Александър Белов
Щурмът на вулкана (20)

19.

Виктор Петрович Зорин се върна от Европа освежен, отпочинал и бодър. Сега му предстоеше да замине за празненствата по случай юбилея на красносибирския комбинат за алуминий, но това пътуване не го радваше. Перспективата да отиде от благоухаещата Европа в затънтените руски краища да храни комарите не беше особено приятна.

За него това пътуване беше просто служебен ангажимент. Освен това Зорин се канеше да стои на трибуната до Риков, когато щеше да го застигне куршумът на килъра, и по този начин да отклони от себе си подозренията в организирането на убийството.

Да стоиш до потенциалния покойник беше рисковано занимание, тъй като куршумът, както е казал генералисимус Суворов, е безмозъчен, но нямаше как да прободат Риков с щик. Ала по пътя на своята кариера на Виктор Петрович неведнъж му се бе налагало да рискува не само живота, но и честта, и богатството си. Пък и който не рискуваше, той не пиеше шампанско. Оставаше му да разчита на точното око и твърдата ръка на Сергей Литвиненко, който бе обучаван да стреля със снайперистка винтовка не от някакви си кретени, а от истински специалисти.

Още повече, че Зорин нямаше да стои точно до Риков — щеше да сложи до него Матвей, сетне директора по финансите, а отляво — полковник Басовити и кмета на Красносибирск, та куршумът да не отиде напразно, ако неочаквано ръката на Литвиненко трепнеше. Но това вече щеше да е гаф. А Сергей Литвиненко все пак не би могъл да не уцели осветена фигура от малко разстояние.

Кортежът от коли на Зорин стигна до извънградската му къща, заобиколена от двуметрова ограда с бодлива тел отгоре, която се намираше на Рубльовско-успенското шосе, и влезе през широко разтворения портал. Виктор Петрович слезе от колата, поздрави охраната и тръгна към къщата. Не разполагаше с никакво време, а само колкото да си вземе един душ, да се преоблече, да вечеря и отново да тръгне към летището за самолета, с който трябваше да отлети за Красносибирск.

Имаше билет за първа класа, а в Красносибирск трябваше да го посрещне лично Матвей Риков и да го заведе в апартамента му в хотела, затова Виктор Петрович се опита да се настрои на весела вълна. Изкачвайки се по стълбите, запя: „Все по-нагоре и нагоре, и нагоре“, и влезе в спалнята си, за да окачи в гардероба костюма, предназначен за пътуванията му в Европа, и да вземе един от стотиците предназначени за пътувания в Русия костюми. Европа беше по-малка от Русия и затова костюмите на Зорин за посещенията му там бяха по-малко — само около петдесетина.

— Ние сме родени приказката да превърнем в живот — пееше Виктор Петрович, докато сваляше сакото, панталоните, ризата и вратовръзката си и ги захвърляше върху леглото, тъй като прислужниците щяха да оправят всичко.

Реши първо да си избере костюма, с който щеше да пътува до Красносибирск, и едва тогава да си вземе душ. Приближи се по черни чорапи, потник и боксерки до високия гардероб и отвори вратите му, тананикайки си:

— А вместо сърце — брадва от камък. — Понякога обичаше да променя текста на песните, за да е по-забавно.

Но онова, което видя в гардероба, беше далеч „по-смешно“ от думите, които току-що измисли. В гардероба седеше мъж. Ако Зорин имаше жена, този факт би могъл да се обясни някак си, но той не беше женен. Лицето на обитателя на гардероба беше скрито зад черна маска с дупки за очите и устата, а той бе облечен в черно — с поло и панталони, та затова и Зорин не го забеляза веднага, макар да бе скрит в собствения му гардероб.

— Кой си ти? — попита изненадания Виктор Петрович.

— Аз съм молец — отвърна тихо неканеният гост.

— Остроумно — кимна Зорин и краката му се подкосиха. — А как успя да проникнеш в дома ми, навсякъде има охрана.

— Нали ти казах, че съм молец — отвърна човекът в гардероба.

— А-а — проточи Виктор Петрович в знак, че се е досетил, и отстъпи назад.

Но не успя да се отдалечи, защото човекът-молец измъкна пистолет със заглушител и го заби в челото му. Виктор Петрович си представи колко неприятно щеше да изглежда трупът му по боксерки и с простреляна глава, проснат в локва от гъста черна кръв.

