвлякъл самолета от Москва за Красносибирск!

— Стига, бе! — учуди се той. — Откъде знаеш?

— Казаха го по новините — отвърна гордо съседът му — и във вестниците пишеше.

Глигана нямаше време да чете вестници и да гледа телевизия. Но се подсмихна. А какво щяха да напишат утре журналята, когато в информациите отново се появеше името на град Красносибирск? Щяха да напишат, че по време на празненството по случай юбилея на комбината е бил убит неговият директор и реален собственик Олег Александрович Риков, а един смел минувач е задържал и обезвредил килъра. Естествено, той не каза това на кльощавия очилатко.

Предстоеше му да измисли как да открие убиеца в тълпата от хора. Но по този въпрос имаше някои неща предвид, понеже също се смяташе за професионалист и затова щеше да се опита да открие килъра, като си представяше как би действал самият той в такава ситуация, къде би избрал мястото, от което да стреля, и пътя си за отстъпление. Той щеше да причака убиеца точно по този път за отстъпление, щеше да го залови и да го предаде на ченгетата.

Възбуден от коняка, кльощавият очилатко все не можеше да се успокои и непрекъснато шушнеше нещо в ухото на Глигана, пречейки му да се съсредоточи. Явно бе решил, че двамата вече са станали приятели до гроб.

— Виж какво, я млъкни — помоли го Глигана, — писна ми от тебе…

Очилаткото се сепна, извини се и млъкна. Глигана затвори очи и потъна в мислите си.

 

 

На Иван Белов му костваше огромни усилия да се добере до вкъщи, защото нямаше пукната пара и приличаше на дете, което от години е сред безпризорните. Помогна му известният опит, натрупан през краткия му скитнически живот.

Дворът се охраняваше, но той знаеше как да се промъкне незабелязано. Скри се зад дървената къщичка в средата на детската площадка. Знаеше, че майка му сигурно си е вкъщи, но не можеше да се качи в апартамента. Не знаеше какво да й каже, след като със скиталчествата си я бе накарал толкова дълго да страда. Ядът и обидата вече му бяха минали, така и не успя да намери баща си, а беше изгубил приятелите си и сега не знаеше къде са те. Може би хората на Бобъра ги бяха убили заедно с Фьодор, а може би те пак скитаха по площадите на трите гари, рискувайки да се озоват в ръцете на Шамана.

Ето защо Иван се върна вкъщи и за да помоли Шмит да намери приятелите му, и да им помогне да се отърват от този скитнически живот. Но не можеше да намери сили да влезе във входа, да се качи с асансьора на своя етаж и да натисне звънеца. Колата на Шмит не беше пред входа, което означаваше, че той не си е вкъщи. Иван реши да почака втория си баща, за да се прибере заедно с него и да не остане насаме с майка си.

Беше тъмно, Иван беше много гладен, пък и му беше студено, но очакванията му се оправдаха. През портала на двора влезе бронираният джип на Шмит и спря срещу входа. Мъжът слезе от колата, затръшна тежката врата и се отправи към входа. Ваня му подвикна:

— Татко… — и се сепна.

Шмит дори не се обърна, защото той не беше татко и Ваня никога не го бе наричал така. Пък и в двора имаше толкова деца, които викаха по този начин бащите си. А към него нямаше кой да се обърне така.

— Чичо Дима — разнесе се детски глас и Шмит се вцепени.

Извърна се бавно, сякаш се боеше да не стресне някакво видение, и видя Ваня, който стоеше до къщичката на Баба Яга. Момчето беше мръсно, окъсано и отслабнало. Стоеше и се страхуваше да се приближи. Шмит прекрачи ниската оградка на детската площадка, приближи се до Иван и му подаде ръка:

— Е, здравей. Завинаги ли се върна или просто така — само минаваш да вземеш китарата?

— Каква китара? — не го разбра детето.

