Александър Белов
Щурмът на вулкана (7)

6.

Глигана ядеше лазаня с моцарела в един ресторант, когато мобилният му телефон запримига с различни цветове, завибрира и засвири мелодията от един бандитски сериал. На дисплея не се изписа номер и това не се хареса на Глигана, защото той не обичаше да му звънят непознати хора. Успокояваше го само мисълта, че това може да са ченгетата от гарата с новината, че са хванали Иван.

С Белов-младши искаше да уцели два заека. Първо, ако хванеше хлапето, можеше да го препродаде на майка му и на Шмит за добри пари. Но дори и това не беше главната причина, която го накара да се заеме с издирването на Иван.

Причината бе, че Белов пречеше на Зорин. Затова той се срещна с Глигана на неутрална територия и недвусмислено му намекна, че ако се погрижи Белов никога повече да не му пресича пътя, ще му се отблагодари и дори може би ще го издигне на държавна служба, а даже може и да го направи депутат в Държавната Дума. Глигана спеше и се виждаше как, издокаран в хубав костюм, разсъждава от телевизионния екран за пътя на Русия в световната история и граби пари вече не с чували, а с товарни влакове.

Но как ли можеше да се добере до Белов? Да отиде сам в Красносибирск? Там щяха да го разкрият за две секунди. Да изпрати там килъри? Само че едва ли щеше да намери човек, който да се съгласи да очисти Белов. Макар че скитаха орди от безработни снайперисти, на които им беше все едно кого и къде ще гръмнат, те не бяха глупави хора, тъй като бе трудно да се добереш до Белов, защото той беше от стара коза яре, пък и го охраняваха. Освен това територията му беше непозната и вероятно всеки човек, пристигнал от Москва в Красносибирск, попадаше в обсега на службата за безопасност на Белов. Ако искаха да го отстранят, килърите имаха нужда от няколко месеца за подготовка, за да изчислят всичко и да не се издадат. А Глигана нямаше време, защото Зорин каза, че трябва да ликвидират Белов колкото се може по-бързо.

„Виж, ако можех да примамя някак Белов в Москва — разсъждаваше Глигана, — и то не в командировка от комбината, когато го вардят от всички страни, пък и самият той е на педала, а така, че да се мотае където му дойде и да не мисли за своята безопасност.“

Такъв шанс да очисти Белов му изглеждаше като научна фантастика, затова той не разчиташе особено на него, но съдбата му предостави точно такава възможност. Затова, когато Глигана научи от браточките, че Шмит рие из цяла Москва в търсене на малкия Белов, той също моментално се включи в издирването, следейки тайно Шмит, и още същата вечер изпрати анонимен факс в кабинета на Белов в Красносибирск, с който му съобщи, че синът му е избягал от къщи и скита с дрипавите безпризорни в района на трите гари. Белов веднага пристигна в Москва и така Глигана имаше шанс да го очисти.

Мобилният телефон продължаваше да звъни, но Глигана не се обаждаше, защото се хранеше и не искаше да разговаря с никого. От съседните маси започнаха да се обръщат, но на него изобщо не му пукаше. Само някой да се опиташе да му каже нещо, веднага щеше да го цапардоса по мутрата. Очевидно хората усещаха, че е опасно да правят забележки на каяка с бандитска физиономия, и затова си мълчаха. Когато мобилният телефон изсвири за дванайсети път мелодията, Глигана престана да дъвче, вдигна апарата, отвори капачето и го сложи до ухото си.

— Кой е? — попита той, мляскайки силно в слушалката.

Най-неочаквано от телефона се разнесе писклив глас, а бандитът дори не осъзна веднага, че му се обажда дете, и си помисли, че някой просто го разиграва.

— Чичко, вие ли търсите Иван Белов? — попита детето.

— К’во? — В първия момент Глигана дори не се запита откъде тези сополанковци имаха номера на мобилния му телефон.

— Колко пари ще ни дадете, ако ви кажем къде да намерите Иван Белов? — попита момченцето.