— Няма да се измъкнеш оттук — рече Зорин, стрелкайки с погледи ръката, която стискаше пистолета, — къщата е пълна с охрана…

— Забравяш кой съм… — отвърна с насмешка килърът.

— А, да… — изрече обречено Зорин. — Ти си човекът-молец…

Но убиецът не бързаше да стреля и с изостреното си чувство на политик Виктор Петрович разбра, че мъжът не е дошъл тук, за да го убие. Иначе защо щеше да води тези разговори за молеца? И да прави тази драматична пауза с притиснатия до челото му пистолет?

— Какво искаш? — попита Зорин.

— Не какво, а кого — поправи го килърът, — искам Иван Белов, когото си отвлякъл.

— Имаш грешка — отвърна Виктор Петрович, стараейки се да се държи естествено, — нямам нищо общо с отвличането на Иван Белов…

Но не успя да довърши, тъй като резкият удар на човека-молец с униформената обувка на специалните части в слабините му пресече речта му. Мъжът подхвана под мишниците Зорин, за да не падне на пода и да не вдигне излишен шум, задържа го, обърна го и го сложи да седне в гардероба под висящите костюми.

— Не е хубаво да се лъже — рече поучително човекът-молец, — нали така са ни учили по време на пионерското ни детство, че не е хубаво да се лъже, а, Виктор Петрович?

Зорин не можеше да отговори, защото беше загубил дар слово от ужасната болка. Мъжът се наведе към него.

— Мога да те ударя и по врата — предложи му шепнешком, — усещането също не е от приятните. Двете ръце изтръпват и неволно…

— Недей!… — изхърка умоляващо Зорин. — Не искам неволно… Всичко ще разкажа…

Подсмръкна и съобщи, че Иван се намира в едно от селищата близо до град Пушкин в Подмосковието. Затворен е в мазето на една обикновена дървена къща и го охраняват две момчета от местната бригада, на които Зорин е платил. След това каза, че без него никога няма да намерят тази къща, защото там няма улици, както няма и номера. Мястото може да се запомни само визуално.

Щом изрече това, Виктор Петрович погледна изплашено екзекутора си. Боеше се, че той може да го застреля, тъй като не е разбрал, че Зорин трябва да бъде жив, за да намерят къщата. Но като че ли човекът-молец бе разбрал всичко. Потърка ръба на заглушителя и рече:

— Приготви се, тръгваме…

— Но как ще излезем, навсякъде има охрана?

— Това вече е моя грижа, шефе — отвърна килърът, който определено не беше лишен от чувство за хумор, — аз например никога не бих повярвал, че такъв печен пич като теб няма таен изход от спалнята си, който да води право към брега на езерото.

Все едно, че човекът-молец имаше очи-рентген — веднага се виждаше, че е професионалист. Виктор Петрович имаше такъв изход в случай на непредвидено посещение на хората от Федералната служба за безопасност или на кредиторите, но досега никога не го беше използвал. Очевидно днес щеше да му направи сефтето.

По нареждане на човека-молец той се обади на камериера си и му каза, че е решил да се наспи и да замине за Красносибирск утре, за да пристигне точно за празника. Дисциплинираният персонал прие указанията и обеща до сутринта да не го безпокои.

На стената имаше тайна врата, която се отваряше с помощта на дистанционно управление. Тунелът беше тесен, човекът-молец натика вътре Зорин, влезе след него, затвори вратата след себе си и тръгна подире му, пришпорвайки с ритници уважавания чиновник. След около двайсетина метра Зорин изведнъж почувства, че го втриса, и осъзна, че стъпва по бетонения под на подземния тунел само по едни тънки италиански чорапи. Освен това носеше само боксерки, бял потник и специално изработения часовник „Ролекс“, който струваше колкото автомобил среден клас.

— Като същински спортист си — подсмихна се зад него килърът.

Но на Виктор Петрович не му беше до смях.

 

 

Иван Белов седеше в малката стаичка в тъмното мазе и трошеше парченце хляб на малкото сиво мишле. Мишлето подаваше носле от дупчицата си и когато трохичката падаше, то изскачаше стремглаво за плячката си, сграбчваше я и я замъкваше в къщичката си. Сетне отново подаваше любопитното си носле в очакване на угощението. Ваня гледаше черните му като маслинки очички и си мислеше, че ако му се наложи да седи в това мазе дълги години като човека с желязната маска, ще опитоми мишката и отначало тя ще взема трохите от ръцете му, а сетне ще седи на рамото му, ще държи коричката в малките си лапички и ще я гризе с жълтите си зъбки.

