Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (12)
Оригинално заглавие
Штурм вулкана, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Целувката на Темида

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2005 г.

ISBN: 954-9395-21-9

История

  1. — Добавяне

5.

Семьон не излъга Белов и след седмица тенис кортът беше готов. Стените му бяха прясно боядисани, а тук-там се виждаха явни следи от току-що завършил ремонт. Разбира се, този корт значително се различаваше от московските, на които играеше руският политически елит, но за играта на полупрофесионалисти, каквито бяха Белов и Семьон, този корт беше напълно подходящ.

Съперниците се раздалечиха на две страни и започнаха да прехвърлят топката през мрежата. Този път Семьон се стараеше да не пада по-долу, макар че Белов очевидно го превъзхождаше по майсторство. Дъба, Герман и Витя пиеха бира и хвърляха по едно око към шефовете си, които гонеха топката по корта. Дъба през цялото време мърмореше, че ако Семьон освен волейбол го накара да играе и „това“, той ще предпочете отново да влезе в затвора, вместо да търчи по корта по тези „позорни бели гащи и пионерски чорапки“.

След като изиграха два или три сета, играчите решиха да си отдъхнат, отидоха до отрупаната с деликатеси маса, на която имаше и една изпотена бутилка водка. Като домакин Семьон наля чашата на Белов, а сетне — и на себе си, пийнаха, замезиха си със сандвичи с хайвер и със запържени с лук миди.

— Хареса ли ти нашият корт? — попита Семьон. — Може ли да се мери със столичните?

— Добър е — отвърна Белов, — е, естествено, не е като на Борис Николаевич, но напълно съответства на нашето ниво на игра. А какво е имало тук преди?

— Детски спортен клуб „Юниор“ — отвърна надзорникът, — като дете идвах тук да играя футбол на малки вратички, борехме се тук, играехме на волейбол. А преди да купя сградата, азербайджанците си държаха тук зеленчуците. Трудно беше да разчистим всичко това за една седмица, но след като ти изтърсих, че ще го направя за една седмица, трябваше да удържа на думата си. Пък и ми омръзна да играя волейбол с браточките в училището, сега ще си имаме своя площадка.

— Сигурно ще пускаш тук и децата — каза Саша, — можеш да оставиш и предишното име — „Юниор“.

— Че защо са ми някакви си деца? — изненада се надзорникът. — Да ми изпочупят всичко тук, така ли? Не, тук няма да има никакви деца. Тук съм вложил личните си пари.

— Жалко — каза Белов, — понеже и за самия теб ще бъде изгодно в града да растат нормални хора, а не някаква безпризорна измет. Ако юношите имаха къде да отидат да поиграят футбол или волейбол, щяха по-малко да висят по входовете, да крадат, да ограбват минувачите и да тичат при Барона за поредната доза.

— Че какво ме интересува всичко това? — попита Семьон. — Както се казва, в мътната вода по-лесно се лови риба. Ако в града няма битова престъпност и юношеско хулиганство, няма да имам кого да отглеждам и с какво да си изкарвам парите. А пък сега, когато някой напердаши съседа си, тичат при мен да им решавам проблема. В милицията се мотаят дълго време, а пък аз веднага отсъждам като Соломон и за присъдата си печеля пари и от двамата. Колкото до Барона, аз също имам доход от неговия бизнес. И имай предвид, че той не е малък. Ама какво ти обяснявам тези брадати истини? И то на теб — на Саша Белов, който е врял и кипял в тази работа…

— Значи Барона е под твоето крило, така ли? — попита Белов.

— В града е под крилото ми, но по мои данни той плаща и на ченгетата — отвърна Семьон, — само че те не са в състояние да решат много от въпросите, а пък моята бригада действа по-оперативно. Не ми трябва бюрократично размотаване. Ето ти въпроса, а ето и решението му. Пък и освен това Барона има покровители в Москва и точно те са хората, които са го изпратили тук. Той е само част от реката, един от нейните ръкави. Не можеш да го натириш, Бели. Пък и я си помисли, защо да го закачаме? Лично на мен ми е изгодно, че той е тук, понеже получавам своя пай от това. Когато човек е зависим от наркотиците, той продава на безценица и апартамента си, и всичките си вещи. И аз следя такива пропаднали хора, а сетне им взимам апартаментите почти без пари, правя им ремонт и ги препродавам. Това е моята нива, а Барона събира боклука и изяжда болните и слабите като хищник в гората. И при нас, при хората, също е така. Че кои стават наркомани? Само хилавите, онези, които не могат да се приспособят към живота и търсят забрава в спринцовката.

— Доскоро и аз мислех така и се оправдавах със същите думи — възрази Саша.

— И какво промени толкова рязко мнението ти?

— Животът.