— Какви пари? — продължаваше да не разбира Глигана.

— Чичко, ако продължавате да се правите на гърмян — продължи нахалното дете, — ще продадем информацията за Иван на някой друг, а вие ще останете с празни ръце. Тъй че да затварям ли телефона или не?

— Ти… такова… А кой ти даде номера ми?

— Една камила — отвърна момченцето.

Ботаника, който разговаряше с Глигана, донякъде беше прав, тъй като прякора на милиционера от гарата, който им продаде номера на мобилния телефон на Глигана за трийсет долара, беше Камилата заради постоянния му навик да дъвче и да плюе. Безпризорните взеха назаем трийсет долара от Оксана Прахосмукачката за сметка на онези, които щяха да изпързалят. А милиционерът с прякора Камилата получи десет долара аванс, открадна от началството си телефонните номера на заинтересованите, на които трябваше да се обадят, в случай че хванат Иван, съобщи номера на Тимоха и след приключването на операцията получи двайсет гущера.

Но в този момент Глигана не знаеше всичко това и нямаше откъде да го знае.

— И колко мангизи искаш да спечелиш? — попита насмешливо той.

— Хиляда долара — отвърна сериозно хлапето.

— Ха-ха-ха! — закънтя ресторантът от силния смях на Глигана. — А не искаш ли да ти дам и кода за банковата си сметка?

— Както искаш, чичко, бъди жив и здрав — каза момченцето, — имаме на кого да продадем тази информация и той със сигурност ще ни плати.

— Ей, ей, чакай малко, не затваряй — разкрещя се Глигана.

Той се изплаши, че ако изгодната сделка с безпризорните се провали, заедно с нея ще се изпари и шансът му да хване на въдицата Белов-старши.

— Обадихте ли се вече на родителите на Иван? — поинтересува се Глигана.

— Не, не сме се обаждали — отвърна детето, — понеже не предполагахме, че ти, чичко, си такава скръндза. Но сега ще им се обадим.

— Не се обаждайте! — рече Глигана. — Смятайте, че сме се спазарили, пичове. Щом искате хиляда долара, значи ще ви дам хиляда долара, няма проблеми. Къде ще се срещнем?

Момченцето посочи адреса и бързо прекъсна разговора. Глигана пъхна мобилния телефон в джоба си и измърмори: „Хиляда долара им се приискали.“ Той не се канеше да плаща. А каквото му трябваше, щеше да го получи просто ей така. Безплатно.

 

 

Глигана пристигна на уреченото място с джипа си „Тойота“ и се огледа. Май че не беше объркал нищо. Вдясно от пътя минаваха релси, зад тях имаше жилищни блокове, а отляво се издигаха някакви пустеещи складове. Той спря джипа си, слезе и се огледа. От единия склад надникна дребно момченце, скокна от дървената му площадка и тръгна към него с делова походка на севастополски моряк. Глигана не бе имал работа с уличните хаймани още от детството си, затова го напуши на смях, докато наблюдаваше с колко делови вид крачи към него хлапето.

Сякаш и двамата бяха равни.

Момченцето се приближи и спря на около три метра от него, за да може при нужда да избяга. Хлапето, което беше като синеоко и чернокосо дяволче, огледа Глигана от главата до петите, сетне измъкна една цигара зад ухото си, извади запалка от джоба си, запали и попита:

— Ти ли си Глигана?

— Аз съм — подсмихна се на деловия подход на безпризорния бандитът, — ти ли ми се обади по телефона?

— Ъ-ъ — отвърна той, — друг ти се обади, но аз ще разговарям с теб. Донесе ли парите?

В джоба на Глигана имаше хиляда долара, но той не смяташе да се разделя с тях, тъй като се канеше да хързулне безпризорния. Отговори, че е донесъл парите и че иска да види предмета на сделката — Иван Белов.

— Първо покажи парите, защото аз ви познавам вас, печенягите — каза делово момченцето, — да не си мислиш, че като съм малък, ще ме преметнеш.

