Александър Белов
Щурмът на вулкана (15)

14.

Когато Олга видя бившия си мъж Александър Белов и Шмит заедно, направо побесня. Според нея те трябваше да се избягват, а когато се срещнеха, да се пребиват от бой, докато им излезеше кървава пяна на устата. Но те си седяха кротко и мирно в кафенето близо до фонд „Реставрация“ и обсъждаха нещо. Олга не ги откри случайно. Тя следеше Шмит. Разбира се, той забеляза това неумело следене, но не показа, че е разбрал, защото чакаше да види с какво щяха да завършат първите опити на новоизпечената мис Марпъл.

Двамата с Белов седяха в кафенето и обсъждаха по-нататъшните си планове за издирването на Иван. Информацията им беше противоречива. Отнякъде пристигаха съобщения, че са виждали Иван в района на трите гари, други казваха, че е изчезнал от града.

Да намериш един малък човек в този огромен мегаполис, и то човек, който не иска да бъде намерен, беше доста трудно. Вече бе изминала цяла седмица, откакто Иван стреля по човека на Шамана. Белов нервничеше, защото Риков му звънеше всеки ден и Саша знаеше, че в момента е страшно необходим на генералния директор в комбината, но Риков и дума не проронваше за връщането му в Красносибирск, тъй като разбираше, че за Александър синът му е по-важен от комбината. Разбираше го и не го упрекваше.

Олга се появи пред Белов и Шмит като вълшебния кон пред Иван от приказката, ноздрите й се разширяваха като на опашатия герой в приказката и само дето не риеше с копито.

— О, Олга! — престори се на изненадан Шмит. — Как се озова тук?

— Случайно — отвърна тя, стрелкайки с гневен поглед Белов.

— Седни, хапни с нас — предложи й Шмит, — тук менюто е добро и не готвят лошо.

— С вас ли? — попита гневно Олга. — Като гледам, вие май сте най-добрите приятели?

— Оля, какво ти става? — обади се Саша. — Не разбирам причината за тази злоба!

— Ти ли не разбираш? — изрече тя, отмести стола и седна до Шмит. — След като не разбираш, аз ще ти обясня! Смятам, че ти си виновен за това, че Иван избяга от къщи.

— Че какво общо имам аз? — изненада се Белов. — Мен изобщо ме няма тук…

— Няма те и това е вярно — съгласи си Олга, — ти никога не си бил при нас, когато сме имали нужда. Винаги си имал по-важна работа от мен или от Иван. Сега защо си дошъл? Кой те повика? Дмитрий, ти ли го извика?

Но бившият й съпруг отговори вместо Шмит:

— В офиса ми пристигна факс, че Иван е изчезнал, аз също си помислих, че го е изпратил Дмитрий, но се оказа, че нито той, нито ти сте изпращали този факс.

— Че кой го е изпратил тогава? — подсмихна се тя. — Да не би да го е изпратил самият Иван?

— Може Глигана да е изпратил факса — обади се Шмит, — подозирам, че той също издирва Иван.

— А пък аз подозирам, че самият Белов е откраднал Иван — заяви Олга — и знае къде се намира Ваня в момента, но ни води за носа, подиграва ни се и на това отгоре се подхилва!

Тя крещеше и удряше с чантата си по масата.

— Оля, не си права — рече Шмит, притискайки с ръка чантата й, — Саша не е отвличал Иван, търсим го заедно, но засега безуспешно.

— А пък ти, Шмит, продължаваш да се страхуваш от него! — изстреля тя. — Ти никога няма да се отървеш от чувството, че той е твой шеф, че ти е началник! И знаеш ли защо? Защото ти си вечният заместник, ти никога няма да бъдеш пръв, ти винаги ще бъдеш заместник!

— Престани вече! — тихо изрече с едва сдържана ярост Дмитрий. — Дрънкаш глупости!

