Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (12)
Оригинално заглавие
Штурм вулкана, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Целувката на Темида

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2005 г.

ISBN: 954-9395-21-9

История

  1. — Добавяне

13.

Матвей Риков цяла нощ се измъчва от кошмари. Първо сънува, че вече е генерален директор на комбината за алуминий и всички, които преди се отнасяха пренебрежително към него, сега го поздравяваха и му се подмазваха. А той ги удряше по лицата с юмрук и ги разпъждаше. От усещането за неограничена власт душата му се изпълни с тържество и сладката премала на щастието, но точно в този момент в съня му се появи брат му. Главата му беше строшена, лицето му бе обезобразено и едрите капки гъста като разтопен шоколад кръв бавно се стичаха по таджикския килим на пода.

— Защо постъпи така, Тима? — питаше по-големият му брат със задгробен глас. — Защо ме уби, братле?

— Не бях аз — мънкаше изплашено Матвей, — не бях аз…

Събуждаше се облян в студена пот и скачаше от леглото. До него мърмореше жена му, която той едва не събаряше на пода, докато се въртеше, измъчван от кошмари. Матвей отново си лягаше и дълго не можеше да заспи. Той мразеше брат си заради това, че беше успял, и за това, че още от дете го побеждаваше и унижаваше, както му се струваше на Матвей.

Когато бяха деца, родителите им го караха да износва дрехите на брат си. Затова той си мислеше, че те обичат повече брат му. Вероятно заради това, а може би и по някаква друга причина у него доминираха завистта и неизчерпаемата алчност. Съчетани с природната му тъпота и вродената му хитрост, завистта и алчността правеха Матвей безпринципно, злобно, но и страхливо същество.

Алчността го тласкаше към лекия път на издигането, който му предлагаше Зорин, а страхливостта го удържаше да влезе в този дяволски заговор, насочен срещу родния му брат. Макар че все пак му беше останала някаква съвест, това не му пречеше да заема мястото на директор по социалните и битовите въпроси и да краде всичко, което не беше заковано с пирони.

Но когато ставаше дума за убийство, макар то да му обещаваше бърза кариера, съвестта заедно с природната страхливост се смесиха в душата на Риков-младши в барутен коктейл, който нощем не му позволяваше да спи.

Ала най-важното се състоеше в това, че тъпото и злобно същество, каквото беше Матвей, притежаваше изумително развита интуиция и тя му подсказваше, че след като убиеха брат му, той също нямаше да живее дълго. Пък и освен това въпреки алчността си той изобщо нямаше представа как щеше да ръководи огромния комбинат, след като за каквото и да се захванеше дори в сферата на социалните и битовите въпроси, всичко се проваляше.

Преди Матвей мечтаеше да стане генерален директор и да управлява комбината, но сега, когато такава възможност се появи, започна да разбира, че няма да се справи. Нямаше авторитет, нямаше опит, пък и нямаше желание да се учи. Искаше да си седи в това кресло и да получава пари, а не да отговаря за целия комбинат. И го обзе страх. Но и не можеше да каже на Зорин, че не е готов да приеме неговото предложение. По такива високи места вече не ти искаха съгласието, а щом са казали, че нещо трябва да се случи, значи то трябва да се случи.

Освен това Матвей много се страхуваше от Белов. Направо гърлото му се свиваше и му се схващаха краката от страх. Да, на Зорин му беше лесно да говори, защото бе защитен, а нещастният Матвей щеше да остане сам в този град. Ако очистеха брат му, а Белов останеше жив, той бързо щеше да се досети, че Риков-младши е свързан с онези, които са убили Риков, и тогава щяха да открият самия Матвей с прерязано гърло някъде из гората.

— Майко, майчице — промърмори насън той.

— Няма ли да заспиш най-сетне — сръга го с лакът в ребрата жена му, — стига си стенал и си пуфтял! Утре трябва да ставам в осем за работа!

Матвей изпита желание да забие юмрук в намазаната й със страшно скъп крем муцуна. Трябвало да става за работа, гадината! Да не би тя да знае какво е това работа? Нали точно той, Матвей, с помощта на брат си бе уредил благоверната си на една синекурна длъжност и тя си седеше в самостоятелен кабинет, лакираше си ноктите, четеше списания, бърбореше по телефона, клюкарстваше с жените на другите началници на комбината и получаваше заплата. Техният отдел се наричаше нещо като „работа с клиенти“, никой не искаше нищо от този отдел и всички в него бяха типични търтеи в пчелния кошер.

