Александър Белов
Щурмът на вулкана (12)

11.

Зорин обичаше да посещава регионите. В Москва такива като него не бяха един или двама, че дори имаше и много по-големи клечки от него. Понякога му се налагаше да виси в задръстванията, докато мине някой по-важен от него човек. Но в отдалечените от Москва градове му доставяше удоволствие да наблюдава как всичко живо скача на крак и превива гръб, за да му угоди.

Когато отиваше в Кисловодск или в Ленинск, знаеше, че само два дни преди това асфалтът на централния площад в града е бил нацепен от пукнатини, а пейките в централния парк не само не са били боядисани, но са липсвали. Той смяташе, че с посещенията си помага на хората да живеят по-добре, защото по случай пристигането му в града строяха фонтани и откриваха по някое ново кафене.

Вярно, половината от тези неща преставаха да работят още щом си заминеше за Москва, но нещо все пак оставаше. Колкото до народа, местното началство не се интересуваше от него, но когато пристигаше Зорин, тукашните князе се пънеха да покажат на московския гост, че не ядат напразно хляба си и че от сутрин до вечер се грижат за народа, та затова започваха да поставят крушки на уличните лампи и да озеленяват града.

Но пребиваването му в Красносибирск много изненада Зорин още през първите минути. Като се започнеше с това, че генералният директор Риков не започна да му ближе задника, а се оправда със своята заетост и си тръгна още на летището. През целия ден Зорин правеше изумителни открития. Видя през прозореца на колата работещия фонтан на централния площад и иронично подхвърли:

— Сигурно вчера са го пуснали?

— Не — отвърна му шофьорът, — работи отдавна. Веднага щом Риков се върна, фонтанът заработи.

Гостът не повярва, накара шофьора да спре колата и разпита майките, които се разхождаха наоколо с колички. Те потвърдиха думите на шофьора. Зорин се обиди. Значи не бяха направили фонтана заради неговото пристигане и гражданите не бяха благодарни за това на него. И веднага реши, че фонтанът е само едно напразно пилеене на пари, които биха могли да влязат в неговия джоб.

Втората изненада го очакваше в комбината за алуминий. Обикновено, когато пристигаше с някаква делегация в някой завод или фабрика, работниците го посрещаха в съвършено нови, току-що извадени от склада униформи. Дори и глупак би забелязал, че са навлекли тези дрехи само половин час преди появата му.

В комбината за алуминий в Красносибирск работниците също бяха с нови униформи, но те им седяха твърде добре. Някои от тях дори бяха стеснени и подгънати според размера им. Той поразпита хората и научи, че те нямат проблем с униформите си, защото им ги дават когато трябва, а не заради посещението на някое голямо началство.

Ала не това обиди Зорин. Той забеляза, че няма никаква суета около неговото пристигане и че на фасадата не проблясва с новата си боя никакъв транспарант. А пък обикновено, когато отиваше в някакъв завод, местните началници се опитваха да организират някакво събитие по случай посещението му. Например да пуснат нов цех. Зорин се появяваше, натискаше бутафорното копче, инженерът дърпаше ръчката, машините започваха да бръмчат, всички аплодираха, а той държеше реч.

Но в красносибирския комбинат не свириха туш в негова чест. Няколко инженери го поздравиха на входа, прикрепиха му един екскурзовод и се пръснаха по работните си места. Зорин възприе това като неуважение и затова беше ядосан и изключително зъл. Цеховете изобщо не го интересуваха.

И само един човек в Красносибирск се суетеше покрай Виктор Петрович, заничайки предано в очите му, а ако висеше като опашка на задника му, непременно щеше да се върти насам-натам. Този човек беше малкият брат на Риков Матвей Алексеевич.

— Така е, така е — нареждаше той, четкайки угоднически със специално взетата от къщи четка праха, който полепваше по сакото на Зорин, — нищо не разбират от субординация. Станали са много нахални.

Зорин се чудеше на кого да излее злобата си, така че Матвей му падна под ръка тъкмо навреме.

— А ти какво се сучеш тука? — попита го гневно. — Нямаш ли си работа? Ей на, всички работят, а ти се въртиш тук с тази четка!

Сграбчи четката от ръцете на директора по социалните и битовите въпроси и я запрати зад работещите машини. Риков младши едва не получи инфаркт. От страх приклекна и сгуши глава в раменете си като костенурка. Стараеше се да направи добро, а сега — сбогом, кариера — Зорин му беше ядосан!