И макар да не му се седеше дълги години в мазето, не виждаше друг изход за себе си. Вече бе проучил всеки сантиметър от пода и стените и се бе опитал да отвори вратата, но беше невъзможно. Тъй като в мазето не проникваше дневна светлина, а помещението се осветяваше само от малка лампа, той бе загубил представа за времето и не знаеше от колко дни е в мазето.

Натикаха го тук и като че ли забравиха за него. Добре, че поне не забравяха да му носят храна и вода. Хранеха го добре. Ако съдеше по менюто, което се състоеше предимно от разни сухи мезета, а също и по глухото боботене на басите, горе денем и нощем се веселяха. Да пазиш едно хлапе не беше кой знае колко трудна задача. През два-три часа прозорчето на вратата се отваряше, през него поглеждаше кървясало от алкохол око, виждаше, че Ваня е на мястото си, и прозорчето отново се затваряше.

За тоалетна му служеше една кофа, която Иван подаваше веднъж на ден през малката вратичка, изрязана в голямата врата, и те я изнасяха. Той не беше видял пазачите си и не помнеше как се озова тук. Явно онези бандити, на които го предаде Бобъра, го бяха надрусали с наркотици. Дадоха му да пие от една бутилка с лимонада и той се отцепи, сякаш пропадна в огромна яма, а се свести вече тук, в тясната стаичка.

Обстановката в мазето беше мизерна. Имаше желязно легло с мръсен матрак, грамаден допотопен шкаф, който стигаше почти до тавана, и железен стол с висока облегалка. В стария шкаф Иван откри няколко течения на списания от 1975 година и докато ги четеше от скука, научи много нови неща. Оказваше се, че преди всички хора живеели прекрасно. Децата били весели и здрави, родителите им ходели на работа като на празник и живеели богато, а апартаментите им ги раздавали по ред за успехи в производството. Държавата СССР била първа на земята и в науката, и в производството, във въоръжението, а не се влачела някъде на опашката след Африка и страните от Третия свят.

Само че хартията на списанията беше с ужасно качество и като че ли не беше изработена в най-добрите фабрики на света, пък и щастливо усмихнатите на черно-белите снимки съветски хора имаха много тъжни очи. Иван реши да разпита за това несъответствие баща си, когато се видеше с него.

Мишлето изцвърча в ъгъла и той го погледна. Малката нахалница вече не се страхуваше от момченцето, бе натъпкала коремчето си с хляб и спокойно обикаляше помещението.

— Чакай, чакай — каза тихо Иван, — ей сега ще те хвана.

И той пъргаво скочи от кревата право върху мишката, за да я притисне с длан към пода. Но сивата хитруша се оказа много по-съобразителна и бърза от него и се шмугна зад шкафа. До стената имаше пролука, Иван сграбчи матрака от леглото и я запуши от едната страна. Мишката нямаше къде да се дене. Той изтича от другата страна на шкафа и я зачака излезе, но тя не се появяваше.

Иван дълго чака и накрая му омръзна. Трябваше да отмести шкафа и да види къде се е скрила мишката. Но шкафът беше много тежък и дори як мъж не би могъл да го помръдне. Ала момчето учеше в престижно учебно заведение и знаеше законите на Архимед. Затова първо извади от шкафа старите списания, а сетне пъхна металната облегалка на стола в пролуката и я използва като лост. Шкафът поддаде и се отмести. Иван чак се изпоти от напрежение, но беше доволен. Мишката така и не се появи, но за сметка на това и той направи едно откритие в духа на Архимед.

Зад шкафа до самия таван имаше заковано с дъски прозорче. Вероятно на неговите пазачи и през ум не им беше минало, че момченцето ще извади списанията от шкафа, за да ги чете, а сетне ще го избута от мястото му с помощта на лоста и ще открие отвора. Мишката изцвърча и хукна към дупката си, но той вече не се интересуваше от нея.

Да разкове дъските беше лесно и Иван се възползва от крака на стола като от тесла. Страшно се умори, но трябваше да бърза, защото пазачите отдавна не го бяха проверявали и всеки момент можеха да надникнат през прозорчето. Успокояваше го само това, че горе гърмеше музика, явно гуляят се вихреше с пълна сила и бяха забравили за Иван.

Зад дъските имаше стъклено прозорче, през което щеше да се промуши без проблем, само трябваше да избие стъклата и да счупи изгнилата дървена рамка. С тази задача се справи без никакви усилия, измъкна се през образувалата се дупка и се озова в гъсти буренаци.