Тя не знаеше, че според замисленото преустройство Риков бе решил да разгони това гнездо на търтеи в поли. Естествено, заместник-директорите, чиито жени работеха там, бяха недоволни, но си траеха, защото вече се страхуваха за собствените си задници.

Първо, защото с помощта на изкупените от Риков акции на работниците той вече притежаваше контролния пакет и беше истинският собственик на комбината, и, второ, самите заместник-директори разбираха, че предстои кадрово разместване и че техните кресла могат да се хързулнат към по-младите и не чак толкова крадливи нови хора на Риков. Затова на тях вече не им беше до спасяването на жените им, тъй като картотеката на борсата за безработни се мержелееше пред самите тях.

Риков режеше от раз и ако уволняваше някого от провинилите се управници, не го уреждаше на друго място, както беше прието преди — например от началник на шивашката фабрика да го направи началник на жилищния фонд, а просто го изхвърляше с шут в задника. Вземаше един пергел, начертаваше кръг с център Красносибирск на картата и уволненият си събираше багажа, защото знаеше, че в границите на този кръг повече никъде няма да го вземат на работа дори като метач.

По този начин си спечелваше най-злите врагове сред управляващите, но за сметка на това популярността му сред хората растеше с дни. Риков-младши се гърчеше, тъй като не знаеше към кой лагер да се присъедини, та затова спеше лошо нощем и веднъж дори се замисли за самоубийство.

 

 

Иван заедно с момчетата и техния нов възрастен приятел Фьодор се настаниха временно на сметището край града, за да не налетят на хората на Шамана, които според слуховете ги търсеха в района на трите гари и разравяха земята за тях. Властта на Шамана не се простираше зад московския околовръстен път, пък и едва ли би му хрумнало да ги търси там. На момчетата им се наложи да платят хиляда рубли на местните обитатели, за да не ги изгонят, а те им позволиха да си запалят огън и да съберат кашони, за да си направят покрив над главите. Момчетата нямаха намерение да се задържат дълго на сметището, но трябваше да поживеят известно време на това безопасно място.

Иван не се отделяше от Фьодор и непрекъснато го разпитваше за баща си. А Лукин охотно му разказваше за това как живяха с Белов на бунището, как се сближиха, как попаднаха в Чечения, как освобождаваха Ярослава и как самите те се озоваха в зандана.

Щом разбра, че баща му вече си има любима жена, Иван се разстрои, изпита ревност и си помисли, че сега той няма да има нужда от него, но Фьодор се постара да го успокои и му каза, че татко му го обича и че не е имало ден, в който да не спомене за него.

Фьодор послъгваше за доста неща в разказите си, но момчетата го слушаха с отворена уста, защото беше превъзходен разказвач.

А най-важното бе, че идеите и житейските принципи, които той внушаваше на хлапетата, напълно съответстваха на техните разбирания за живота, само дето не можеха да ги формулират толкова убедително. А Фьодор за пръв път в живота си се сдоби с благодарни слушатели, които, забравили за всичко на света, поглъщаха с отворени уста думите му и не му се подиграваха както Витя, Степанич и доктор Уотсън.

За сметка на това мисионерската дейност на Лукин в мотрисите край Москва без малко не завърши със смъртта му. Първо го биха хулигани, а сетне го спипаха бандитите на Шамана и поискаха да им плаща рекет. А с какво можеше да им плати, след като не събираше милостиня, а тъкмо обратното — по всякакъв начин се стараеше да се отърве от парите? В тях той виждаше корена на злото и на човешката слабост.

— Докато съществуват парите, хората няма да се хранят с духовна храна, а ще се ограбват и ще се избиват помежду си — проповядваше той с блажена усмивка на уморените и равнодушни пътници в мотрисите, — избавете се от парите и ненужните вещи, които ви поробват и ви лишават от воля! Погледнете колко много млади вълци има покрай нас, които са си въобразили, че имат право да ограбват и да избиват най-скъпите ни твари! Младите вълци, които са поели пътя на насилието, ще загинат от насилие… Насилието е кал! Трябва да се стремим към вътрешната чистота! Изхвърлете боклука от себе си!

Само че бандитите не проумяха неговите увещания и той щеше да свърши живота си в канализацията с прерязано гърло, ако не бяха Иван и неговият пистолет. Затова му се наложи да ограничи кръга на слушателите си до безпризорните. Тук той намери благодатна почва за своето учение. Въпреки че бяха невръстни, те бяха натрупали толкова голям опит, колкото много възрастни дори не бяха и сънували, но независимо от това душите им се стремяха към доброто и светлината.