— А пък на мен животът нищо не ми е променил — заяви надзорникът, — така че наркоманите изобщо не ме интересуват, нека да изпукат. Не ми е жал за тези отрепки.

— Нека да изпукат, така ли? — попита Саша. — Тогава, като се прибереш вкъщи, погледни сгъвката на ръката на малката си дъщеря. Според моята информация там тя трябва да има следи от убождания.

Семьон не осъзна веднага какво му каза неговият събеседник. Белов наблюдаваше как добродушно напрегнатото изражение на лицето му се смени със зверско притеснение.

— Какво каза? — скочи Семьон така, че пластмасовият стол под него изхвърча към стената. — За какво намекваш? Да не би да намекваш, че малката ми дъщеря е наркоманка?

— Не намеквам, а зная със сигурност — отвърна му невъзмутимо Саша. — Свикнал съм да отговарям за думите си, затова не ги хвърлям на вятъра.

— Ама аз предупредих Барона, че ако не дай си боже зариби децата ми, ще го обеся за органа му! — изстреля другият мъж.

— Барона няма представа за това — отвърна му спокойно Белов и бодна една малка мидичка с вилицата си, — дъщеря ти никога не е купувала от него. С наркотици я снабдяват или нейни приятелки, или случайни хора срещу заплащане.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Семьон, присвивайки нервно очи. — Ти си в града съвсем отскоро, а вече знаеш онова, което аз не зная!

Белов не се впусна да отговаря на този въпрос и да разкрива тази тайна. Защото в новия си живот бившият престъпен бос Белия не бе изгубил способността си да работи бързо, ловко и гъвкаво, когато това се налагаше. След назначаването му на длъжността началник на службата за безопасност той създаде в Красносибирск своя агентурна мрежа, която се ръководеше от доктор Уотсън.

Като препатил човек, шлифован от живота, преминал през Афганистан и през клошарското битие на бунището, Уотсън умееше да установява контакти на всички нива, започвайки от най-нисшите и стигайки до най-висшите. А като пропуск за различните компании винаги използваше едно и също нещо — бутилка водка. Тя се различаваше само по качеството в зависимост от положението на компанията.

— А голямата ми дъщеря също ли се боцка? — предпазливо попита Семьон.

— Не зная — отвърна Белов, — имам информация само за малката ти дъщеря.

— Ама тя е само на дванайсет години — скръцна със зъби надзорникът, — тя още е дете. Би трябвало да си играе на кукли, а е посегнала към наркотиците. Но аз не й давам много пари, откъде ги взема?

— Може би Барона й дава на вересия?

— Ще го размажа тоя циганин! — освирепя окончателно Семьон.

— Който сее ветрове, жъне бури. — Белов преглътна мидата. — Аз вече пожънах плодовете на онова, което посях. Но с тази разлика, че сеех бури, а пожънах ураган.

 

 

Циганският барон видя на прага на кабинета си Семьон, за чието неочаквано посещение му доложиха, разпери ръце и се усмихна широко, показвайки редица златни зъби:

— О, чавале, драги мой! Как така се реши! — Радушният му поздрав обаче се натъкна на ледения поглед на надзорника.

— Какво е станало, Сергей Сергеевич? — попита циганинът, като го нарече както се полагаше по име, а не по прякор. — Какво се е случило?

Но Семьон не му отговори, приближи се, замахна рязко и заби юмрук право в златните зъби на циганина, и то така, че той прелетя над широкото си бюро и се стовари от другата му страна. В кабинета на Барона моментално дотичаха двама чернокоси каяци, а зад гърба на Семьон се появиха Дъба и Герман, които нетърпеливо пристъпяха от крак на крак.

Тъй като ситуацията беше много нетипична, понеже човекът, който цапардоса Барона, беше авторитетен престъпен бос, в този момент циганските чхаворале на Барона се бяха заковали на място и чакаха указания от циганския си бащица. Той бавно се надигна от пода, бършейки с ръкава на копринената си риза разбитите си до кръв зъби. Подпря се с ръка на бюрото и попита:

— Сергей Сергеевич, надявам се, че имаш основателни причини да постъпиш така?

— Повече от основателни — отвърна той, — днес видях върху ръката на малката си дъщеря следи от убождания с игла.

— Кълна ти се, че никой от моите момчета не й е продавал — отвърна циганинът, — но дори и да беше така, това не ти дава право в собствения ми дом…

— Я по-добре млъкни! — посъветва го Семьон и стисна юмруци. — Докато това не ме засягаше, ми беше все едно на кого и какво продаваш! Но сега се оказа, че малката ми дъщеря е мушнала набоцканата си ръчичка в общата ни каса и е измъкнала оттам три хиляди долара! Дъщеря ми е откраднала от общите ни пари, за да купи на себе си и на приятелите си наркотици от теб!