Мъжът се изсмя, извади от джоба си десет банкноти от по сто долара и ги разтвори като ветрило.

— Яко! — усмихна се момченцето, извади цигарата от устата си и пронизително подсвирна.

Зад гърба му две също толкова мърляви момченца моментално изведоха на дъсчената площадка трето хлапе, на чиято глава бе намъкнат чувал от зебло, ръцете му бяха завързани зад гърба, а около коленете му също бе усукан канап. Те го изблъскаха, а едното от момчетата — рижаво здравеняче, смъкна чувала от главата му и Глигана със задоволство се убеди, че на дървената площадка пред него стоеше не някой друг, а самият Ваня Белов. Глигана зарадвано се подсмихна на този късмет, моментално пъхна парите в джоба си и тръгна към Белов-младши, на чиято глава безпризорните вече отново бяха намъкнали чувала.

— Ей — подвикна на Глигана мургавият, — първо дай парите.

Мъжът спря. Парите му се свидеха. Много по-лесно беше да хване това синеоко хлапе, а сетне да го размени с приятелите му за Белов. Но те можеха и да не се съгласят с такава размяна. Един господ знаеше какви отношения имаха помежду си.

Имаше и втори вариант — веднага да хукне напред и да залови Иван Белов. Със завързани ръце и крака и чувал на главата той не беше в състояние да избяга кой знае колко далеч. Глигана спря замислен, разсъждавайки какво да предприеме, така че да може хем да залови Белов-младши, хем да си запази парите. Безпризорният забеляза това.

— Зад складовете има дупка в оградата — рече насмешливо мургавият, спазвайки такава дистанция от Глигана, че да може да избяга, ако бандитът се нахвърли отгоре му — и ти със сигурност не можеш да минеш през нея. А пък момчетата ще минат и ще успеят да измъкнат оттам и Белов.

Щом каза това, той извади от пазвата си тенекиена кутия от кафе и я метна по Глигана. Бандитът машинално хвана кутията.

— Сложи в нея парите банкнота по банкнота, за да виждам, и ми я хвърли обратно — каза хлапето, — и тогава момчетата ще ти предадат Иван.

Глигана разбра, че безпризорният го е преметнал — умни бяха дяволите. Добре, де, майната им на тези хиляда долара. Ситуацията беше такава, че нямаше как да е скъп на триците и евтин на брашното. Ако Иван се озовеше в ръцете му, той можеше да го използва като примамка за Белов-старши и да го очисти. И тогава Зорин щеше да го засипе с хиляди по хиляда.

Отвори капака на кутията, пъхна вътре всички пари банкнота по банкнота и я хвърли отново на момчето. То я хвана и хукна презглава. Двамата, които държаха Иван, не излъгаха Глигана, блъснаха Белов младши от дървената площадка и побягнаха зад склада.

Глигана изпадна във възторг, ала радостта му беше кратка. Иван се отърва от въжетата и чувала и се оказа свободен. От него го деляха пет метра и той хукна, за да хване немирника.

Иван се шмугна под площадката, Глигана го последва и едва не го докопа за яката, но момченцето успя да се промуши в една цепнатина под дървената площадка, която приличаше на голяма дупка на плъх. С габаритите си Глигана изобщо не можеше да се промъкне през нея, но по инерция се завря вътре и все пак успя да хване Иван за крака. Белов-младши падна на земята и започна да рита Глигана с другия си крак. Обаче му беше трудно да се справи с бандита. Глигана кашляше и пълзеше назад като рак, теглейки Иван към дупката. И в този момент Глигана изведнъж видя как нещо се мерна в тъмнината и една ръждива лопата се стовари на главата му.

— Олеле! — извика той и изпусна крака на момчето.

Изгнилата дръжка на ръждивата лопата изпращя и се строши на две. Лоцмана захвърли парчетата встрани, сграбчи Белов за яката и го помъкна някъде под пода на склада към дупката в оградата. Освирепял и изцапан с кал и кучешки изпражнения, Глигана изпълзя изпод дървената площадка. Скочи на крака и хукна след момчетата зад склада, измъквайки пистолета си от кобура.