— Има един такъв виц — поясни Шмит, — някакъв мъж се прибира вкъщи призори, жена му го посреща с точилка ръка и го пита: „Дойде ли си най-сетне?“ А той й вика: „Спокойно, жена, само минавам да взема китарата!“

— Не минавам да взема китарата, върнах се завинаги — отвърна Иван и въздъхна.

— Чудесно е, че си решил да се върнеш — каза Дмитрий и седна на пейката, — че ние с баща ти си потрошихме краката да те търсим.

— Татко тук ли е?

— Не, замина за Красносибирск — отвърна Шмит, — точно днес замина. Сигурно сега лети със самолета. Виж какво, хайде да му се обадим, че той място не може да си намери, както и майката ти впрочем.

Шмит извади мобифона си, набра номера и дълго чака, но никой не отговори.

— Може би спи или няма обхват в самолета — каза Иван, — ще му се обадим по-късно, има време. Чичо Дима, а мама много ли ми е сърдита?

— А ти как мислиш?

Иван нищо не отговори на този въпрос, защото беше ясно, че майка му няма да го похвали. Извърна глава и погледна съсредоточено Шмит.

— Чичо Дима, нали ти беше онзи до къщата, в която ме държаха, с пистолета и с човека в багажника? — попита.

— Значи си ме видял и не ми се обади? — изненада се той. — Потроших всичко там, стигнах до мазето, а ти вече беше избягал!

— Страхувах се, че може да греша — отвърна Иван, — не исках да рискувам. Трябваше да се прибера, приятелите ми са в беда — Лоцмана, Тимоха и Ботаника. Могат да убият чичо Федя, могат да убият и Оксана заради това, че ни помогна, нея не я познаваш. Трябва да им помогнем, нали можем да направим нещо?

— Твоите приятели живеят при един приятел на баща ти — Арсений Степанович, заедно с Фьодор Лукин — отвърна Шмит, — утре ще ги видиш всичките. С баща ти ходихме на сметището, но закъсняхме. Колкото до Оксана — усмихна се хитро той, — запознах се с нея, докато те търсех. Тя замина за Украйна, току-що я изпратих. Дадох й пари да си купи апартамент, понеже там апартаментите не са скъпи, и да продължи да учи. Не зная дали ще изхарчи тези пари за онова, което иска, но аз направих за нея всичко, което можах. Хайде да се прибираме, скитнико, сигурно си гладен, иначе да ходиш некъпан вече явно си свикнал?

 

 

Сергей Литвиненко пристигна в Красносибирск инкогнито с чужд паспорт и популярната фамилия Иванов. Долетя със самолет в съседния областен град, а оттам пристигна в Красносибирск, като плати на таксиметровия шофьор триста долара, които бяха доста прилична сума за тези места. Настани се в един западнал хотел и веднага започна да проучва обекта и начините, по които можеше да се добере до него. Разполагаше с програмата за мероприятието и веднага откри в него удобно време за изстрела — празничната заря, по време на която Риков трябваше да произнесе петминутно приветствено слово от сцената.

Оставаше само да намери място, от което да изстреля един куршум право в челото на господин Риков. И Литвиненко веднага откри такова място. Стадионът се осветяваше от множество прожектори, които се издигаха върху метални пилони с подпори. Щеше да се изкачи на подпората, докато всички гледат зарята, да сглоби набързо винтовката и да отправи един-единствен изстрел. А сетне да скочи долу и да се слее с тълпата. Още преди Риков да падне мъртъв, Литвиненко вече щеше да е далеч и едва ли някой щеше да успее да го задържи.

За да бъде в течение на всички подробности по провеждането на празника, за който отговаряше персоналът от местния Дворец на културата, на Сергей му се наложи да тръгне по стария отъпкан път и да завърти любов с една от неговите служителки, която имаше достъп до кабинетите на високопоставеното началство.

