Александър Белов
Щурмът на вулкана (19)

18.

Късно вечерта по мобилния телефон на Белов пристигна кратко съобщение без номер на подателя, което вероятно бе изпратено по Интернет. Съдържанието му беше следното: „Срещу Олег Риков се готви покушение. Планирано е да го убият на празника на комбината в Красносибирск в момента, когато започва зарята.“ С това съобщението свършваше, то нямаше нито подпис, нито някакви други данни, от които би могло да се разбере кой го е изпратил.

Дали това не беше някаква глупава шега? Но първи април отдавна бе минал, а и никой не си правеше шеги с такива неща. Още повече, като се имаше предвид, че враговете на Олег Алексеевич бяха твърде много, така че бе напълно възможно някои хора да поискат да го убият, за да се отърват от неудобния реформатор. И дирята на поръчката на това покушение сто процента водеше към Зорин, защото той отдавна вече се облизваше за красносибирския комбинат и искаше да му стане господар. В същото време началникът на службата за безопасност на въпросния комбинат се мотаеше из Москва, търсейки сина си. Разбира се, в Красносибирск бяха останали доктор Уотсън и Витя, които също не бяха вчерашни, но все пак той трябваше да бъде там лично, за да предотврати покушението. Иначе какъв началник на службата за безопасност беше?

Ала кой ли бе изпратил съобщението? Очевидно това беше работа на човек, който е добре осведомен за комбинацията — някой приближен на самия Риков, който е работил или пък работеше за поръчителя на убийството. Но защо бе решил да предаде господаря си и да му съобщи за подготвящото се покушение?

Александър започна да прехвърля наум скритите и явни неприятели на Риков, които се въртяха около него в системата на комбината. Седна на масата в кухнята на Власов и започна да скицира портретите на онези, които биха могли да изпратят съобщението на мобифона му. Това можеше да бъде всеки — директорът по финансите, директорът по кадрите, Матвей Риков и дори полковник Басовити.

Стоп, май че Риков-младши беше най-подходящата кандидатура за предателството. Матвей беше завистлив, но и точно толкова патологично страхлив. Той би могъл да се забърка в авантюрата по убийството на брат си, а сетне да се изплаши от собственото си предателство, но да не събере смелост да разкаже за това на брат си, а да изпрати анонимно съобщение на Белов. Но Саша не можеше да бъде сто процента сигурен, че това е работа на Матвей. Започна да прехвърля наум имената на други хора, които седяха по високите кресла в Красносибирск и на които Риков бе пресякъл пътя. И в бележника, в който скицираше, се запълни повече от страница.

Белов осъзна, че както и да го върти, и да го суче, ще му се наложи да замине за Красносибирск. Ако пристигнеше преди празника, щеше да има време да открие килъра и да защити Риков, и затова трябваше да замине веднага.

Фьодор влезе в кухнята да пие вода. Сега той и трите момченца живееха в апартамента на Власов в очакване да се реши съдбата им. Белов си поговори с тях и им предложи да се преместят в Красносибирск. През зимата да ходят на училище и да живеят в интерната, а през лятото да строят с Фьодор манастири на брега на реката, както искаха самите те. Лоцмана се почеса по главата и се съгласи, защото и без това беше опасно да останат в Москва, тъй като Шамана и бригадата му щяха да изчакат бащата на Ваня да си отиде, и след това щяха да ги намерят и да ги заколят. Белов кимна, потвърждавайки, че ще стане точно така. Тимоха и Ботаника също бяха принудени да се съгласят.

— Какво драскаш? — попита Лукин.

— Просто така, мисля — отвърна Белов.

— Ти си същински Щирлиц — рече Фьодор, след като погледна скиците. — Този прилича на Матвей Риков, същата отвратителна шубелийска мутра с щръкнали мустаци.

— Това е той — отвърна Саша и добави: — Виж какво, възникна един проблем, заради който трябва да замина за Красносибирск.

— Ами Иван? Кой ще го измъкне от лапите на Зорин?

Белов също не знаеше отговора на този въпрос. Но не можеше да се разкъса на две. В крайна сметка в Москва оставаше Шмит. Белов знаеше къде може да намери Зорин, но не беше лесно да стигне до него. Защото трябваше да го докопа така, че да може да го притисне до стената и чиновникът да не може да се измъкне от отговорността си за отвличането на Иван. Но как да го направи?