Барона окончателно се съвзе след удара, седна зад бюрото и отговори:

— Ти си този, който не е възпитал у дъщеря си уважение към себе си. А сега искаш да прехвърлиш цялата отговорност за това върху мен! Аз не съм я боцкал насила, не съм я карал да пуши трева и да краде пари от общата каса, тя сама е извършила всичко това. И сега аз мога да ти помогна само с едно — да ти кажа къде има добра лечебница…

— Виж какво, скапана мутро — каза Семьон, приближавайки се към него, — по-добре си затваряй устата, иначе ти ще имаш нужда от лечебница!

Телохранителите на Барона нерешително му препречиха пътя. Дъба и Герман последваха началника си, готови да разкъсат и самия Барон, и охранителите му, в случай че последва такава заповед.

Но заповед не последва. Семьон спря, погледна изпод вежди Барона и каза:

— Запомни, човеко със златни зъби, повече няма да продаваш наркотици в моя град!

Циганинът не започна да спори. Той беше благоразумен човек и знаеше, че малко по-късно щеше да реши този въпрос на друго, по-високо ниво, но ако сега започнеше да възразява, щяха да разбият физиономията му и да изпотрошат скъпата му мебел.

Освен това той знаеше, че Семьон не е по-добър от него, че също не е чист и че също си е изцапал ръцете, затова нямаше право да го удря по лицето и да му поставя каквито и да било условия. А пък за този удар щеше да отговаря.

Семьон се обърна и бързо излезе от кабинета на наркобарона. Дъба и Герман се втурнаха след него.

 

 

Началникът на милицията на град Красносибирск полковник Басовити категорично отказа да се среща със Семьон, колкото и Белов да се стараеше да го убеди. Фамилията му му прилягаше — той говореше тихо, но с мощен басов глас. Едрата му фигура подсказваше, че е бивш борец или боксьор, напълнял от заседналия начин на живот. Когато му споменаваха за Семьон, Басовити почервеняваше от гняв, а очите му се наливаха с кръв.

— Бих изтребил цялата тази семьоновска бригада до крак! — боботеше той, хвърляйки изпълнени с омраза погледи към новия началник на службата за безопасност на комбината, и разсичаше въздуха с широката си длан. — Но човек не може да се докопа до тях. Потърпевшите не подават жалби, защото се страхуват, а как иначе можеш да спипаш тези бандити?

Белов много добре разбираше началника на милицията. Не бяха далеч времената, когато бедната и деморализирана милиция не можеше да се противопостави на добре въоръжените и прославяни от народа бандити. Милиционерите нямаха бензин, за да тръгнат с газките си да ги задържат, заплатите им бяха мизерни, а бандитите се фукаха със скъпи коли чуждестранни марки и с всекидневните си гуляи по ресторантите.

А пък Басовити хвърляше изпълнени с омраза погледи към Белов, защото знаеше, че той също е престъпен бос — онзи с прякора Белия, и че скоропостижното му назначение от страна на Риков на този висок пост нямаше да доведе до нищо добро в града. Щеше да започне преразпределяне на сферите на влияние, щеше да има стрелба и нови трупове, а това щеше да създаде излишни проблеми на милицията.

Белов се опитваше да говори нещо на полковника за нов подход, за преустройство на града към по-добро, за това, че животът здравата го е блъскал и сега той рязко е променил отношението си към него. Но Басовити го слушаше с половин ухо и виждаше съвсем други неща в сладките му приказки. Виждаше, че новият вълк иска да отхапе своето парче от баницата и му разказва басни, за да притъпи бдителността му. Ала номерът му нямаше да мине, защото Басовити не беше глупак и стотици пъти бе виждал как от предизборните трибуни говорят едно, а вършат съвсем друго.

— Не искам война — каза Саша, — но проблемите са много и те трябва да се решават. А лошият мир е по-добър и от най-добрата война. Впрочем, днес искам да отпразнувам назначението си в кръг от хора, с които ми предстои да работя. В седем вечерта в ресторант „Престиж“, вече съм запазил маси. Елате, другарю полковник, ще се видим в неформална обстановка, ще си пийнем, ще си поговорим.

Басовити се навъси, избоботи: „Не зная, не зная“, но реши да отиде. Ресторант „Престиж“ отговаряше на наименованието си, там готвеха добре, обстановката беше направо като в столицата, цените жилеха като пчели, но тъй като канеха полковника да хапне и да пийне на вересия, той нямаше причина да откаже. Това не го обвързваше с нищо, защото той не променяше решенията си срещу един сандвич с хайвер.

Белов едва успя да убеди и Семьон да се присъедини към компанията, която се събираше в ресторант „Престиж“, понеже надзорникът категорично отказваше да седне на една маса с ченгето. Но Саша умееше да убеждава и той се съгласи.

Сега му оставаше само, когато се срещнат, да насочи разговора в нужната посока.