Александър Белов
Щурмът на вулкана (1)

Пролог

Всички в град Красносибирск знаеха коя е къщата на циганина Дамиан. Тя беше разположена на брега на местното водохранилище и поразяваше погледа с показния си разкош, като се започне от черните завъртулки по решетките от ковано желязо на прозорците и се стигне до позлатения ветропоказател във формата на Мефистофел върху покрива. Разрухата и запуснатостта, които царяха наоколо, подчертаваха богатството на циганската къща.

Килнатите дървени колиби на местните жители, сврени до високата тухлена ограда, приличаха на дрипави просяци пред парадния вход на разкошен дворец.

Джипът „Лексус“, с който Саша Белов и Злобин се приближаваха от центъра на града към къщата, ту плавно се издигаше над ямите по черния път, ту забиваше предница в дълбоките локви… В такива моменти Витя, който въртеше волана, тихо и цветисто псуваше.

Той започна да натиска клаксона още преди да спрат пред черния метален портал, украсен със златни орнаменти. В портала се отвори тясна портичка, през нея надникна млад мургав циганин и моментално се скри. Очевидно бе хукнал да докладва, че гостите са пристигнали.

— Саша, сигурен ли си, че искаш да отидеш сам? — попита Витя. — Може би все пак трябва да дойда с теб? От този табор всичко може да се очаква, по-добре да се застраховаме…

— Чакай ме тук — заповяда с нетърпящ възражения тон Белов, — не съм дошъл да се бия с него, а да си поговорим…

Портичката отново се отвори и излезе къдрокос циганин на средна възраст. Той засия със златните си зъби и разпери ръце встрани, като по този начин показа колко се радва да види „скъпия гост“. После отстъпи назад, канейки го да влезе. Белов слезе от колата и тръгна към портала.

Циганинът го пусна да мине напред и тръгна до него, показвайки му пътя. Зад оградата се простираше покрит с гранитни плочи, чист и подреден двор. Ала Саша знаеше, че за всеки камък и за всяка тухла в стените на къщата е платено не само с пари, а и с живота на много наркомани, и със сълзите на техните роднини и близки.

Те се приближиха до къщата. Една външна стълба с керемиден покрив водеше от двора право нагоре към кабинета на наркобарона. Циганинът остана долу, а Белов тръгна нагоре, дръпна към себе си покритата с резба врата и се озова в просторна стая, по чиито стени висяха килими и картини.

Точно срещу входа в едно старинно кресло зад масивната маса седеше широкоплещест мъж с бели мустаци и също толкова бяла буйна коса. Беше облечен с избродирана със златни нишки малинова на цвят жилетка, а на врата му проблясваше дебел златен ланец. В окичената си с пръстени ръка държеше тежка димяща лула…

Зад гърба му моментално се появиха двама яки младежи, които много си приличаха и бяха облечени с еднакви черни якета. Смолистите коси и на двамата бяха завързани на опашка отзад също като на Белов. Каяците се заковаха зад гърба на господаря си със скръстени на гърдите ръце.

Без да чака покана да седне, Белов се отпусна във фотьойла срещу домакина. Известно време двамата с циганина се гледаха мълчаливо през масата, която ги разделяше, сетне Дамиан остави лулата и рече:

— Е, защо ми се обади по телефона? Казвай каквото имаш да казваш или си отивай. Нямам време за празни приказки.

— Дойдох да ти кажа само едно — започна веднага Белов, — искам да престанеш да пласираш дрога в този град. На ръководството на комбината, в който работя в момента, му трябват здрави младежи, а не зарибени от теб наркомани, които ще разграбват оборудването и ще отмъкват от предприятието всичко, което може да се носи, само и само да го продадат и да си купят от теб поредната доза отрова.