Шмит предлагаше да вземат бойците, да посрещнат Зорин на пътя, да го измъкнат от колата и да го накарат да признае къде е скрил детето. Но това вече означаваше явна война със стрелба и други противозаконни действия. Зорин също имаше охрана, и то добра, така че дори в случай на „партизанско“ нападение срещу автомобила му можеха да паднат жертви и от двете страни, а Белов не искаше това. А за да го разработи по сценарий на специалните служби и да го притисне към въпросната стена без излишни жертви, трябваше време, с каквото вече не разполагаше.

Имаше и друга възможност: да хване Шамана за яката, да го замъкне при стария познат на Белов — генерала от Федералната служба за безопасност Веденски, да му разкаже какво се е случило и че това е свидетелят, че Зорин е организирал отвличането на сина му. Веденски отдавна се чудеше къде да спипа чиновника и да го свали от държавния пост, където нанасяше повече вреди, отколкото ползи. Този план се стори най-привлекателен и на Белов, и на Шмит. Те отидоха да вземат Шамана, но от него нямаше и следа — беше изчезнал като снежен човек до огън и дори облаче пара не бе останало от него.

— Трябваше веднага да го вържем и да го замъкнем при Веденски — ядоса се Шмит, докато сядаше в бронирания си джип.

— Умните мисли идват късно — отбеляза Арсений Степанович Власов, който имаше голям житейски опит.

Белов се съгласи в него. Така и не успяха да се видят с генерал Веденски. С Шмит решиха да се появят заедно право при Зорин, да одрусат старчето и ако се наложи, да го заплашат, но се оказа, че Виктор Петрович не е в столицата, а някъде из Европа, а в Москва се останали само неговите невидими помощници, които той сменяше като носни кърпички. Нямаха за какво да се хванат. Но Белов знаеше, че на Зорин изобщо не му трябва Иван, а самият той, затова Александър изчакваше момента, в който похитителят на сина му щеше да се появи на хоризонта заедно със своите искания. Сега обаче трябваше незабавно да замине за Красносибирск, за да предотврати покушението.

 

 

По пътя към летището Белов започна да изпитва съмнения — ами, ако съобщението, което получи по мобилния си телефон, беше само примамка, с която да го накарат да напусне Москва? Но защо и на кого бе нужно това? Или обратното — за да го накарат да отиде в Красносибирск? Може би се готвеше покушение не срещу Риков, а срещу него? Но Витя беше предупреден и щеше да посрещне Белов. Щом си помисли за Витя, Саша се сети и за това, че днес не се е обаждал на Ярослава.

Той й звънеше всеки ден, питаше я как се чувства, тъй като все пак тя беше бременна. И въпреки всичко нещо в техните отношения се пропука, а виновен за това не беше Белов. Ярослава стана някак безжизнена. Къде ли се бе дянала веселата внучка на обитателя на тайгата, с която се срещна във влака „Москва-Владивосток“? Саша правеше всичко възможно Ярослава да забрави онова, което й се бе случило.

Опита се да й намери добър психотерапевт, който да дойде при тях от Москва, но тя отказа. Предложи й да отиде на почивка на Карибските острови, на Хавайските острови, в Ница, но тя категорично отказа. Дълбоко в душата си Саша се измъчваше от мисълта, че неговата любима е принадлежала на някакъв си арабин Омар, който беше терорист, убиец и просто маниак. Но Белов се отдаваше напълно на работата си, стараеше се да не мисли за лошите неща и си внушаваше, че Ярослава носи неговото дете. Макар че как би могла да зачене от него, при положение че между тях не бе имало нищо и те живееха като брат и сестра. Сега би трябвало да е до нея, защото човек в депресия не биваше да остава сам, но Саша не можеше да зареже сина си и направо се разкъсваше между любимите си хора.

Набра домашния си номер в Красносибирск, но никой не отговори. Погледна часовника си, беше късно и сигурно момичето бе заспало. Не набра номера повторно, а се обади на Витя по мобифона. Той се зарадва, че шефът му най-сетне се връща. Саша го попита за Ярослава, но Витя не я бе виждал през деня и не се бе отбивал при нея.