Това беше хореографката на младежкия танцов състав, тя се казваше Анжела, пробиваше си път към голямата сцена с едното си място и толкова се увличаше по получаването на спонсорства, че, общо взето, не й оставаше време за изкуство. Затова тя приемаше с възторг всички знаци на внимание, които засягаха таланта й, и беше готова дори безплатно да се отдаде на онзи, който й правеше комплименти.

А когато й донесоха в студиото твърде голям за тукашните мащаби букет рози с бележката „Възхитен съм от вашия талант“ и визитката на московския бизнесмен Иванов, Анжела още същата вечер се озова в леглото с Литвиненко. Той й разказа баснята за това, че е едър предприемач, който търси своята половинка в провинцията, защото в Москва всички жени са разглезени и гледат само парите ти, а не душата ти. А неговата душа е широка и жадува за любов. Тя веднага възкликна, че не е такава жена, че също иска любов и без малко не се изпусна, че мечтае за московска сцена.

Осъзнаваше, че този Иванов може би е женен и че й разказва басни, но дори да имаше само един мъничък шанс между хиляди, той трябваше да бъде използван, Анжела се стараеше с всички сили, още повече, че беше разведена и не извършваше никакъв грях, докато се търкаляше в леглото с Литвиненко. През нощта по мобилния й телефон пристигнаха много съобщения, а когато призори отиде за пореден път под душа, Сергей прочете кой и какво й пише.

Оказа се, че твърде много котараци искат да видят своята котарана в обятията си. Котараците не се бяха подписали, тъй като вероятно се смятаха за единствени и неповторими и Литвиненко се замисли как ли Анжела разбира кой точно й праща съобщение. Глупаво бе да се предположи, че само един безумец цяла нощ засипваше хореографката с любовни послания. Но Литвиненко така и не получи отговор на този въпрос, защото имаше други, по-интересни въпроси към Анжела.

И той даде всичко от себе си, а тя отиде на среща със заместника на полковник Басовити и само след един ден Литвиненко вече разполагаше с разстановката на милиционерските постове на стадиона, а благодарение на това, че единият от котараците се оказа самият Матвей Риков, той бе посветен във всички, дори и в най-незначителните промени в сценария на празника. Денем Анжела работеше с красносибирските началници, а нощем разпускаше с Литвиненко.

По време на нощните им забавления Сергей на свой ред баламосваше доверчивата, но бездарна балетмайсторка с разкази за това как на вилата му е идвала на гости Алла Пухова и как той й е дал сто хиляди долара за новите костюми на балет „Модес“.

— Сто хиляди ли? — изуми се Анжела.

Сергей започна да я убеждава, че това не са много пари, че той е видял изпълненията на Анжела и че те са два пъти по-добри от тези на Пухова, че мястото й не е тук и че голямата столична сцена я чака и зове. Тя примираше от възторг и вършеше такива неща, че Сергей си мислеше: „Това момиче с тези негови качества изобщо не бива да се занимава с танци.“

Трудността при изпълнението на поръчката на Зорин се състоеше в това, че ако се съдеше по картата, до осветителния пилон щеше да има милиционерски пост, който да не позволява на никого да се качи на подпората му. Но да отстраниш милиционера от поста му беше фасулска работа и когато той отново се върнеше на мястото си, от килъра нямаше да има и следа, а Риков щеше да бъде мъртъв.

Призори Анжела си отиде, зарадвана от предложението на любовника си след празненството на стадиона да замине с него за Москва. Празникът трябваше да се състои през настъпващия ден, а Зорин заедно с неговите ръководни указания беше изчезнал. Не отговаряше на обажданията, а и сам не се обаждаше. Но тъй като нямаше нареждане за отмяна на поръчката, Литвиненко реши да действа по предварително определения план, подготви оръжието си и легна да подремне, понеже знаеше, че щеше да се събуди в уреченото време. Щеше да стане, да вземе в дясната си ръка калъфа за цигулка, в който се намираше разглобената снайперистка винтовка, и да тръгне за стадиона.