Той — бандитът с главна буква, престъпният бос и мошеник, беше изигран толкова позорно от някакви си безпризорни момчета, които му отмъкнаха хиляда долара и не му дадоха Иван. Добре, че поне не взе никого от браточките със себе си, иначе щеше да се покрие с такъв позор, от който никога нямаше да се отърве! Глигана изтича зад склада и видя дупката в оградата — в равната редичка тараби липсваше една дъска. Той разбра, че хлапетиите са се измъкнали оттам и пъхна в движение главата си в нея.

— Малко ли ти беше? — чу Глигана дрезгав от цигари и от простуда детски глас.

И моментално получи силен удар с камък по челото, точно на онова място, на което го бе уцелила лопатата. Лоцмана имаше точна ръка, а Тимоха беше негов ученик. Затова вторият камък улучи Глигана право в окото.

— А-а-а! — разкрещя се заклещеният в оградата бандит и започна да стреля.

Тогава момчетата изхвърчаха като ято зад ъгъла на някаква производствена сграда и хукнаха презглава. Когато патроните в пълнителя свършиха, Глигана се измъкна от дупката, свлече се на земята и зави от обида. Ама, че тенекия му вързаха! Като на същински кретен!

И в този момент алармата на джипа му зави. Той хукна натам, където беше паркирал автомобила. Покрай колата се въртяха някакви хлапета, малко по-големи от онези, които току-що го бяха цапардосали с камък в окото. Щом зърнаха разярения бандит, те моментално побягнаха през релсите към жилищните блокове.

— Ще ви изпозастрелям, гадове! — разкрещя се Глигана и натисна спусъка.

Но в пистолета вече нямаше патрони. Когато се приближи до джипа, видя, че стъклото на вратата му е счупено и че любимият му касетофон, който възпроизвеждаше всякакви аудиозаписи, беше изчезнал, а на това отгоре кожената тапицерия на колата, която му струваше куп долари, кой знае защо беше нарязана. Това вече не можеше да понесе. Глигана опря разтрепераните си ръце на предния капак на колата и започна да издава тихо ръмжене, което прерасна във вой.

 

 

Шмит бавно се движеше със старото си ръждясало жигули по булеварда покрай пъстрата редичка улични проститутки. За целта избра тази скапана и очукана кола, за да не привлича внимание. Представителките на най-древната професия гледаха непрестижното жигули, неохотно се приближаваха до отворения му прозорец и лениво предлагаха забавления. Но на Шмит не му беше до забави и той отказваше на проститутките, при това доста грубо. През този ден така се бе измъчил, че се чувстваше като изцеден лимон, и бе изключително зъл. На всеки пет метра спираше и натискаше копчето на мобилния си телефон, набирайки един и същи номер.

И ето че набраният номер се отзова с музиката на мобилния телефон на едно от момичетата. Оксана Прахосмукачката бръкна в чантичката си и извади апарата си, но веднага щом го доближи до ухото си и каза „Ало?“, онзи, който звънеше, прекъсна връзката. Оксана се възмути и се оплака на приятелката си:

— Днес някакво говедо ми звъни и мълчи! Вече ми скъса нервите!

Шмит разбра, че в ръцете на пищната нисичка проститутка се намира точно този телефон, чиято собственичка той търсеше през целия ден и от който вчера Иван се обади вкъщи. Костваше му много усилия и пари, за да накара служителите в офиса на мобилния оператор да се съгласят да му посочат местонахождението на този телефонен номер. Но разходите не отидоха напразно. За да не сгреши, отново набра номера и младичката проститутка отново бръкна в чантата си. Тя сграбчи слушалката и изкрещя:

— Скъса ми нервите с това звънене, говедо такова!