— Тука е такава лудница с този празник — изкрещя той в слушалката. — Риков-младши докара някаква скапана апаратура, та се наложи да ходим до съседната област. В момента шофирам, след малко ще си бъда вкъщи. Мога да отида у вас, да поздравя Ярослава от теб и да й кажа, че си се обаждал.

— Няма нужда — отвърна Белов, — сигурно вече спи.

Той прекъсна връзката и изпита тревога. Къде ли бе Ваня, дали бе жив, дали не се гавреха с него. Ако имаше време да отиде до Европа, щеше да открие Зорин там и да му накисне главата в Средиземно море или в Ламанша, за да си признае къде е скрил сина му. И в този момент мобифонът му иззвъня. Белов погледна дисплея. Обаждаха се от Красносибирск и това беше Вонсовски, който му беше заместник по безопасността на комбината. Докторът се справяше със задълженията си прекрасно. Неслучайно хората казват, че когато човек е талантлив, той е талантлив във всичко.

— Александър Николаевич — започна официално Вонсовски с тих глас, — трябва да ти кажа нещо важно. В Красносибирск е забелязан един човек на Зорин — Сергей Литвиненко. Научих от информаторите си, че той се е появил тук точно преди да отвлекат Риков, направил някакъв вестник срещу него и плащал за протестните демонстрации. Сетне имал кратки връзки с местните жени с леко поведение, едната от които била приятелка на жената на Риков и която подмамила Олег Алексеевич на онзи прословут пикник, където го нападнали похитителите, а двете жени — съпругата на Риков и въпросната проститутка, загинали. И макар че Литвиненко се маскира като хамелеон, само дето не си облича женски дрехи, и се подвизава под чуждо име, ние пак го открихме, защото опитът си е опит. Затова мисля, че сегашната му поява е свързана с някаква поредна беля.

Появата на вярното куче на Зорин Литвиненко в Красносибирск само потвърждаваше версията за това, че срещу Риков се готви покушение, но Белов не започна да обяснява ситуацията по мобифона, защото имаше време да се появи на място и да му разкаже всичко на четири очи. А сетне да обезвреди Литвиненко и да не му позволи да изпълни задачата си.

 

 

Белов седна на мястото си в самолета Ту-154, затвори очи и се опита да заспи. Искаше да използва времето на полета между Москва и Красносибирск, за да се наспи. Но жалко, че така и не се научи да заспива по заповед. Още преди полета, за да се отпусне, си позволи да изпие чаша коняк.

Мекият глас на стюардесата, която помоли всички да закопчаят коланите си, му прозвуча приспивно и Саша направи това, без да отваря очи. Самолетът се засили по пистата, откъсна се от земята и се издигна във въздуха. Сега трябваше да заспи, без да обръща внимание на мислите си. Белов отвори очи и погледна през илюминатора — Москва с нейните безбройни блокове, пътища, коли и хора, които вече изобщо не се виждаха, остана долу.

Колкото повече се отдалечаваха от столицата, толкова по-малко градове се виждаха, а в Сибир само тук-там сред горите и тайгата се мяркаше по някое селце или градче и отново се ширеше пустош, в която не се появяваха нито коли, нито хора, нито пътища.

Салонът първа класа беше пълен, само едно място пред Саша беше празно. Едрият брадат мъж, който седеше до Белов, моментално заспа, забил брадичка в лъскавата си вратовръзка. Саша бе виждал някъде този човек, но не можеше да си спомни къде, кога и при какви обстоятелства. Ала да се блещи в съседа си, не беше възпитано, затова Белов отново се загледа през илюминатора, където под крилото преминаваха гъсти купести облаци.

Изобщо не му се спеше. Ту му пречеше бученето на самолета, ту го измъчваха мислите за Ваня, за Ярослава, за загиналите му побратими Космос, Пчелата и Фил, за Олга и Шмит, за Федя и новото му начинание с хлапетата — приятели на Ваня. Фьодор се държеше като квачка с тях — четеше им, разказваше им нещо, а те го слушаха.