Но той и без това нямаше кой знае каква работа. Нямаше, защото когато по желание на Зорин брат му го върна на поста директор по социалните и битовите въпроси, му забрани да се меси в производствения процес и му назначи един заместник от младите, който вършеше цялата работа вместо него. Матвей само заемаше длъжността, защото от неговата кипяща дейност винаги имаше повече вреда, отколкото полза.

След като изля гнева си на невинния Матвей, Зорин поомекна и съпроводен от свитата си, тръгна към столовата, където бе организиран малък банкет по случай пристигането му. Но и там отново го унизиха. Вместо, докато трае посещението му, да затворят столовата за работниците и да го оставят да се нахрани на спокойствие, те бяха заделили само някакво ъгълче, на което бяха сервирали масите. Зорин отказа да се храни в такава обстановка, защото работниците воняха дори през стената.

Осъзна, че спешно трябва да се захване за работа, защото Риков бе поел по път, какъвто той изобщо не си представяше. И в главата му моментално узря идеален план, при реализирането на който щеше да направи ход с коня и отново да преобърне всичко, което го заобикаляше в момента. Със стремителна походка и разлютен като подправен кетчуп, той излезе от столовата, отдръпна се встрани от делегацията, извади мобилния си телефон и набра номера на Глигана.

Матвей Риков и свитата, придружаваща Зорин, търпеливо пристъпяха от крак на крак, докато той разговаряше по телефона. Не чуваха какво точно говори и с кого, защото наблизо работеше някаква машина, която приличаше на компресор и вдигаше невероятен шум. И само по напрегнатото изражение на Зорин можеха да отсъдят, че в момента гостът решава някакви много сериозни въпроси.

 

 

Иван заедно с компанията си и спасения от нея дългобрад „монах“ се скриха в изоставен пътнически вагон близо до Казанската гара. През изпотрошените стъкла на вагона се чуваха обявяването на заминаващите влакове и шумът от колелата на преминаващите мотриси.

— Край, спукана ни е работата! — все не можеше да се успокои Лоцмана. — Ще ни изловят до един и ще ни избият! Много добре познавам тези мафиоти. Такива неща съм чувал за тях — момчетата ми ги разказваха. Заравят хората живи в земята!

— А ти какво искаше, да го зарежем, така ли? — попита го Иван, посочвайки с глава към Фьодор, който още не се бе съвзел от преживяния шок и мълчеше. — Искаше да го заколят, така ли?

Лоцмана стрелна с поглед брадатия „монах“ и отвърна:

— На теб ти е добре, защото днес ще заминеш за Красносибирск. А пък нас мафиотите ще започнат да ни търсят и ако ни открият, ще ни убият. Само че на мен ми се живее, аз още не съм виждал морето.

— Мафиотите не видяха никого от вас — рече Иван, — видяха само мен. И ще търсят мен. Така че няма от какво да се страхувате.

— Лесно ти е да говориш — рече Ботаника, — в краен случай ти можеш да се прибереш и вкъщи, твоят Шмит ще те защити, а ние как ще живеем тук? Да не мислиш, че мафиотите няма да разберат от момчетата на Тихно кой има пистолет?

— Ще разберат — кимна Тимоха, — Тъпчото ще им каже.

Иван разбра, че с постъпката и с геройството си беше изложил на риск момчетата. Досега те си седяха на своето място, докопваха някакви трохи и се радваха на това. А сега можеха да ги убият заради Иван. Но, от друга страна, нали мафиотите се канеха да заколят този дрипав дългобрад „монах“, а пък той му спаси живота. Но защо мъжът през цялото време мълчеше? Мълчеше и гледаше. Да не би да бе онемял от страх?

Иван стана от седалката, кимна на момчетата и всички отидоха в съседното купе.

— Някой знае ли кой е шефът на тези мафиоти? — попита Ваня.

— Шамана им е шеф — отвърна Лоцмана, — виждал съм го. Той е един такъв страшен и кара БМВ. Разправят, че хванал за краката един бездомник — ей такъв като нас, и го разкъсал на две.

— А къде можем да го намерим? — попита Иван.

— Защо ти е да го търсиш? — облещи изплашени очи Ботаника.

— Искам да си поговоря с него да не ви закача.

Разбира се, самият Иван се тресеше от страх само при мисълта за нова среща с бандитите, но не можеше да прояви слабост пред момчетата, защото това не съответстваше на характера му. Освен това разбра, че без Шмит едва ли би могъл да се измъкне от тази ситуация. Трябваше да се върне вкъщи.