Навън вече беше тъмно. Иван не знаеше накъде да върви и в каква посока да хване, но това вече дори не беше важно, защото излезе на свобода. Той се покачи върху издадения цокъл, надникна предпазливо в къщата и видя як мъж, който седеше край отрупана с храна, кутии бира и бутилки водка маса, а пред него танцуваше някаква полугола мадама.

Иван скочи долу, притича покрай къщата и излезе през портичката. Притисна се до оградата и на мъждивата светлина, която се процеждаше през прозорците, видя, че до къщата, в която го държаха, се приближи автомобил с изгасени фарове. От него слезе мъж с черна маскировъчна шапка и пистолет в ръка, затвори внимателно вратата, отиде до багажника и го отвори. Оттам се подаде една глава, чиято уста беше запушена е парцал.

— Тази ли е? — попита мъжът с пистолета и посочи с глава към къщата.

— М-м-м — кимна онзи, който лежеше в багажника. Мъжът с пистолета рязко затвори багажника, притискайки пленника си, сетне почука отгоре му и тихо каза:

— Ако стоиш кротко, ще останеш жив. Съгласи се, че да седиш в багажника, не е като да лежиш в ковчег, нали?

Гласът се стори познат на Ваня, но той реши повече да не предизвиква съдбата, обърна се и хукна през храстите натам, откъдето се донасяха звуците на преминаващите мотриси.

 

 

Човекът-молец спря старото си жигули, слезе от колата, измъкна от задната седалка завързания Зорин със запушената уста и го премести в багажника. Виктор Петрович не се съпротивляваше, защото беше много изплашен и потиснат. Някъде във висините се чу рев на самолет. Може би това беше същият самолет, с който трябваше да излети за Красносибирск.

Той си представи топлите, просторни и уютни седалки на пътниците от първа класа и по страната му се търкулна сълза. Килърът измина няколко метра до посочената му преди това от Зорин дървена къща, сетне отвори багажника, за да чуе потвърждението на пленника си, че са пристигнали на нужното място. След като затвори Виктор Петрович в тясното и неудобно пространство, че и на това отгоре се подигра с него, като му каза, че все пак багажникът не е ковчег, маскираният предпазливо се приближи до къщата.

Но като че ли нямаше никаква нужда от неговата предпазливост, тъй като двамата бандити от местната групировка не проявяваха голяма бдителност и наблюдателност. Входната врата беше открехната, а оттам се разнасяше весела музика и женско пищене. Мъжът надникна през прозореца и видя, че единият от охранителите — някакъв здравеняк с присвити очи, който приличаше на монголец, тичаше из стаята след полугола мадама и събаряше предметите по пътя си, а тя пищеше от възторг и сваляше остатъците от дрехи по себе си. От другата стая, присвивайки очи на светлината, излезе вторият охранител, чиито зъби тук-там липсваха.

Щом зърна гонитбата между полово съзрелия самец и самката, щърбавият се изсмя и тръгна към изхода, явно до тоалетната, която се намираше на двора. Когато излезе на тъмната площадка пред входната врата и посегна към ципа на панталона си, силна ръка го сграбчи за шията и го блъсна право към дебелия дънер на ябълковото дърво, което растеше до площадката. Той си удари главата в дървото, един юмрук се заби в бъбреците му, а когато от този удар охранителят отхвръкна назад, моментално го застигна шут с обувка в слънчевия сплит. Той се преви, отнесе един по шията си, стовари се на земята, получи няколко силни ритника по уязвимите места и изгуби съзнание.

В това време монголецът вече беше хванал изгората си за ръката и я теглеше към спалнята. Тя се съпротивляваше, но не много, и когато двамата се затвориха вътре, човекът-молец вдигна щърбавия от земята и се опита да го свести, за да го попита къде са скрили момчето. Но очевидно се бе престарал с налагането, защото бандитът се свличаше като желе и изобщо не можа да дойде в съзнание.

На човека-молец му се наложи да наруши усамотението на монголеца и изгората му. Той изби вратата на спалнята с крак и нахлу вътре като ураган с насочен пистолет. Двете мадами — едната, която бягаше от монголеца, и другата, която си почиваше след щърбавия, се разпищяха като сирени. Голият монголец изглеждаше много смешно и притеснено се прикриваше с ръка, примижавайки от светлината.

— Къде е момчето? — попита човекът-молец.