Всичките му мисли бяха тревожни и не му позволяваха да заспи. Саша се замисли за живота си. Той би могъл да протече и другояче, ако се бе родил в друго време. Белов просто бе свикнал винаги да бъде пръв и да не отстъпва на никого. Може би през трийсетте години щеше да стане стахановец и щеше да получи медал от ръцете на другаря Сталин, а след това щяха да го заточат в Сибир. Не, по-добре да беше живял в епохата на Брежнев. Щеше да отиде да строи Байкало-амурската магистрала. С ватенка, гумени ботуши, кирка и лом. А сетне щяха да зарежат Байкало-амурската магистрала и Саша щеше да си живее до ден-днешен в дървена колиба. Накъдето и да се обърнеш — все едно и също.

Колкото и кощунствено да звучеше, но на характера на Александър като че ли най-много съответстваха годините между четирийсет и първа и четирийсет и пета. Тогава щеше да воюва на бойното поле като дядо си Сергей. Макар че, както дядото бе разказвал на малкия Саша, изпитанията също не му се бяха разминали. Когато немците ги подгонили, той отстъпвал в хаотичната лавина на Червената армия, губейки бойните си другари по полк от Харков до Сталинград, но фрицовете с мотоциклетите и танковете били по-бързи от съветската пехота със старите обувки и вехтите си униформи. Тогава ги обсадили от всички страни и дядо Сергей попаднал във фашистки плен.

Вече повели дядото на Саша Белов на разстрел, както му разказваше самият той. Той вече се прощавал с живота си и макар да бил убеден атеист, започнал да моли Бог да го спаси. И дали на небето чули молбата му, или просто така се случило, но му провървяло — сред немските мекерета срещнал своя стар приятел от двора на „Таганка“ Боря с прякор Червения. И той спасил дядото на Саша Белов.

Но при едно условие: Сергей Белов да работи за враговете. „Животът е по-скъп — казал му тогава Червения, — а пък с фрицовете можем да си уредим сметките само ако останем живи.“ И тъй като дядо му знаел много добре немски, защото имал добро образование, тъй като бил син на отговорен партиен съветски чиновник, който впоследствие бил изпратен в лагер, той станал преводач на фашистите.

Сетне дядо му и Червения избягали от плен, като изтрепали почти цяла рота фашисти, но вместо като герои били посрещнати като изменници от своите и се озовали в наказателния батальон. А там срещнали още двама свои приятели от същия московски двор. Рядко се случвало такова нещо — от стотиците хора, попаднали на фронта през първите дни на войната, оцелявали само по един-двама. Четиримата обаче не само че оцелели, но и съдбата ги събрала на едно място…

И в този момент Белов се видя в окъсана фланелка без пагони, само с петлици, каквито носеха в началото на войната. И с винтовка от времената на Първата световна, а до него стои дядо му Сергей, който се крие зад буците пръст в мочурището и му казва с жест: „Наведи глава, внуче, че ако не дай си боже те забележат фашистите, всички ще загинем.“ Саша се озърта и вижда приятелите на дядо си Сергей, само че всички са едни такива жълтеникави като по напуканите снимки, които пазеше като спомен за героичното минало на дядо си. А зад приятелите на дядо му са неговите приятели — Фил, Космос и Пчелата, но не с винтовки, а със съвременни автомати „Калашников“, по-нататък през храстите се промъкват Витя, Уотсън, Арсений Власов, Фьодор и Шмит.

Белов се обръща към дядо Сергей и му казва: „Дядо, виж какви орли ви идват на помощ! Няма да пуснем фашистите.“ Но в този момент изскача Зорин с есесовска униформа и започва да крещи:

— Никой да не мърда от мястото си, говеда, иначе ще взривя самолета! И всички ще изпукате като кучета!

„Оле мале!“ — помисли си Саша.

 

 

— Казах никой да не мърда, м… — крещеше застаналият на пътеката между креслата мъж. В дясната си ръка, която висеше безжизнено покрай тялото му, държеше нещо като мобилен телефон или малка радиостанция, а с лявата стискаше стюардесата за врата.

„Сигурно още не съм се събудил“ — помисли си Белов и се опита да отвори очи. Но нищо не се промени, всичко, което се случваше, беше наистина. Дебеланкото в креслото до Белов пуфтеше като локомотив и се опитваше да разтърка очи. В този момент терористът се обърна и Саша го позна — беше Шамана! Той също позна Белов и за миг се вцепени от изненада, но бързо се съвзе и отново започна да притиска с нож гърлото на стюардесата, и то толкова силно, че по шията й потече тънка струйка кръв.