— Какво ти става, Ваня, да не си откачил? — Скочи Лоцмана. — Да не би да ти е омръзнал животът? Та те ще те нарежат на парчета и ще те затворят в консерви! Ами това е мафия, наистина ли не разбираш, че за тях си нищо. Имало те е и те няма, и толкова!

— Ще видим тая работа — упорстваше Иван и измъкна пистолета си, — все пак аз съм син на Саша Белия, а не някакъв поплювко! Моят баща никога не би отстъпил!

— Аз също не съм поплювко! — рече Лоцмана. — Ще дойда с теб! Не се страхувам от този Шаман!

— И аз! И аз! — възкликнаха в един глас Тимоха и Ботаника.

Иван помълча малко, обмисляйки как да започне, а сетне каза:

— Добре, чуйте ме, момчета. Само че ме разберете правилно. Не можем да отидем заедно. Могат да стрелят по мен, а да улучат вас. А аз не искам да стане така…

— Ваня, но това е наша обща работа — припомни му тихо Ботаника.

— Ние бяхме там заедно — добави Тимоха — и в мазето на Тихно също бяхме заедно.

— И за всичко, което правим, също отговаряме заедно — заяви Лоцмана, — затова ти няма да отидеш сам при Шамана. Ще дойдем с теб. Това ти го казвам аз! И аз няма да те изоставя!

— Те ще ни търсят, а ние ще им определим чакалък — възкликна с възторг Тимоха, сякаш ставаше дума за детска игра. Играта вече беше станала за големи, ала те още бяха хлапета и не разбираха това. — Само да имахме още един пистолет!

— Знаете ли какво, момчета — каза Лоцмана, — когато Иван стреля, пушкалото на онзи мафиот падна в канализацията. Там е пълно с вода и смърди, така че те едва ли са отишли да го вземат.

— Аз мога да вляза там! — предложи Тимоха. — И тогава ще имаме два пистолета! И вече ще бъдем силни! Ще бъдем бригада!

— Бригада — подсмихна се Иван, — малолетни бандити…

— Ние не сме бандити, ние се борим за справедливост — каза тежката си дума Ботаника.

В този момент зад преградата на купето надникна спасеният от тях „монах“. Той погледна изпитателно Иван и попита:

— Момче, ти ли каза, че баща ти е Саша Белов?

— Аз — отвърна той, — защо питаш?

— Но това не може да бъде — рече „монахът“. — Синът на Саша Белов не може да тича в такъв вид с пистолет в ръка по кьошетата на трите гари…

— В такъв вид ли? — застъпи се за Иван Лоцмана. — Ти виж себе си! Вече се свести, брадатко такъв, но няма никаква благодарност! Ние, чичка, те спасихме от мафиотите, така че сега си вдигай чукалата и изчезвай колкото се може по-далеч оттук. Или си мислиш, че ще те вземем в нашата група?

Но Фьодор не обърна внимание нито на тона, нито на думите на Лоцмана. Очите му не се откъсваха от Иван.

— Добре, браточки, тръгваме — рече Ваня, стана от скамейката и се обърна към „монаха“: — А за вас ще е по-добре да напуснете Москва. Ако ви хванат още веднъж, със сигурност ще ви убият.

— Прилича, много прилича — рече почти шепнешком „монахът“, без да откъсва поглед от него, — но не е възможно синът на Белов така да…

— Не е възможно, та не е възможно, остави ни на мира — рече Лоцмана. — Пичове, да се махаме оттук!

Той се обърна и бързо тръгна към изхода на вагона, хващайки се за облегалките. Останалите скочиха от стъпалата и закрачиха покрай релсите. Иван мълчеше и размишляваше защо този „монах“ го попита за баща му. Сякаш той познаваше неговия татко. Но нали преди време, и то не чак толкова отдавна, из цяла Москва висяха предизборни плакати, на които бяха Иван заедно с баща му и майка му. Бяха публикували снимките им и във вестниците. Много хора си спомняха тези плакати. Може би „монахът“ също бе виждал онзи плакат.

 

 

Когато Шмит, Белов и Степанич излязоха с бронирания джип от Измайловския парк и се отправиха към паркинга, за да приберат ладата на Власов, мобифонът на Шмит иззвъня. Той погледна дисплея му и каза:

— Оксана ми праща SMS, значи знае къде е Иван. Трябва да побързаме.