Телохранителите зад гърба на Дамиан не можаха да сдържат презрителните си усмивки, с които сякаш искаха да кажат, че гостът им много се пали, понеже не знае с кого си има работа… Но старецът остана невъзмутим и само едва забележимо повдигна вежди. Циганинът бавно изтръска пепелта от лулата и се зае отново да я тъпче с тютюн. Щом свърши с ритуалното свещенодействие, погледна замислено посетителя:

— И отдавна ли работиш в комбината като началник на службата за безопасност? — попита той.

— От два месеца — отвърна Саша.

— От два месеца ли? — проточи с престорена изненада наркобаронът и запали лулата си. — За теб се носят слухове, че си измъкнал Риков от чеченския плен… Това вярно ли е?

— Да — отвърна Белов, без да се впуска в подробности.

— И освен това зная — продължи циганинът, — че ти си същият онзи московски бандитски бос Саша Белия, когото вече на няколко пъти убиваха, а пък ти продължаваш да ходиш жив по земята… Тъй че, както виждаш, Александър Николаевич, аз зная всичко за теб, а ти не знаеш нищо за мен. А пък си дошъл да ме заплашваш…

— Аз не те заплашвам — отвърна Белов, — засега само те моля да смениш нелегалната си сфера на дейност с легална. Да престанеш с наркотиците, иначе ще ми се наложи да взема мерки.

Баронът не беше доволен от този разговор и не виждаше смисъл да го продължава, защото бе убеден, че нищо няма да се промени. Очевидно Белов си мислеше, че след като той е известен московски бандит, по периферията всички щяха да стоят на задни лапи пред него. Но не изпитваше омраза към младежа и реши да му отвори очите, и да му обясни как стоят нещата тук. Затова помълча малко и каза:

— Аз живея в този град отдавна. Ти още си ходил на детска градина в своята Москва, когато аз вече живеех тук. По мое време тук се смениха много господари и директори на комбината, дори началниците на милицията се сменяха три пъти, но аз както си бях тук, така си и останах. А пък ти си само от два месеца в града, а си мислиш, че можеш да ми говориш по този начин. Зная, че Риков ти е дал много голяма власт и че практически имаш картбланш за всичко, и затова си толкова смел. Съгласен съм, че сега Риков е цар и бог в нашия град. Той има подкрепата на президента Батин. Но има хора, които стоят по-високо и от Риков. И след като аз си седя тук и никой не ме закача, значи би трябвало сам да се досетиш, че има кой да се застъпи за мен. Да не би Москва вече да ти е станала тясна и да си решил да сложиш ръка на всичко тук? Така ли е, Бели?

— Не си разбрал, циганино — отвърна Саша, — онзи Саша Белия вече го няма… Той е убит и погребан на сметището, изгоря в купчината боклуци… А сега моята работа е да чистя земята от такива отрепки като теб и…

— Значи, в такъв случай ти си никой и няма как да се обръщам към теб — прекъсна го грубо баронът, без дори да го дослуша, — и няма защо да ми се правиш тука на Робин Худ. Вслушай се в съвета ми, синко, ще ти кажа следното: щом си попаднал на плодородна почва, възползвай се от нея като всички останали. Пълни си джобовете, построй си дворец, откривай си сметки в швейцарска банка. Бъди като всички! А пък ако започнеш да риташ срещу ръжена и срещу онези, които живеят по наложените правила, ще те смелим като кокал в месомелачка и…

— Върви на майната си със своите съвети — прекъсна го на свой ред Белов и стана от мястото си, — бях длъжен да те предупредя. Ако разбера, че въпреки молбата ми продължаваш да се занимаваш с наркотици, ще съжаляваш!

— Покажете му къде е изходът — каза уморено баронът на телохранителите.

— Сам ще го намеря — отвърна Саша, обърна се и бързо се отправи към вратата.

Но Дамиан му подвикна, подсмихвайки се под мустак:

— Как е жена ти?

Той рязко се извърна и отговори:

— Добре е. Защо питаш?

— Няма нищо, просто попитах. — И циганинът вдигна ръка, сякаш искаше да му каже: „Нямам оръжие срещу теб, предавам се.“

Саша излезе и затвори вратата.