— Ами удари ме тогава! — каза Олга с подигравателен тон. — Белов би ме ударил, без да се замисли! Веднъж без малко не ме изнасили! Вие сте мъже, свикнали сте да решавате проблемите със сила! Хайде, удари ме, удари ме!

— Оля, какво се опитваш да направиш? — попита колкото се може по-спокойно Саша.

— Искам да си заминеш и никога повече да не се появяваш нито в моя живот, нито в живота на Иван!

— Това е невъзможно. Ваня е мой син, моят единствен син, аз го обичам и нямам намерение да се отказвам от него.

— Само зло причиняваш! — каза високо Олга. — Носиш на сина си само нещастия! Ти не си му нужен!

— Това не е вярно — възрази Белов, но тя като че ли не го чуваше.

Олга стана от мястото си и тръгна бързо към изхода. Двамата мъже се спогледаха.

„Сигурно ти е тежко с нея?“ — помисли си Белов.

„Да не би на теб да ти беше по-леко?“ — помисли си в отговор Шмит.

И никой от тях не си помисли какво преживява Олга в момента.

 

 

Иван измисли как всички да заминат заедно за Красносибирск. Трябваше да се снабдят с фалшиви актове за раждане, да си купят билети и Фьодор можеше да ги откара с влака където си поискат като придружител на детски лагер. Беше лято и това нямаше да предизвика подозрение у никого.

Но в осъществяването на този план имаше определени трудности, защото Иван не знаеше откъде да намери фалшиви актове за раждане. Тимоха и Лоцмана обаче знаеха много добре. Втората трудност се състоеше в това, че почти всички пари, които отмъкнаха от Глигана, вече бяха похарчени. Просто свършиха някак много бързо.

Кецовете на Лоцмана бяха съвсем скъсани и те му купиха нови, очилата на Ботаника падаха от носа му и те му купиха нови, на Тимоха купиха яке и още някакви дреболии, ядяха сладкиши, пиеха пепси-кола на корем, два пъти ходиха в „Макдоналдс“. Налагаше се да издържат и чичо Федя. Казано накратко, пари нямаше, но имаше идея, а това означаваше, че половината работа вече е свършена.

Но планът на Ваня се спука като балон веднага щом започна да го излага пред останалите. Оказа се, че Федя няма паспорт, защото бандитите на Шамана са го взели, когато се канеха да го заставят да проси милостиня за тях. Така че не само момчетата, но и възрастният нямаше документи. Това беше пълен провал.

— И така ли ще си седим цял живот на бунището? — ядосваше се Иван. — Скоро ще започна да смърдя като кофа за боклук! Парите свършиха и трябва да направим нещо!

— Хайде да ограбим магазина на селището — предложи Тимоха, — имаме пистолет. Ех, колко жалко, че тогава така и не слязохме в шахтата на канализацията за другия пистолет!

— Не, не — възрази Фьодор, — нищо няма да ограбваме. Все пак, момчета, аз съм най-възрастен тук и аз ще измисля откъде да вземем пари!

— И откъде ще ги вземем? — попита Ваня.

Но чичо Федя се отличаваше от останалите хора тъкмо по това, че беше теоретик, а не практик. Теоретично той можеше да предложи откъде да се вземат пари, но на практика всичките му идеи не издържаха на никаква критика. Самият той разбираше това и по тази причина си замълча, за да не става отново за смях.

— Хайде вече да спим — предложи Фьодор, — както се казва; утрото е по-мъдро от вечерта. Утре ще измислим нещо.

Иван не можеше да заспи под картонените кашони, от които беше направен покривът на общия им дом. Той си мислеше, че е отишъл твърде далеч в приключенията си и че сигурно майка му вече бе съобщила на баща му, че е изчезнал. А пък ако не му е съобщила тя, значи го е направил Шмит.

Фьодор лежеше и мислеше как би могъл да помогне на тези кротко спящи хлапета, които толкова неочаквано се бяха появили в неговия окаян живот. Естествено, той също се надяваше само на Белов и трябваше да се добере по някакъв начин до него в Красносибирск или поне да му се обади отнякъде по телефона. Но Фьодор дори не бе взел телефонните номера със себе си, защото си мислеше, че това е краят, че миналото е зачеркнато и че започва нов живот. Ала не стана така — миналото не го пускаше.