И в същия миг Шмит се озова до нея. Щом видя потенциалния клиент до себе си, Оксана направи притеснена физиономия, сведе скромно очи, усмихна се срамежливо и прибра мобилния телефон в чантата си. Шмит мълчеше и разглеждаше девойката. На вид тя беше около седемнайсет-осемнайсетгодишна, но очите й гледаха съвсем детински. Оксана реши да прояви инициатива, понеже този плешивец може би за пръв път търсеше такава услуга — случваха се такива неща — избягал от жена си и сега не знае как да подхване разговор с една проститутка.

— Искате ли да се поразхлабите? — попита тя, гледайки изпод вежди клиента.

— А ти да не би да продаваш разхлабителни? — подсмихна се Шмит и попита: — Къде е Иван?

— Кой Иван? — не разбра Оксана.

— Който вчера се обади от твоя телефон вкъщи — отвърна той и сграбчи момичето за ръката.

Приятелката на Оксана, която се мотаеше наоколо, осъзна опасността и бавно се придвижи до мадам — двайсет и седем годишната дъщеря на Молдова Галя-Коня.

— Не познавам никакъв Иван — отвърна Оксана. — Какво си се лепнал за мен? Какъв е тоя Иван?

— Ей този — отвърна Шмит.

Измъкна от джоба си снимката на Ваня и я тикна под носа на момичето. Тя хвърли един поглед към фотографията, а сетне завъртя глава и отвърна:

— Никога не съм го виждала. И ми пусни ръката, боли.

— Добре, да вървим — рече Шмит, — ще се разберем на друго място…

И той помъкна слабо съпротивляващата се Оксана към колата си. В този момент се намеси мадам Галя-Коня. Тя препречи пътя на Шмит и каза:

— Ако искаш да вземеш момичето, трябва да си платиш!

— Ей сега така ще ти платя, че свят ще ти се завие! — заплаши я умореният Шмит.

Но Галя-Коня беше гърмян заек и неслучайно местните сутеньори я бяха направили мадам на тукашните проститутки. И през ум не й минаваше да отстъпва. Още повече, че току-що бе извикала охраната по мобилния си телефон и сега трябваше само малко да протака.

— Това е самоуправство — рече, — пусни момичето!

Без да й обръща внимание, Шмит продължи да води Оксана към колата си. Отначало тя се дърпаше, но той натисна с пръст една от болезнените точки на ръката й и я застави да му се подчинява. Натика момичето на задната седалка на жигулито и се накани да седне зад волана.

В този момент пред него изскочи един чисто нов опел и му препречи пътя. От колата като грахови зърна от шушулка се изсипаха четири мутри.

— Ей, ти, плешивия — подвикна единият от тях — висок, кльощав мъж с надупчено от едра шарка лице, — къде си се наканил да ходиш с нашето момиче?

Шмит си помисли, че може би наистина щеше да му е по-лесно да плати на мадам и да отведе Оксана, вместо да се разправя със сутеньорите. Сега трябваше да даде заден. В това време гавазите на момичетата го наобиколиха, а в ръцете им се появиха оръжия за уличен бой — палки и вериги.

— Добре, браточки — каза им той, — хайде да се разберем с добро. Колко ви дължа за нея? Казвайте, плащам и я вземам.

— Не, пич — рече сипаничавият, — този път сме те спипали натясно, няма да минеш само със сто долара!

— А с колко ще мина? — поинтересува се Шмит, който вече бе започнал да се дразни от сипаничавия.

— Ще ми оставиш колата си, дръвнико — подхили се нагло сутеньорът и посочи с глава жигулито, — и можеш да вървиш където си искаш.

Шмит нямаше начин да даде жигулито. Беше го получил от баща си и му беше спомен от него и за детството му, когато ходеха с тази кола за риба и за гъби. Освен това беше много ядосан, защото докато търсеше Иван, цял ден бе принуден да общува с какви ли не отрепки и да се сблъсква с гадни типове, които предизвикваха в него само неприятни емоции.

Ако тази ситуация със сутеньора бе възникнала в някой друг ден, може би Шмит, който имаше огромен опит в изясняването на отношения на бандитско ниво, щеше да се опита да обърне всичко на шега, но в момента насъбраната в него ярост търсеше отдушник.