— В мазето е — разбра веднага за какво ставаше дума монголецът.

— Стой кротко и те няма да те пипнат — рече маскираният, като очевидно блъфираше, тъй като беше сам, — а ти — обърна се към монголеца — си обуй панталоните и ме заведи при Ваня.

Когато вратата на стаята, предназначена за Ваня, се отвори, монголецът пръв видя, че вътре нямаше никого, защото шкафът беше преместен, дъските на прозорчето бяха отковани, а стъклото — избито. Човекът, който бе дошъл да вземе Иван, разбра, че момчето е избягало и че повече няма нужда от охранителя, замахна и удари с дръжката на пистолета си монголеца по главата. Той омекна и се стовари върху списанията, разхвърлени на пода.

Човекът-молец излезе навън и свали маскировъчната шапка от главата си. На прокрадващата се от прозорците светлина лъсна плешивината му. Той изтри изпотеното си лице с шапката и отново я намъкна на главата си. Това беше Дмитрий Шмит…

 

 

Виктор Петрович Зорин седя в багажника цяла вечност, преди колата отново да потегли. Ръцете и краката му отекоха, тресеше го, целият се бе омазал в масло и се задушаваше от неприятната смес на миризми от бензин, машинно масло и смърдящи парцали. Жигулито се тресеше по неравностите и натъртваше месата на важния чиновник, а парцалът в устата не му позволяваше да диша нормално. Най-сетне колата спря, багажникът се отвори, човекът-молец го измъкна оттам и грубо го блъсна на пътя.

— Би трябвало да те застрелям, гнидо такава — каза накрая, — но не искам да си цапам ръцете…

Ритна го в корема толкова силно, че на Виктор Петрович му причерня пред очите. Човекът-молец измъкна парцала от устата му и освободи ръцете и краката му от въжетата. Сетне го сграбчи за шията, отведе го до канавката и го блъсна в нея. Зорин се търкулна по стръмния склон като чупеше клонките на храстите и се удряше болезнено в камъните и твърдите буци пръст. Спря се едва когато се натъкна на едно голямо дърво. Удари главата си в него и загуби съзнание. Затова не чу как моторът на жигулито забръмча на улицата и колата потегли.

Виктор Петрович се свести, когато вече бе паднал мрак и беше станало тъмно като в рог. Трудно осъзна къде се намира, главата го цепеше и страшно му се повръщаше. Той седна на мократа трева и с огромно усилие си спомни всичко, което му се бе случило.

Виктор Петрович изпълзя от канавката на пътя и седна в края му с надеждата да спре някаква преминаваща кола. Но вече беше късна нощ и редките автомобили преминаваха покрай стопаджията Зорин. Щом зърнеше светлина на фарове, той мъчително се изправяше на крака и махаше с ръка, но нито една кола не спираше, тъй като възрастният, пребит и изподран мъж по гащи, чорапи и скъсан потник изглеждаше твърде непредставително насред пътя далеч от Москва.

Виктор Петрович не знаеше в каква посока да тръгне, но ставаше все по-студено и той пое по шосето накъдето му видят очите. Измина близо час, но нито една кола не спря. И изведнъж — ех, че късмет! — тъкмо когато окончателно беше изгубил надежда, до него спря стар ръждясал автомобил чужда марка, от който се разнасяше силна музика.

Зорин хукна към шофьора.

— Другарю, трябва да стигна до града — възкликна той, зарадван на късмета си, — ще ме закарате ли?

Едробузестият шофьор подаде наглата си, небръсната, мръсна и воняща на алкохол и чесън физиономия през прозореца, огледа раздърпания мъж, спря погледа си на изработения специално часовник „Ролекс“, а сетне двусмислено гракна:

— Ще те закараме, дядка, ще те закараме! Чакай малко!

Задните врати на колата силно се хлопнаха и от тях се показаха два едри зловещи силуета, които заплашително тръгнаха към Зорин. Лошите им намерения не будеха никакви съмнения. Освен това те носеха големи бейзболни бухалки.

Виктор Петрович разбра, че ще го набият, и въпреки болките в цялото си тяло се обърна и се опита да избяга. Но миг след старта го застигна един удар на тежката бухалка по гърба между лопатките. Той се спъна, задави се от болка и докато падаше, изхриптя:

— Аз… аз… аз познавам лично президента.