И в този миг го осени една идея! Как можа да забрави за прекрасния Арсений Степанович Власов, който беше „старши“ в тяхното селище на сметището, преди да се случи онази история с нефтопреработвателния завод и да им се наложи да напуснат бунището. Степанич ръководеше кантората си „Дистрибутор“ ООД, Фьодор знаеше къде се намира апартаментът му, не помнеше точно адреса, но нима това можеше да бъде пречка?

Първо, Степанич никога не би ги изгонил от дома си, понеже все пак не можеха да живеят на сметището. Сега времето беше хубаво, но ако започнеше да вали, едва ли щяха да изкарат дълго под картонените кутии. Второ, той можеше да се обади от дома на Степанич на Белов в Красносибирск. Дори ако Власов не знаеше телефонния номер на Саша, можеха да го намерят от справки.

Тази идея толкова хареса на Фьодор, че той не можа да заспи чак до сутринта и докато чакаше да съмне, за да я разкаже на момчетата, се въртеше на импровизирания матрак от стари найлонови чували, натъпкани с парцали. Призори заспа и както обикновено се събуди от пронизващия студ.

Обикновено цялата им компания ставаше на разсъмване и палеше огъня, край който се топлеше и спеше до обяд. Пръв стана Ваня и започна да шумоли с картона и хартията, трупайки ги на камара за огъня. Фьодор отиде при него и му разказа за идеята си да потърси Арсений Степанович Власов, който беше приятел на него и на баща му, а след това да измислят нещо.

Тази идея вече беше съвсем разумна, а не от областта на фантастиката, каквито бяха предишните предложения на чичо Федя. Огънят пламна, сънените момчета припълзяха близо до него, а от сутрешната мъгла се появи „старшият“ на тукашното сметище — дребният пълничък клошар с прякора Бобъра. С щръкналите си предни зъби и прегърбения си окръглен гръб скитникът много приличаше на това зверче.

— Седите ли си? — попита вместо поздрав той, оглеждайки момчетата.

В погледа му имаше нещо хитро и хищно. Фьодор се досети, че той иска да им вземе още пари заради това, че живеят на негова територия, и му каза, че може би те ще постоят на бунището до вечерта и още днес ще си тръгнат.

— Ама стойте си, стойте си — усмихна се неочаквано радушно Бобъра, оголвайки щръкналите си зъби, — да не би мястото да е малко?

Разпери ръце, за да покаже с колко пространство разполага. Мястото наистина беше голямо — докъдето ти стигаше погледът, се простираше поле, цялото покрито с продуктите на човешката дейност. Бобъра си отиде, а Фьодор започна да се приготвя за дълъг път, защото трябваше да завари Власов вкъщи, преди да е отишъл на работа, иначе сетне щеше да го гони из целия град, понеже Степанич се движеше с кола, или да го чака пред входа до вечерта. В чест на това посещение Фьодор си избръсна брадата, подстрига се с един нож и се преоблече в що-годе прилични дрехи, та ако бандата на Шамана го срещнеше, да не го разпознае веднага. Но вероятността за такава среща беше нищожна, защото той щеше да стигне до града по железопътното отклонение, на което работеше друга „бригада“, а не тази на Шамана.

Момчетата изпратиха Лукин до пътя, който минаваше през селището и водеше към железопътната гара, и се върнаха при жилището си, което наричаха „вила“. Около обяд се затопли, а момчетата хванаха и опекоха на огъня една чайка. Тъкмо се наканиха да я изядат, когато на хоризонта се появи кола. Возилото не беше тукашно, тъй като хлапетата знаеха всички камиони и пикапи, които пристигаха на сметището. Това беше някакъв джип. Децата започнаха да се взират в него.