Освен това сипаничавият допусна огромна грешка. Той рязко измъкна от пазвата си един газов пистолет, тъй като очевидно взе Шмит за някакъв кретен, понеже кой друг би могъл да се вози на жигули. Реши да сплаши Шмит с газовия пистолет, без да подозира, че той държи в кобура под мишницата си заредена берета.

В началото Шмит дори не забеляза, че пистолетът в ръката на сутеньора е газов, а не боен, нервите му не издържаха и „бушонът му изгоря“. Измъкна пистолета си от кобура и простреля сутеньора в рамото. Той изкрещя, изпусна газовото си пушкало и падна по гръб на асфалта. Момичетата се разпищяха и хукнаха на всички страни, а тримата приятели на сипаничавия приклекнаха от изненада. Единият от тях необмислено се нахвърли върху Шмит, размахвайки ръка с бокс на пръстите, но получи удар по челото с тежката дръжка на беретата и се сгърчи до колелото на жигулито. Другите двама като че ли се отказаха да го нападат. Шмит бързо се качи в колата си, даде заден, направи завой и се понесе по булеварда.

— И мене ли ще убиете? — прошепна изплашено Оксана.

— Нищо лошо няма да ти направя — рече й той, тъй като осъзна, че трябва да премине от политиката на тоягата към политиката на моркова, иначе нямаше да научи нищо от момичето. — Вечеряла ли си?

— Да не се каните да ме заколите? — попита още по-изплашено тя.

— Искам да те поканя на вечеря, глупачко — обясни Шмит, — днес се изтормозих и цял ден нищо не съм ял.

— Не съм вечеряла — каза Оксана.

— Тогава ще вечеряме заедно, ако нямаш нищо против.

Тя очевидно нямаше нищо против и затова Шмит добави:

— Ако ми помогнеш да намеря Иван, ще ти платя добри пари. Иван избяга от къщи, аз съм му втори баща, а пък майка му трепери от нерви и не може да си намери място. А той се разхожда из Москва и изобщо не му пука, че сме се изправили на нокти.

— Не е вярно, нали вчера ви се обади — каза Оксана, — значи той също се притеснява. Но си помислете защо е избягал от вас. Може би самите вие сте виновни за това. Децата не бягат току-така от къщи.

— А ти на колко си години? — попита Шмит, поглеждайки Оксана в огледалото за обратно виждане.

— На осемнайсет — отвърна тя.

— Не е вярно — завъртя глава той, — ти си непълнолетна, нали виждам. В офиса на мобилния оператор ми показаха договора си с теб за мобифона ти. Още нямаш петнайсет.

— Значи, ти си ме открил чрез мобилния оператор? — разбра Оксана. — Но пак не мога да разбера как успя да ме намериш чрез телефона?

— Твоето местонахождение може да се определи с точност до сто метра — обясни й Шмит, — разбира се, ако телефонът ти е включен.

— Ама ти да не би да си ченге? — поинтересува се Оксана. — Внимавай, нашите момчета няма да ти простят, че простреля сутеньора, това няма да ти се размине току-така.

Шмит й отговори, че той изобщо не е от органите на реда, а по-скоро обратното. Затова, когато техният чорбаджия разбере кой точно е прострелял сутеньора им, най-вероятно на сутеньора ще му се наложи да си плати на Шмит.

— Абе, и аз гледам — каза тя и извади цигара от чантата си, — че колата ти е скапана, ама мутрата ти е лъскава. Има някакво несъответствие. А пък нашият сутеньор не схвана тази работа и затова си получи куршума. Може ли да се пуши в колата?

— Пуши, щом ти се пуши — кимна Шмит и спря, — само че вече пристигнахме. Искаш ли да влезем вътре и да хапнем нещо? Ще ми правиш компания.

— Тука ли? — попита Оксана и облещи очи от изненада.

Пред тях грееха светлините на един от най-хубавите ресторанти на Москва.