— Пусни момичето — изрече спокойно Саша, — нека си поговорим.

— Да си поговорим ли, говедо? — просъска бандитът и стисна още по-силно стюардесата. — Заради теб ми се наложи да бягам от Москва по този начин! Мутрите са по петите ми заради това, че предадох Зорин! Ще те убия, гадино!

Всъщност Белов и Шмит не бяха предприемали толкова решителни действия, че мутрите или хората на Зорин да погнат Шамана. Най-вероятно просто нервите му не бяха издържали и затова той се бе решил на този идиотизъм с отвличането на самолета.

— Убий ме, нали имаш нож — рече Саша и се надигна от креслото, но коланът, който бе забравил да разкопчае, не му позволи да стане.

— Седни! — изкрещя Шамана. — Ще взривя всички на майната им. В багажното има пластичен експлозив, дистанционното е в ръцете ми, ще натисна копчето и всички ще полетим към ангелите, аз нямам какво да губя!

— Да не би да блъфираш? — попита Белов.

— Искаш ли да провериш? — попита похитителят, хапейки нервно устни. — А това видя ли го?

Повдигна края на лекото си яке и Саша видя на кръста му две ръчни гранати. Шамана се смръщи от болката в рамото си, което Оксана простреля и което беше превързано с мръсен бинт. По всичко личеше, че е настроен решително. Щом бе успял да вкара на борда на самолета гранати, къде беше гаранцията, че не е сложил и взрив в багажното.

— И сега какво искаш? — попита го Белов.

— Какво искам ли? — повтори със злорада усмивка Шамана и разтърси силно изплашената стюардеса. — Ти също слушай, повлекано, а сетне ще кажеш исканията ми на пилотите! Искам самолетът да тръгне към Пакистан!

— Няма да ни стигне горивото… — отвърна плахо стюардесата.

— Зная! — изкрещя нервно бандитът. — Не съм глупак, ходил съм на училище! Ще отидеш в пилотската кабина и ще кажеш да съобщят на всички в самолета, че не се шегувам! Всички да седят мирно и да изпълняват заповедите ми, ако искат да живеят! А пилотите да кацнат някъде за зареждане и… когато кацнем, да ми донесат… три милиона долара… или ще взривя самолета…

— А защо не четири? — попита Саша.

— Млъкни! — изкрещя Шамана и блъсна стюардесата към кабината. — Ти, Бели, си първият кандидат за покойник, затова не си прави шегички!

И в този момент дебеланкото бавно се надигна от креслото си и каза, произнасяйки неясно думите:

— Аз съм политически представител… мъм-мъм… на президента… мъм-мъм… в район…

— Сядай! — изкрещя Шамана и прокара със замах ножа през лицето на дебелия политически представител.

Дебеланкото се стовари обратно в креслото с разрязана буза и едва не затисна Белов. Саша му подаде носната си кърпа, за да притисне раната. Значи, ето къде го беше виждал — по телевизията. Политическият представител на президента в някой от районите. Изглежда, Шамана също осъзна онова, което той каза, защото хвана дебеланкото за разкопчаното сако и силно го разтърси.

— Щом ти, дебелако, си политически представител, значи ще бъдеш най-важният ми заложник! — просъска в ухото му. И ритна с крак назад, където седяха млад мъж със скъпи очила и поддържана дама на средна възраст. Ритникът уцели мъжа в рамото и той се притисна към своята дама, която от уплаха едва не изби стъклото на илюминатора.

— Ей, вие, двата урода, отивайте в бизнес класата! — предложи им Шамана. — А вие — това обръщение вече се отнасяше за Белов и политическия представител — си закопчайте коланите и запомнете, че ако направите едно излишно движение, ще взривя самолета!

Мъжът и жената се измъкнаха от салона на първа класа, притискайки се към креслата, а бандитът се стовари на мястото им и се излегна. В това време стюардесата съобщи на пътниците, че самолетът е отвлечен, помоли ги да останат по местата си и тъй нататък.

Шамана слушаше съобщението с израз на изключително задоволство. Пътниците от първа класа седяха ни живи, ни умрели, а от салоните на другите класи се разнесоха гласове. Хората очевидно се развълнуваха, но не ставаха от местата си, тъй като се страхуваха от терориста.