— Може би чичо Федя вече се връща? — предположи Лоцмана. — Сигурно води приятеля си?

— Още е рано за него… — отвърна Иван. — Вероятно едва сега е успял да се добере до града…

— Хайде да се скрием — предложи Тимоха.

В този миг от близкия склад за картонени кутии изскочиха хората на Бобъра — местните клошари. Те повалиха момчетата и ги притиснаха до земята. Тимоха и Лоцмана успяха да се отскубнат и избягаха встрани, но мъжете стискаха здраво Иван и Ботаника и не ги пускаха.

В това време джипът се приближи до тях. Бобъра бръкна в пазвата на Иван и извади пистолета. От джипа изскочи един човек със зверска физиономия, след него излязоха още няколко типове с черни блузи с високи яки, въоръжени с пистолети. Главатарят им бързо се приближи до притиснатия на земята Иван и сложи мръсната си обувка върху главата му.

— Не го докосвай, че ще ти пръсна тиквата! — изкрещя Лоцмана, замахна и хвърли един камък право към предводителя на бандитите.

Но вълнението му явно си каза думата, защото камъкът прелетя покрай него и падна на земята. Клошарите се опитаха да хванат Лоцмана и Тимоха, но главатарят на бандитите ги възпря с жест, понеже безпризорните не му трябваха, тъй като бе дошъл само за един от тях — за Белов-младши. Заповяда на клошарите да замъкнат Ваня в колата и да пуснат Ботаника.

Те изпълниха заповедта му, ритнаха един силен шут на Ботаника и всички помъкнаха Белов към джипа, до който стояха бандитите. Бобъра им даде пистолета, който бе измъкнал от Ваня. Главатарят огледа оръжието, подсмихна се и го прибра. След това нареди на бандитите си да извадят от багажника на джипа две каси с водка и няколко плика с храна и да дадат всичко това на Бобъра като отплата, че му е намерил Иван.

На бунището, както и на всеки необитаем остров, парите нямаха стойност, стойност имаха предметите — храната, напитките, дрехите. Щом зърнаха пиячката и манджата, клошарите се оживиха и се разшумяха. Двамата чевръсти помощници на Бобъра, които успяха да хванат повратливия Белов младши, помъкнаха касите към жилищата си.

Хлапетата не знаеха какво да правят и стояха встрани. Тримата малки скитници не можеха да се справят дори с шепата клошари, камо ли с въоръжените яки мъже от джипа, и изобщо не можеха да помогнат на Иван. В това време мъжете набутаха момчето в джипа, затвориха вратите, автомобилът направи завой и се понесе към града.

 

 

Глигана се събуди в едно мазе сред някакви тръби, от които капеше вода. Той беше прикован с белезници за една кука на стената и лишен от възможност да се движи. Тялото го болеше, тъй като очевидно здравата си бе изпатил. На един стол срещу него седеше някакъв човек на средна възраст, с бяла коса и очила със златни рамки, и го наблюдаваше как се свестява. От двете му страни стояха същите онези мъже, с които се сби в дискотека „Лагуна“ — кльощавият и здравенякът. Глигана се размърда и напрегна мускулите си, за да провери здравината на оковите си.

— Стой и не мърдай, глигане — подвикна му кльощавият.

Той се изненада откъде знаят прякора му, а сетне се изплаши, че са го разкрили. Сигурно това бяха хората на Белов, които го бяха заловили и сега щяха да започнат да го измъчват!

— Кой си ти всъщност? — попита го белокосият, въртейки в ръцете си фалшивия му паспорт.

— Аз съм просто човек — отвърна предпазливо Глигана, — бизнесмен съм…

— Какво правиш в този град?

— А ти кой си, че да ми задаваш въпроси? Да не си прокурор или следовател от милицията?