— Дяволът и Богът са като двата полюса на магнита — ентусиазирано набиваше в главите на децата Фьодор, — всички ние, тоест хората, се намираме под въздействието на двете полета едновременно — полето на злото и полето на доброто. Всепроникващите им силови линии минават по нас и през нас. И точно те са нашите житейски пътища! Има пътища надясно — към Бога, а има и пътища наляво — към ада! Спомнете си Евангелие от Матея, глава двайсета. — Той вдигна показалеца си и произнесе тържествено като говорителя Левитан: — Когато дойде Човешкият Син, тоест Христос, той ще отдели праведните хора от неправедните както пастир отделя овцете от козлите, и ще пусне овцете вдясно от себе си, а козлите — вляво. Значи всички, които служат на дявола, което означава, че служат на злото и на насилието, са козли! Да не би вие да искате да сте козли?

— Не — крещяха дружно момчетата.

— Аз също съм живял грешно — терзаеше се Фьодор, — пиех и псувах. Но сетне си казах — край! Стига толкова! И напуснах Красносибирск. Повиках баща ти със себе си, Ваня, и приятелите ни, но те искат да си седят в удобните фотьойли, да прахосват живота си в напразно преследване на парите и да трупат имущество, което създава само проблеми! Спомняте ли си какво са казвали древните римляни? Нихел хабео — нихел куро! Нямаш имане — нямаш грижи!

Момчетата не си спомняха какво са казвали древните римляни, Боцмана и Тихоня изобщо не бяха чували за тяхното съществуване, но въпреки това чичо Федя им се струваше най-умният човек във вселената, защото той знаеше латински, старобългарски, а понякога преминаваше дори и на най-банален английски.

— И какво сега, на бунището ли ще живеем? — задаваше най-трудните въпроси Иван. — Без имущество, така ли?

— Защо на бунището? — нареждаше, размахвайки ръце Фьодор. — На нас страшно ни е провървяло! Ние имаме огромна страна, в нея са останали още много девствени гори и чисти реки. Можем да си намерим местенце на някой бряг, където има извор с чиста вода, да си построим дървени къщички, големи кораби с платна като на викингите и охранителни кули. Да ловим риба и да ловуваме. Само че без огнестрелно оръжие! С лък! Ще се върнем в зората на цивилизацията. В нашето село няма да има завист и злоба, защото няма да има пари и всички ще бъдат равни помежду си.

— Страхотно — рече Лоцмана, — ще ми се да съм капитан на кораб с платна, на такъв кораб като на викингите.

— Ще бъдеш! — обеща му Фьодор, сякаш плавателният съд вече стоеше на пристана и само чакаше назначаването на своя капитан.

След три дни живот на бунището идеята за построяването на дървено селище на брега на могъща река сред гъстите сибирски гори до такава степен обзе момчетата, че те вече не разговаряха за нищо друго. Фьодор беше щастлив. Той можеше да предава знанията и житейския си опит, които смяташе за безценни, и всичко това се възприемаше с благодарност и внимание от децата, които бяха лишени от бащинската грижа на възрастен човек. Само Иван не изразяваше възторг. Времето минаваше, но той така и не се накани да замине при баща си.

И все по-често си спомняше за майка си, която, както вече му се струваше, бе обидил съвсем незаслужено. Но засега не смяташе за възможно да се прибере вкъщи. Не можеше да зареже и да предаде приятелите не можеше да ги остави да скитат по гарите и бунищата и да се превръщат в смрадливи малки крадльовци, в невръстни алкохолици или наркомани.

Но и не можеше да ги покани в московския си апартамент, в онзи палат, в който имаше място за всички, защото все още не беше господар на своята съдба и на своето имущество. Пък и майка му никога нямаше да го разбере, ако заведеше вкъщи бездомниците. Но баща му би трябвало да го разбере. Та нали навремето той също имаше верни приятели и своя бригада, на която много държеше.

Баща му трябваше да го разбере, да го приеме с момчетата, само че трябваше да се доберат до него. А как можеха да направят това, след като хората на Шамана ги търсеха из цяла Москва и след като първият срещнат милиционер със сигурност щеше веднага да свали цялата им компания от мотрисата и да изпрати всички в интерната за безпризорни. Иван мислеше как да постъпи, ала никакво решение не му хрумваше.