Отговори му зловещ нестроен кикот и един тежък ботуш моментално го ритна, изхвърляйки го от пътя. От колата изскочиха още двама души и всички заедно още дълго удряха Зорин по бъбреците, докато той не изгуби способност да се движи. След това злосторниците свалиха часовника му и го блъснаха отново в канавката право върху камарата боклук.

Той остана да лежи там почти до сутринта. Не можеше да се движи и целият се тресеше. Когато слънцето изгря, той се стопли и изпълзя от канавката. Мръсен и окървавен, бос и прикрит с парцалаците, които бе намерил на бунището, Зорин тръгна по шосето.

Опитваше се да събуди милосърдието на хората и да спре някоя от преминаващите коли. Но никой не искаше да окаже помощ на мръсния, полугол, окървавен старец, покрит с някаква стара дрипа като с пончо. Най-сетне големецът забеляза, че насреща му се приближава автомобил на пътната милиция.

Зорин събра последните си сили и изскочи пред него.

— Помогнете! — извика. — Ограбиха ме!

Колата на пътните милиционери рязко спря. Гумите поднесоха и едва не прегазиха Зорин. Разяреният шофьор изскочи от автомобила, дотича до Виктор Петрович и без да изяснява за какво става дума, моментално му заби един в зъбите, които и без това едва се крепяха в устата му.

— Къде се завираш, мутро скитническа? — разкрещя се той. — Нямам намерение да влизам в затвора заради тебе, боклук такъв!

— Аз съм Виктор Петрович Зорин — процеди нещастникът и изплю избития си зъб, — ограбиха ме! Спешно трябва да отида в града!

— Хич не ми пука кой си! — каза ядосаният милиционер и отново го удари с върха на ботуша си по коляното, от което нещастният чиновник падна на пътя.

Зорин започна да вие от унижение. До вчера пътните полицаи се изопваха като струни, когато колата му преминаваше покрай тях, а той дори не ги забелязваше. А сега го биеха и се подиграваха с него. Зорин заплака от болка и обида.

— Сержант, какво ти става, не виждаш ли — развика се от колата другият милиционер, — това е стопроцентов пациент на лудницата. Хайде, довлечи го тук, ще го заведем където му е мястото.

— Майната му, нека се търкаля тук — отговори сержантът, — ще ни изцапа цялата кола.

— Тука ще пукне — извика милиционерът, който явно беше старши по звание, — домъкни го, ще го заведем.

— Като пукне, ще има с едно говно по-малко — измърмори сержантът.

Колко оскърбително и ужасно бе за високопоставения чиновник да слуша тези думи.

— Ставай, мършо! — подвикна сержантът. — И благодари на бога, че нашият лейтенант е толкова добър!

Зорин се изправи на крака и се потътри към колата. Седна на задната седалка и изгуби съзнание. Свести се, когато двама огромни санитари го поведоха по един бял коридор. Отпред вървеше лекарят и размахваше ръце.

— Докторе — каза тихо Зорин, — помогнете ми.

— Ще ви помогнем, ще ви помогнем — отвърна той, без да се обръща.

— Аз съм високопоставен чиновник, казвам се Зорин — каза Виктор Петрович.

— Тъй, тъй — отвърна лекарят, — това е любопитно. И къде работите? Може би в Кремъл?

— Не ми ли вярвате? — развика се изгубилият самообладание Зорин и започна да се измъква от ръцете на санитарите.

Но те го държаха много здраво, защото професията им беше такава — да държат здраво.

— Тъй-тъй, добре, тихо, тихо, тъй-тъй, да допуснем, че ви вярвам — отвърна лекарят, — тогава ми обяснете какво правехте рано сутринта на шосето, загърнат със старо одеяло?

— Някакви хора ме ограбиха и ме пребиха — отвърна Зорин, — трябва спешно да се обадя по телефона! Разрешете ми да се обадя!

— Дайте му да се обади — рече докторът.

Санитарят бръкна в джоба си, извади и подаде на Зорин едно малко никелирано звънче, с каквото обикновено примамват рибата.

— А-а — закрещя Виктор Петрович, сграбчи звънчето и го запрати по лекаря, — вие ми се подигравате!

Звънчето уцели доктора право в окото и той извика от болка. В същия миг двамата каяци събориха горкичкия чиновник на земята.

— Изкъпете го, сложете му усмирителна риза и го затворете при буйстващите — нареди лекарят, разтърквайки ударената си вежда, — ще го регистрираме.

— Не-е-е! — зави Зорин така, че всички болни в психодиспансера потръпнаха…