Тази проява на смелост не му се размина безнаказано. Кльощавият, когото здравенякът нарече в дискотеката Дъба, дотърча до него и му нанесе няколко удара. Дъхът му секна, той се закашля и разбра, че сега не е време да си търси правата. Трябваше да следва измислената от Зорин легенда, че е московски бизнесмен, който е пристигнал в Красносибирск, за да проучва пазара за стоката си. Но в този момент се сети, че те знаят прякора му. И какво от това? Той щеше да си държи на своето — че не е никакъв Глиган и че изобщо не е чувал за такъв човек.

— Пристигнах в Красносибирск по работа… искам да пласирам стока тук… бонбони… — измърмори, след като си пое дъх.

— Какви бонбони, какви ни ги дрънкаш? — скочи отново към него Дъба.

— „Катеричка“, „Северно мече“ — отвърна Глигана, — хубави бонбони са, наше производство…

Дъба замахна, за да го цапардоса отново, но белокосият само се покашля и кльощавият се отдръпна.

— Аз съм надзорникът на Красносибирск — представи се белокосият, — прякорът ми е Семьон. И онзи бар, в който си потрошил мебелите и си обидил момчетата ми с действията си, също е моя територия.

— От седми клас никой не ми е правил синини — избоботи Герман, повдигайки кърпата от окото си. — Заради тази синина целия ще те насиня и ще ми станеше само на „Северно мече“!

— Да не искате да кажете, че трябваше да си стоя и да търпя? — ядоса се Глигана. — Сбъркали сте адреса.

Дъба отново понечи да забие един на Глигана, но в този момент вратата на мазето изскърца и един момичешки глас извика:

— Не го докосвай!

Глигана отвори очи и видя Диана. Тя вървеше право към него.

— Как ни намери? — скочи от мястото си Семьон. — Нали ти казах да не излизаш от къщи!

Глигана окончателно се вцепени — нима наистина бе налетял на малолетната любовница на надзорника? Неслучайно тя се държеше толкова независимо в бара. Добре поне, че не стигнаха до хотелски забавления, защото тогава със сигурност нямаше да удържи главата си на раменете.

— Този — посочи с пръст към Глигана Диана — не е виновен за нищо! Той постъпи като истински мъж. Видя, че Дъба и Герман ме влачат и че аз се съпротивлявам, и ме защити! Не ме заряза, не се скри, а ме защити!

— Той натръшка трима от нашите младоци в тоалетната! — вметна Дъба. — Аз ги изпратих там да го забавят, та всичко да мине без проблеми! Намерихме Диана, но тя не искаше да се прибира вкъщи, а този дебеланко се сучеше около нея. Какво можехме да направим?

— Не ме наричай дебеланко! — ядоса се Глигана.

Дъба му заби един в челюстта.

— Татко! — развика се Диана.

„Значи това е баща й! — разбра Глигана. — Все пак е по-добре, отколкото ако Семьон й беше любовник.“

— Стига сте го били — рече спокойно Семьон, — освободете го!

Дъба и Герман се подчиниха и го освободиха, пазейки се да не отнесат някой удар. Той стана и раздвижи ръце, но не налетя на бой.

— Значи, казваш, че искаш да продаваш бонбони, така ли? — попита надзорникът и без да дочака отговор, рече: — Бонбоните са хубаво нещо. Децата имат нужда от бонбони, особено от „Катеричка“ и от „Северно мече“. Но трябва да обсъдим нашия сладък процент от тази работа.

— Хайде да го обсъдим — съгласи се Глигана, — но нали няма да правим това тук…

Докато излизаха от мазето, Дъба, който вече бе разбрал, че конфликтът е изчерпан, се приближи до него и каза:

— Добре се бъхтиш. Ти не трябва да се занимаваш с бонбони, а със сериозни неща.

Но в този момент Диана избута Дъба, хвана Глигана под ръка и каза на кльощавия:

— Не му се подмазвай. Хак да ти е, защото се месиш. Не ме остави спокойно да се позабавлявам, да си поговоря и да потанцувам.

— Отправяй всичките си претенции към баща си — избоботи мрачно Дъба и се отдръпна встрани.