Той завъртя рязко волана, зави надясно и натисна педала на газта. Но колкото и да се стараеше да набере скорост, тежкият джип се движеше като валяк, защото бронебойните му качества напълно неутрализираха скоростните.

Когато след четирийсетина минути пристигнаха на мястото и Шмит надникна през прозореца, Оксана веднага дотича при него. Белов забеляза, че момичето е хубаво. Имаше стройно тяло, високи гърди и беше сочно и привлекателно.

— Закъсняхте — каза Оксана, — цял час се влачите! Нали ти написах да бързаш! Момчетата ми върнаха трийсетте долара, които им дадох назаем, и веднага изчезнаха. Опитах се да ги задържа, момичетата са свидетели, убеждавах ги да отидем в някое кафене, но хлапетата бързаха и не се съгласиха.

— Извършихме глупост — рече Шмит и се плесна по челото. — Веднага след като получих съобщението, трябваше да се сетя да се обадя на Оксана и да й кажа, че ти, Саша, си тук, в Москва. Оксана щеше да каже на Иван и той сигурно щеше да ни изчака. Но главата ми не работи след такива разходки из парка по вечерно време.

— Момчета, те май се канят да ходят в някакъв си Красносибирск — добави Оксана, — станали са едни такива сериозни, делови, направо са като същинска бригада.

— Бригада сополанковци — усмихна се пресилено Белов. Направо му прилоша. Никак не му се искаше единственият му син да тръгне по неговия път.

— И освен това — в този момент Оксана започна тревожно да шепне — момичетата ми казаха под секрет, че Иван и неговата бригада се стреляли по хората на Шамана.

Шмит и Белов се спогледаха. И двамата си спомниха за австрийския пистолет, който Иван бе откраднал от оранжерията. Оръжието беше със зареден пълнител, което означаваше, че момчето можеше да направи някоя беля. Белов съжали, че бе учил сина си да стреля на стрелбището. По-добре би било Иван да свири на цигулка! За това поне не убиваха. „Убиваха, но не чак толкова често“ — поправи се той.

— Кой е този Шаман, по чиито хора са стреляли? — попита Шмит. — Да не е онзи шеф от трите гари, който контролира пазара на просяците?

— Да — кимна момичето — същият, той е нещо като надзорник на инвалидите и другите просяци, които обикалят мотрисите.

— Сериозно момче — поклати глава Дмитрий, — абсолютно е треснат в главата и момчетата му са същите.

— Казаха ми, че сега хората на Шамана търсят Ваня — продължи Оксана — и че искат да го убият. Но аз не съм глупачка и пуснах слуха, че Иван Белов е доведен син на известния Шмит и че истинският му баща е прочутият престъпен бос Саша Белия. И сега хората на Шамана първо ще се замислят, преди да стрелят по него.

— Умно момиче си ти — рече Белов, — а откъде знаеш за нас с Шмит?

— Аз й разказах — обясни Шмит.

— Да, умна съм — кимна Оксана, — ако такова умно момиче като мен се беше родило в района на „Садовое кольцо“, досега да е завършило училище предсрочно и да следва в университета. А пък аз съм завършила само пети клас и „моите университети“ са на булевард „Тверски“.

— Добре, стига сме приказвали, сбогувай се с момичетата, влизай в колата и повече няма да се върнеш тук — нареди й Шмит.

Белов забеляза, че между младичката проститутка и Дмитрий се е създала близост. Не че това го интересуваше кой знае колко, но все пак той живееше с бившата му жена и възпитаваше сина му, затова се чувстваше длъжен да го следи.

— Да не си помислиш нещо, Саша — сякаш долови мислите му Шмит, — просто искам да помогна на момичето да се измъкне от дъното.

Белов сви рамене, сякаш искаше да каже, че отношенията му с Оксана изобщо не го интересуват. И все пак се запита дали Олга не е омръзнала и на Шмит.

— Смятам, че трябва да отидем при Шамана — каза Дмитрий, — още сега, без да отлагаме. Много добре познавам тези негодници от гарите. Всички до един са пълни боклуци. Ако намерят Ваня преди нас… дори не ми се иска да мисля какво може да стане.

— А ти знаеш ли къде да го търсим? — попита Белов.

— Аз зная — намеси се най-неочаквано в разговора Оксана, — била съм на два пъти при него. Карайте направо, а сетне ще ви покажа пътя.