 

 

Когато страстите в „офиса“ на Шамана се нажежиха до крайна степен, зад гърба му се появиха четирима типа, които сякаш току-що бяха слезли от таблото на гарата с надпис „Търси се“. Те стискаха в ръцете си бухалки и вериги и заплашително ги поклащаха. Но след като разбра, че преговорите с лидера на гаровите рекетьори са стигнали до задънена улица, на Саша Белов изобщо не му пукаше от това, защото той мислеше само за сина си.

— Предупреждавам те съвсем сериозно, Шамане — рече той, — дори и един косъм да падне от главата на детето ми, ще те размажа!

Шамана не се страхуваше от Белия. Онези хора, които идваха при него от името на високопоставения чиновник и авторитетния апап, му дадоха разрешението си в случай, че Белов прояви глупостта да се появи при него сам или с някоя дребна риба, да го изпрати на онзи свят без много приказки. Но Белия не дойде сам, а Шмит не беше дребна риба и това разпределение на силите поставяше Шамана в безизходица.

Той не отговори на заплахите на Белов. В този момент силата беше на негова страна и той играеше на собствена територия, затова Белов, а след него и Шмит станаха от дивана и излязоха първо от офиса на Шамана, а сетне и от игралната зала, в която се чуваше шумът от падащи в улеите монети.

— Най-сетне чух истинския Саша Белия — рече Шмит, — понеже вече си мислех, че това не си ти, а някакъв друг човек с твоята външност…

— След като умрях и отново възкръснах, наистина станах съвсем друг човек — отвърна му Белов — и изобщо не се радвам, че си изпуснах нервите…

— Ти може и да си станал друг човек, но светът около теб си е същият, не можеш да бъдеш овца във вълчата глутница и наивно да се надяваш, че няма да те изядат. Ако сега не унищожим Шамана, той ще убие Ваня. Така че войната е неизбежна.

— Има и друг начин — рече Белов.

— Какъв?

— Да открием Иван, преди да го намери Шамана, и тогава няма да има проблем.

Те слязоха от високата площадка пред входа на игралния клуб и седнаха в бронирания джип, където ги очакваха Степанич и Оксана.

 

 

Глигана бутна вратата на красносибирската дискотека „Лагуна“ и влезе вътре. Интериорът приятно го зарадва — по стените светеха нарисувани неонови звезди, а полумрака на помещението пронизваха цветни лъчи, които осветяваха телата на танцуващите млади момичета. Той си представи как стиска с огромните си лапи слабичките крачета на нимфетките и притокът на кръв разпали още повече въображението му.

Отиде до бара и си поръча скъп коктейл, за да направи впечатление на седналите наблизо девойки, които поглеждаха с интерес към якия, висок мъж, който очевидно не беше тукашен и приличаше на избягал от свинефермата питомец. Но когато Глигана беше в добро настроение и се усмихваше, въпреки приликата му с дива свиня в него имаше някакво обаяние. Той поръча същия коктейл на двете момичета, които го гледаха, а сетне седна на свободния стол.

Глигана не бе свикнал да се мята веднага върху плячката си, а предпочиташе първо да се поогледа и да си избере жертва. Искаше да се възбужда от нея само от един поглед. Това беше гаранция, че по време на интимната част няма да претърпи фиаско, а ще се държи като невиждан супермен и ще достави удоволствие и на себе си, и на мадамата.

В групата на танцуващите в кръг девойки се открои една. Тя беше очевиден лидер и Глигана забеляза, че дори по време на танца всички се държат встрани от нея, та да не би случайно да я блъснат или да я настъпят по крака. Тя не беше най-красивата, но предизвикателната й смелост му допадаше, защото той обичаше да се забавлява не с тихи и покорни амеби, а с дръзки и самоуверени красавици. Макар че беше трудно да я нарече красавица, тъй като изпод късата й пола се подаваха леко криви крака, а тялото й беше непропорционално издължено. Но точно тази несъразмерност му направи особено впечатление и той направо се разтрепери от желание.

Глигана стана, отиде до бара и поиска да му донесат най-скъпото вино в заведението. Девойката, която отначало не му обръщаше внимание, все пак задържа погледа си върху него. Бармана остави на масата бутилката вино и без дори да погледне етикета, Глигана каза, че го одобрява. Сетне се обърна към момичето и му предложи да му прави компания, защото той е един самотен московски бизнесмен, който няма с кого да изпие една чаша в този прекрасен град.

— Ама ти наистина ли си от Москва? — попита девойката, обръщайки се без особено да се церемони към Глигана на „ти“. — Значи затова преди никога не съм те виждала тук.

Фамилиарността й му харесваше. Обикновено това поведение означаваше, че момичето е леснодостъпно.

— Да, от Москва съм — отвърна небрежно Глигана, — дойдох да проуча как стоят нещата при вас. Искам да пласирам стоката си тук.

— Не ви обичам вас, московчаните! — рече грубо момичето. — Все сте едни такива делови, надути, а защо се дуете?

— Че аз не се дуя — възрази той.

— А тогава защо си поръча най-скъпото вино? — попита иронично девойката. — Че ти дори не знаеш какво е това вино. По мутрата ти личи, че обичаш да пиеш водка, а се правиш на интересен! Както и да е, аз си отивам.

И тя се завъртя на тънките си токчета с намерението да си иде. Но Глигана лекичко я задържа за лакътя, защото тя му харесваше, и то много.

— Ей, ей, я долу ръцете! — каза тя.

— Почакай малко — помоли вежливо той, тъй като осъзнаваше, че по друг начин няма да постигне нищо с тази оперена жена, — не си отивай. Ще те почерпя с каквото искаш. Поръчай си.

— Ти си московчанин, виждам, че не си беден — каза момичето, — поръчай на моите приятелки по един коктейл и на мен — също. И нещо за мезе.

Приятелките се оказаха пет на брой, но Глигана развърза кесията си, защото красносибирската нимфетка го привличаше като заводски магнит канцеларско кабарче. Освен това, след като се премести на тяхната маса, Глигана се озова в компанията на шест млади момичета.

Забеляза, че местните младежи му хвърлят неодобрителни погледи, но изобщо не му пукаше от това, защото обичаше такива напрегнати ситуации, когато се налагаше да превзема крепостта с бой, защитавайки се от настъпващите врагове, а не просто да купува тази крепост с вече отворени врати на булевард „Тверски“.

Глигана ръсеше вицове, от които девойките здравата се кискаха, правейки му мили очи, и пленяваше провинциалистките, като поръчваше всичко, което пожелаеха. Според московските мерки цените в тази дискотека не бяха чак толкова високи, а момичетата не бяха чак толкова нагли прахосмукачки като московчанки, на които колкото и да им дадеш, все им е малко, така че можеше да се поразпусне.

Самият той лющеше германска наливна бира и си замезваше със запържени в соев сос скариди. Глигана вече бе научил, че обектът на неговите желания се казва Диана, но за всеки случай открои в компанията й още две момичета за резерва, тъй като тя продължаваше да се държи твърде независимо. Макар че, допряла устни до ухото му, каза нещо, което го обнадежди:

— Ама ти не си чак такъв смръдльо като останалите московчани. Нормален пич си.

Пичът се изчерви от удоволствие, усещайки горещия й дъх до ухото си. И реши, че вече е време да отиде до тоалетната, хем да се погледне в огледалото, та да види дали не му стърчи някой косъм от носа, и изобщо да се огледа. Глигана се извини, каза, че веднага се връща, и тръгна за тоалетната.

 

 

Санитарният възел на дискотеката, в който се озова, не блестеше от чистота, от тоалетното оборудване можеше да се желае и повече, но за това провинциално ниво общият му вид беше напълно приличен. Освен това в момента възбуденият Глиган изобщо не се вълнуваше от санитарното помещение. Той тъкмо си свърши работата в писоара, когато вратата се отвори и в тоалетната нахлуха трима младежи с доста яко телосложение. Те не помръднаха от вратата и Глигана разбра, че не са дошли тук, за да задоволят естествените си нужди.

— Ей, т-ти, л-льохман — започна, заеквайки единият, — ос-т-тави момичетата ни и се ма-х-хай оттук.

Глигана стоеше до най-крайния писоар, почти в ъгъла, където чистачките бяха оставили оръдията си на труда — един хубав парцал за миене на под на метална дръжка и кофа. Кофата най-вероятно нямаше да му потрябва, но парцалът с дръжката щеше да му свърши работа. „Парламентьорът“ явно се страхуваше от него, поради което заекна още по-силно.

— Какво има, момчета? — попита добродушно Глигана и закопча ципа си. — Седя си, пия си бирата и не ви закачам. Какво искате?