Шмит стисна зъби и мускулите на лицето му се размърдаха. Белов забеляза, че макар той да твърди, че е равнодушен към Оксана, все пак му е неприятно, че момичето е влизало в бърлогата на Шамана.

Шмит запали мотора и излезе на булеварда.

 

 

Щом чу в слушалката гласа на Зорин, Глигана се обля в студена пот. Когато се прибра вкъщи, превъртя всички ключове и се затвори в тоалетната. Тресеше го. Струваше му се, че на вратата всеки момент ще се позвъни и ще се появи самият Белов, щеше да изреже ключалката от металната му врата с оксижен и да го застреля.

Но сетне си помисли, че за гафа му щеше да го накаже не Белов, а Зорин, който бе заложил на него, но отново се бе паднала нулата, на която заложи късметлията Белов. И сега щяха да изхвърлят Глигана като ненужен фиш. Той прекара в клозета почти половин ден, но при него така и не дойде никой. Вече бе започнал да се поуспокоява, когато мобифонът му изведнъж зазвъня и на дисплея му ясно се изписа името „Зорин В. П.“.

— А-а-а, а-а-а — извика Глигана, преди да процеди едно „ало“.

Глупаво бе да се крие от Зорин, защото той и без това щеше да го изрови дори изпод земята, така че беше по-добре да погледне смъртта в лицето. Глигана се отзова на обаждането. Но първите думи, произнесени от Виктор Петрович, разсеяха опасенията му и камъкът от душата му падна с трясък, като без малко не счупи тоалетната чиния, върху която седеше вече от половин денонощие.

— Рома, да не би да си в тоалетната? — попита Зорин.

Глигана се стъписа от неговата проницателност и от това, че Зорин го нарече по име.

— Да, а вие откъде знаете? — попита изненадан Глигана.

Веднага го обзе подозрението, че Виктор Петрович е монтирал из целия му апартамент бръмбари, но обяснението беше по-просто.

— Гласът ти звучи като от тоалетна — обясни Виктор Петрович, — или може би това е от роуминга?

— Аха — съгласи се той, като се оправда с непонятния за него роуминг.

Реши веднага и чистосърдечно да се покае и да си признае, че планираното и сто пъти премислено покушение срещу Белов се е провалило заради това, че в тази работа най-ненадейно се е намесил Шмит. Но едва успя да произнесе името на Белов, когато Зорин го прекъсна:

— Остави на мира този дребосък, сега ни трябва една по-едра риба и е много важно да не я подплашим. Тръгвай веднага за летището и за едно денонощие искам да си в Красносибирск. Инкогнито, с чужд паспорт. Имам една много важна работа за теб.

— Добре — съгласи се с готовност Глигана, — вече съм там.

— И за всеки случай си измисли легенда защо отиваш в Красносибирск.

— Ами, за да се срещна с вас… — изтърси бандитът, без да се замисли.

— Да, бе, можеш да отидеш в телевизията и да пуснеш обява, че аз съм те повикал — отвърна ядосано Зорин. — Запомни: ти си московски бизнесмен и отиваш в Сибир, за да проучиш пазара за пласмент на твоята стока. Сега Риков е вдигнал заплатите на хората тук и много бизнесмени са се насочили насам, така че пристигането ти няма да предизвика подозрения. Разбра ли?

— Аха — отвърна Глигана, — а каква стока ще пласирам?

— Поне нещо можеш ли да измислиш сам? — вбеси се окончателно Зорин и прекъсна връзката.

Глигана не беше чак толкова тъп, колкото би изглеждал на някой страничен слушател на този разговор. Просто обаждането на Виктор Петрович дойде твърде неочаквано, а той още не бе успял да се съвземе от преживяния стрес. Пък и този разговор нямаше никакви странични слушатели. А дори и да имаше, никой не разбра това.

След разговора на Глигана му олекна. Той се присмя на това, че половин денонощие седя в клозета. Зорин знаеше какво говори. Неслучайно се бе задържал толкова години във властта и можеше да угоди и на нашите, и на вашите, а когото трябва да вкара в капана. Той беше добре при предишния президент, но и при новия го взеха в двора, понеже имаше нюх като на куче и винаги усещаше накъде духа вятърът.

Глигана излезе от тоалетната, изкъпа се със студена вода, изтръска глава и запя на висок глас. Сега се чувстваше леко и свободно, отново започна да мечтае да стане народен избраник и да заседава в Държавната Дума. Опита се да забрави, че само преди няколко часа беше убил своя най-близък помощник.