— Да с-се ма-х-хнеш оттук, л-льохман — обясни „парламентьорът“, — иначе ще т-те очистим.

— О-о, к-колко с-страшно — присмя му се Глигана, имитирайки го, — ей сега ще се напишкам от с-страх.

Лицето на пелтека се изопна и позеленя от злоба. Той дръпна ръкава си и оттам се изплъзна и се разпъна нагъната като телескоп метална тръба. Младежът се нахвърли върху Глигана, но той рязко извърна тялото си, сграбчи парцала с дръжката като копие и удари нападателя си право в челото точно преди той да довърши удара със своето оръжие. Младежът се преметна във въздуха, стовари се на плочките и изпусна тръбата си.

Глигана удари втория нападател с другия край на дръжката. Парцалът се омота около главата на противника му, Глигана го дръпна, младежът полетя към кабинките, изби вратата с гръб и се свлече върху чинията. Третият понечи да избяга, но той закачи крака му с напречната пръчка на дръжката и го дръпна към себе си. Младежът падна по лице върху мръсния под, а той го притисна с коляно към плочките и дръпна главата му назад за косата.

— Свестявайте се и изчезвайте оттук през кухнята! — посъветва ги. — Ако ви видя в залата, ще ви накъсам на парчета и ще ви дам на готвача да ви изпържи. Разбра ли?

— Да… — изхърка младежът.

Глигана натисна рязко главата му надолу, удари носа му в пода и младежът под коляното му омекна. Стана, погледна се в огледалото, оправи дрехите си и тръгна към залата.

Когато стигна до дансинга, видя, че двама мъже влачат Диана към изхода, а момичето се съпротивлява и се опитва да се отскубне, ругаейки с всичка сила и ритайки нападателите си по краката. Той бързо ги догони и поиска да разбере какво става.

Единият от мъжете, който приличаше на италиански гангстер, беше кльощав и имаше сближени очи, се обърна към Глигана и попита:

— Какво искаш, дебелако? Май че скоро не са ти насинявали мутрата?

Глигана не обичаше да го наричат „дебелак“, затова сграбчи кльощавия за рамото с намерението да го запрати под масата. Но той се оказа твърде бърз, измъкна се от хватката му и му заби юмрук право в носа. Глигана се олюля и отстъпи назад, но се задържа на краката си.

— Малко ли ти беше? — попита гангстерът. — Ей сега ще получиш още!

Той се метна към него, замахна, удари го, но този път Глигана хвана ръката му, заби тежкия си юмрук от дясната страна на челюстта му, а от лявата страна го удари в ребрата така, че онзи се прегъна на две. И тогава се намеси вторият, който беше як като Глигана. Той лекичко бутна Диана на стола до входа и се нахвърли върху Глигана. Ако два трактора се бяха сблъскали на голо поле, щеше да се вдигне по-малко шум.

Глигана разбра, че пред него стоят не просто някакви хулигани, като онези, които току-що размаза по плочките на тоалетната, а истински бойци. И първият — кльощавият, и вторият — здравенякът, бяха добре тренирани и очевидно бяха участвали в не едно сбиване. След всеки свой удар получаваше в отговор такъв мощен юмрук в зъбите от здравеняка, че едва се удържаше на краката си.

Но все пак успя с едно лъжливо движение да сграбчи местния бандит и да го метне по гръб на масата точно пред себе си. Ала в този момент кльощавият се свести и се нахвърли върху Глигана. Той скочи на гърба му като маймуна и стисна гърлото му в желязната си хватка. Колкото и да се въртеше, Глигана не можеше да се отърве от него. В това време здравенякът се надигна от натрошената маса.

— Убий го, Герман! — извика кльощавият.

— Убивам го, Дъбе! — кресна в отговор здравенякът и Глигана получи толкова мощен удар в слънчевия сплит, че пред очите му заплуваха кръгове и дъхът му секна.

Трудно си спомняше какво се случи по-нататък. Събориха го на земята и започнаха да го ритат. Глигана се опита да стане, но го цапардосаха с един стол по главата и той отново падна. Явно в побоя се включиха и младежите от тоалетната. Той се опитваше да изпълзи и да се скрие под масата, но не успяваше. Търкаляше се по пода и получаваше силни удари по тялото и главата си, докато писъците и виковете в ушите му не започнаха да се провлачват и да звучат ниско като от магнетофон, който не е на нужната скорост. Глигана изгуби съзнание и пропадна в дълбока черна яма.